Определение № 4224 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Ш., представляван от адв. В. О., срещу постановеното в производство по чл. 432 КЗ въззивно решение № 129 от 18.07.2022 г. по в. т. д. № 194/2022 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Касаторът не е доволен от частта на въззивното решение, с която се потвърждава решението от 14.01.2022 г. по гр. д. № 2364/2020 г. на Бургаския окръжен съд и искът му се отхвърля за разликата над 7 800 лв. до 100 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.07.2019 г. Същият е оспорил с отделна касационна жалба и постановеното по делото решение № 178 от 24.10.2022 г., с което се оставя без уважение молбата му по чл. 250 ГПК за допълване на основното решение с присъждане на законната лихва върху разликата от 2 800 лв. с която сума въззивният съд завишил обезщетението, считано от 02.10.2020 г. до окончателното плащане на сумата. На свой ред ответната ЗК „Лев Инс“ АД, чрез адв. П. В., е подал насрещна касационна жалба срещу основното решение по делото За да се произнесе по предмета на настоящото производство, Върховният касационен съд, състав на III г. о., взе предвид следното: По касационната жалба на ищеца С. С. Ш. срещу основното решение по делото: За да постанови решението в обжалваната му част /относно размера на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД/, апелативният съд съобразява, че към момента на ПТП ищецът е на 28-годишна възраст, трудово ангажиран. Предвид резултатите от проверката на НОИ намира за недоказано получените при процесното ПТП физически увреждания да са повлияли на неговата работоспособност. Съгласно мотивите на съда, ищецът не е получил фрактури и счупвания,като констатираните при него мекотъканни увреждания, отоци и охлузвания не са довели до обездвижването му.Няма данни за възникнала необходимост от използване на помощни средства или за осигуряване на помощ от трети лица. Засегната е била лявата част от тялото, като по-сериозни са били травмите в лявото рамо, но няма данни ищецът да не е можел да си служи с лявата ръка. Същият не е бил възпрепятстван и за придвижване с левия си крак, включително между населени места, доколкото се установява, че в деня след инцидента е отпътувал заедно с майка си с автобус от Бургас за София. В София, в продължение на 20 дни, редовно посещавал приятелката си М. - настанена в болница „Пирогов“. Личните възприятия на свидетелката са, че при тези посещения не си е служил с помощни средства за придвижване, а вечерите самостоятелно е напускал болницата и е отсядал при свои приятели, където е преспивал. На база изложеното съдът е отказал да даде вяра на свидетелските показания на майката на ищеца, че придвижването му след ПТП е било с помощни средства и е имал необходимост някой да му помага. Изтъкнато е още, че тези показания не се подкрепят от останалите установени факти и обстоятелства и се опровергават от показанията на свидетелката И., която към този момент е живяла с ищеца като негова съпруга и която сочи, че не се е оплаквал от друго, извън болките в рамото, а придвижването му било самостоятелно. След обсъждане заключенията на вещите лица и останалите представени доказателства, съдебният състав е обосновал заключението си за това, че получените от ищеца травми са предизвикали посттравматичен болков синдром. Сочи, че няма данни за предприето лечение и оперативни интервенции, а същевременно с това възстановяването на ищеца е настъпило естествено и е пълно, въпреки непредприетото обездвижване, липсата на лекарски консултации и проведена рехабилитация, което съдът отчита като показателно относно това, че ищецът не е чувствал нужда от такова лечение, а болките му не са били много силни. Възприетата продължителност на възстановителния период е около месец и половина, при констатация за невисок интензитет на болките страдания дори в самото начало и с тенденция за тяхното поетапно намаляване. Взето е предвид като логична и закономерна последица също така, чувството за дискомфорт, стрес и психическо напрежение, но с акцент върху това, че твърденията за наличието на остатъчен страх при пътуване, след като още на следващия ден той е предприел такова, са неподкрепени с доказателства.Като недоказани са квалифицирани и твърденията на ищеца за изпитвани продължителни физически страдания, затруднения в бита и продължителен възстановителен период, както и на срив на самочувствието и изпитван тежък психически шок. Преди да се произнесе по размера на справедливото обезщетение съдебният състав е отчел и лимитът на застрахователната отговорност към настъпване на застрахователното събитие - 23.07.2019 г., в размер на 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица, както и средната работна заплата в размер на 1 300 лв. по статистически данни. Към датата на постановяване на решението приема, че не е налице промяна в обществено-икономическата конюнктура, която да води до увеличаване на лимита на застрахователна отговорност за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт. Увеличен е размерът на средната работна заплата в страната до сумата 1 593 лв. На база всичко изложено апелативният съд е определил сумата от 12 000 лв. като справедлив размер за обезвреда на неимуществените вреди, претърпени от ищеца. За да присъди сумата 7 800 лв. съдът е определил съпричиняване в размер на 35 %. Констатацията си за противоправно поведение на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан в нарушение на правилата на ЗДвП, в резултат на което същият е получил най-тежката си мекотъканна травма /тази на лявото рамо/, съдът мотивира със заключението на комбинираната експертиза и показанията на свидетелката И.. В жалбата си касаторът поддържа, че така постановеното решение е неправилно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и процесуалния закон и при условията на необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна и постановяване на решение по същество, с което да се уважи претенцията в пълен размер. В изложение се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по въпросите за: 1. „Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия.“; 2. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“; 3. „Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т. 7 от ППВС № 17/1965 г.“. Ответната ЗК „Лев Инс“ АД, чрез адв. П. В., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за нейната неоснователност. Поставените въпроси са обусловили волята на съда в обжалваното решение, но не дават основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на поддържаното основание, тъй като не са разрешение в противоречие, а в съответствие с относимата задължителна тълкувателна и каузална практика на Върховния касационен съд. Въззивният съд е приложил собствено критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД, мотивиран е размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства, при съобразяване на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД /така напр. решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/ 2015 г. на І т. о., а както и цитираните от касаторите решение № 3/ 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г., ІІІ г. о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г., ІІІ г. о. и др./. Справедливостта /като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди/ не е абстрактно понятие, а включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД се явява нарушен. В разглежданата хипотеза произнасянето на въззивния съд е напълно съобразено с така установените указания относно приложението на закона, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства, както и е мотивирано значението им за определяне конкретния размер на дължимите вреди. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченото изискване в случая не е удовлетворено – касаторът не сочи кои конкретно доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства. Абстрактното оплакване за неотчитане степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение, интензитета, продължителността и характера на претъпените болки и страдания, и най-общо твърдението за липса на мотиви, не представлява нищо различно от довод за необоснованост на съдебното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Идентично заключение следва по отношение на втория от поставените въпроси, изложението във връзка с който е мотивирано с твърдението, че съдът „не е отчел в достатъчна степен, че при определяне на справедлив размер на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД, е от значение и общественото възприемане на справедливостта на всеки етап от развитието на обществото, както и икономическата конюнктура в страната“. Гореизложеното съдържание на мотивите към обжалвания съдебен акт разкрива, че съдебният състав е изследвал актуалните лимити на застрахователното обезщетение, както и средната работна заплата в страната /като израз на икономическата конюнктура/, и то не само към момента на настъпване на ПТП. Следователно е отчел настъпилите изменения и инфлационни процеси и едва след това е формирал решаващата си констатация относно справедливия размер на дължимото обезщетение. С това същият е изпълнил заложените изисквания в цитираните от касатора решения на ВКС № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о. и № 4 от 08.03.2021 г. по т. д. № 2940/2019 г., II т. о. Несъгласието на касатора с определения размер на справедливото обезщетение представлява довод за неправилност, който сам по себе си не обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съдилищата при съблюдаване спецификата на конкретно установените във всеки отделен случай данни и съобразно вътрешното убеждение на съдебния състав /решение № 163/2016 г. на ВКС по т. д. № 3456/2015 г., I т. о./. Некоректно се поставя въпросът относно предпоставките за приемане наличието на съпричиняване на вредоносния резултат.Няма опора в съдържанието на решението твърдение,че обезщетението е намалено без да е установена причинноследствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат – констатациите на въззивния съд са точно в обратния смисъл и почиват на дадените заключения на вещите лица по изслушаните експертизи, както и на критичния анализ на изложените в тази връзка твърдения от самия ищец, съпоставени с разминаващите се показания на свидетелите.Още повече, че касаторът счита определеното от съда съпричиняване на 50 %, а в обжалваното решение същият е определен на 35 процента ,които твърдения също не кореспондират със съдържанието на решението На база всичко изложено следва да се приеме, че не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. По насрещната касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД срещу основното решение по делото: Според чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба, поради което настоящият състав на Върховния касационен съд не се произнася по нея. По жалбата на С. Ш. срещу постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение: Бургаският апелативен съд приема, че е сезиран в срок с искане за допълване на решението по делото, като се присъди законната лихва върху разликата от 2 800 лв., считано от 02.10.2020 г./което е датата на постъпване на исковата молба в съда/до окончателното плащане на сумата. При разглеждането му е съобразил, че в решението на окръжния съд липсва отхвърлителен диспозитив за „законната лихва върху главницата над уважения от него размер на обезщетението от 5 000 лв“.В съответния срок ищецът не бил поискал допълване на решението на първоинстанционния съд по този въпрос.Произнасянето за пръв път по този въпрос във въззивното решение апелативният съд е счел за недопустимо, но е намерил за допустима постъпилата молба,която е оставил без уважение, като неоснователна. В касационната си жалба С. С. Ш. изразява несъгласие с отсъденото от въззивния съд по искането за допълване В изложение поставя процесуалноправния въпрос включва ли се в предмета на въззивната проверка искането за присъждане на законната лихва/сочи се чл. 86 ал.1 ЗЗД/,ако ищецът я е претендирал с исковата молба ,а първоинстанционнят съд не е отхвърлил с изричен диспозитив припадащата се законна лихва Разглежда същата като еднородно и акцесорно ,функционално свързано с главното задължение вземане / чл.84, ал.3, чл. 86 ал.1 ЗЗД /което е поискал Позовава се на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ТР № 1 от 03.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК и решение № 60145 от 05.04.2022 г. по т. д. № 1172/2020 г., I т. о. В писмен отговор ЗК„Лев Инс“АД изразява становище за неоснователност на жалбата, като счита, че цитираната съдебна практика е неотносима и не обоснова предпоставки по чл.280, ал.1 .1 ГПК След преценка настоящият състав на Върховен касационен съд, ІІІ г. о., намира за обоснован поддържаният довод ,че разрешаването на поставения процесуалноправен въпрос в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и с даденото разрешение в решение № 60145 от 05.04.2022 г. по т. д. № 1172/2020 г., I т. о на ВКС., поради което допуска касационно обжалване на постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 178 от 24.10.2022 г.по въззивно т. д. № 194/2022 г. по описа на Бургаския апелативен съд, в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По разноските съдът следва да се произнесе след приключване на касационното производство. Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.