Определение № 20 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1810/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 233/18.06.2019 г. по гр. д. № 597/2017 г. Бургаският окръжен съд осъдил Г. Д. Н., М. Д. А. и К. С. А. да предадат на Общината гр. Бургас владението на собствения ѝ поземлен имот с идентификатор .......... по КК на [населено място] с площ от 6 218 кв. м., ведно с изградените в него постройки както следва: Г. Д. Н. да предаде владението на едноетажна сграда с идентификатор ........... със застроена площ от 442 кв. м. и едноетажна сграда с идентификатор ............ със застроена площ от 250 кв. м.; М. Д. А. да предаде владението на едноетажна сграда с идентификатор ........... със застроена площ от 172 кв. м.; К. С. А. да предаде владението на едноетажна сграда с идентификатор .............. със застроена площ от 57 кв. м. и едноетажна сграда с идентификатор ......... със застроена площ от 43 кв. м.; отменени са нотариални актове за собственост на недвижими имоти № .../17.04.2012 г. и №.../31.05.2016 г.

Това решение е потвърдено с въззивното решение № 116/10.01.2020 г. по в. гр. д. № 361/2019 г. на Бургаския апелативен съд.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците по иска, които искат то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация - ищец по делото, не е подал отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Ищецът Община гр. Бургас твърди, че по регулационен план на м. „А.“, [населено място], с утвърдена улична и дворищна регулация през м. ноември 1926 г., територията на процесния имот, разположена северно от [улица], е показана като част от езерото „В.“, сега Б. езеро. През годините е усвоена като нова територия след проведени устройствени мероприятия и от водна площ става осушена територия - земя, за която не е имало кадастрален и регулационен план до 1995 г., когато със заповед № 4/03.01.1995 г. на кмета на общината бил одобрен първият застроителен и регулационен план за усвоената част от езерото, с попълване на кадастралния план на[жк]- западна част, в която попада и спорният терен. Със заповед № 165/16.02.1998 г. на кмета на общината бил одобрен цялостен застроителен и регулационен план на кварталите „П.“ и „А.“, действащ и към момента, съгласно който спорният терен попадал в квартал .. - върху части от УПИ ... отреден за заведение за обществено хранене, части от УПИ ... - отреден за спортна зала и върху УПИ ... - отреден за търговия и услуги, както и върху улична регулация и територия, предназначена за изолационна зеленина. При тези обстоятелства ищецът се позовава на действащи през годините законови разпоредби, които установяват държавна собственост за такива имоти, както и на законови разпоредби, установяващи държавна собственост за имоти без собственик, предвид липсата на установен друг собственик на имота. Позовава се и на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 г./, като твърди, че са налице предпоставките за трансформация на собствеността от частна държавна в общинска, която не може да бъде придобита по давност. Твърди, че за сградите в имота липсва отстъпено или признато право на строеж, както и режим на търпимост, поради което същите са собствени на общината по силата на приращението /чл. 92 ЗС/. Ответниците владеели без правно основание имота, както и неправилно се снабдили с констативни нотариални актове за собственост.

Ответниците, които са оспорили предявените срещу тях искове, твърдят, че през 1913 г. К. Г. С. закупил имота от турчина Т., като впоследствие синът на купувача Д. Г. Н. необезпокоявано владял имота и през 1963 г. се снабдил с позволителен билет, с който изградените в имота постройки били узаконени. На издадена от общината скица от кадастралния план от 1989 г. имотът е нанесен със съответните масивни сгради в него, а по протокол - решение № 40/23.11.1994 г. на ЕС към Дирекция „Териториално развитие, жил. политика и строителство“ при общината е видно, че към този момент има изградена в имота сграда на ЕФ „В.-90“, чийто собственик е ответникът Н., което означава, че общината е признала сградите за законни. Оспорено е правото на държавна собственост като неустановено по надлежния ред. Имотът не е актуван като държавна собственост, а съседни имоти са били отчуждени през 1987 г., което сочи, че държавата не е имала претенции и признава собственост на физически лица. Налице е позоваване на писмо от 31.03.2014 г. на МРРБ до общината за отписване на имотите в[жк]от регистъра на общината, тъй като са нанесени там противозаконно. Заявено е, че отреждането по действащия план не е за жилищно строителство или за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, каквото е изискването на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. Отречено е процесният терен да е усвоена нова територия като част от езерото „В.“, тъй като в периода 1911 - 1985 г. на същото ниво и малко по-напред към езерото са открити археологически свидетелства /амфори, монети и др/., а дори и да е резултат от наноси - осушена, тази земя би била не частна, а публична държавна собственост /чл. 12 ЗВ/, което препятства трансформацията ѝ в общинска. Земята не е била и безстопанствена, за да може да се счита за държавна по силата на чл. 6 ЗС /отм./, поради което и за земята не бил съставен акт за държавна собственост. Позовават се на изтекла в тяхна полза придобивна давност поради осъществявано необезпокоявано владение върху имота повече от 100 години, като се основават на чл. 34 от Закона за давността /отм./.

Въззивният съд приел за установено съобразно заключенията на единична и тройна технически експертизи, че през 1926 г. е одобрен план за регулация на предградие „А.“, която обхваща територията на север до [улица], която е проектирана до линията на езерото „В.“. Процесният имот, разположен северно от [улица], не попада в обхвата на регулационния план. Планът е със схематичен характер /едър мащаб, водещ до загуба на точността по поясненията в съдебно заседание/ и изображението на брега не може да се определи точно, поради което вещите лица от тройната експертиза дават заключение, че брегът на езерото е изобразен на около 40-50 м. северно от [улица]. По този план, както и по всички изследвани от експертите подробно описани планове за терена до 1944 г., процесната сграда /по кад. план от 1989 г./ се намира в полосата на брега, съвсем до границата на водата. С оглед ситуирането на сградата съдът формирал извод, че поземленият имот също попада в терен, обхващащ брега и границата с водата, обозначени на плана от 1926 г. На кадастрален план, изработен 1956-1958 г., има вече заснети имоти на север от [улица], но процесният не попада между тях. В плана не е отразен нито бряг, нито граница на езерото „В.“. Има само надпис „езеро В. “, където експертите ситуират спорния имот. За пръв път имотът, ведно с две сгради в него, е отразен на скица № 836/18.04.1995 г., издадена от общината по кадастрален план от 1989 г., като същият е без планоснимачен номер. През 1995 г. е одобрен ЗРП на[жк], който заменя действащия до тогава план от 1926 г., като е попълнен и кадастралният план на север от [улица]между новопостроения главен път Е-9 /„ [улица]/, [улица], [улица]и спортен терен. Процесният имот е заснет с две масивни сгради и отново без планоснимачен номер. През 1998 г. са одобрени кадастрален, застроителен и регулационен план на[жк]и[жк]. Процесният имот не е отразен в този план, като теренът на същия попада в УПИ..,.. и .. от кв. .., отредени за „кафе-ресторант“, „спортна зала“, „търговия и услуги“ и улична регулация. През 2009 г. са одобрени кадастрална карта и кадастрален регистър на землището на [населено място], където процесният имот и 5 сгради в него са заснети, имотът е обозначен с идентификатор ........... и е записан на Г. Н. на основание констативен нот. акт № .../31.05.2016 г.

При тези данни въззивният съд приел за установено, че към 1926 г. спорният поземлен имот е попадал в полосата на брега, на границата с водата на езерото „В.“. Съгласно действащите към този момент чл. 39, т. 4 и чл. 88 от Закон за имуществата, за собствеността и сервитутите /ДВ, бр. 29 от 1904 г., в сила до 16.12.1951 г./, естествените езера и блатата и техните легла са част от обществените имущества на държавата, които са неотчуждаеми /чл. 24 с. з./, като собственикът на езерата и блатата запазва правото на собственост върху земята, дори и обемът на водата да се намали. В случая процесният имот, попадащ към онзи момент върху граничен терен на брега и водите на естественото езеро „В.“, т. е. в крайбрежната граница на езерото и неговото легло, е бил обществена държавна собственост. Крайбрежните земи са били периодично заливани от водите на езерото, поради което към 1954 г. е била изградена северно от [улица]крайбрежна земнонасипна дига, върху която през 1972-1974 г., с допълнително разширение с насип към езерото, е изграден път с широчина 7 метра - понастоящем [улица], Разстоянието от пътя до процесната сграда на ответника Н. се определя на 70 метра. Наносите при заливането на сушата, както и посочените мероприятия са довели до цялостното засушаване на процесния имот и състоянието, в което е отразен на кадастралния план от 1989 г. Бидейки държавна собственост към 1926 г., според последващата уредба - чл. 1 от Закона за водостопанството /отм./, чл. 1 от Закона за водното стопанство /отм./, Закона за водите /ДВ, бр. 29/1969 г./, този статут е запазен и към датата на влизане в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 г./, независимо, че не е бил съставен акт за държавна собственост

Въззивният съд приел за несъстоятелен довода на ответника Н., че при установените от нарочна експертиза живи дървета на възраст над 120 години в близост до процесния имот, към 1926 г. той е бил извън граничната линия на езерото. Тези дървета са установени от експертите на югозапад от имота /заявеното от вещите лица в съдебното заседание от 23.05.2019 г./, което означава, че са израснали на брега на езерото, без да са целогодишно във водата. Според експертите при периодичното заливане на брега, каквото през годините е безспорно и се потвърждава от пясъчно-глинестата почва с наноси на целия процесен терен, няма пречки за вегетационното развитие на растенията и запазването им до днес.

Въззивният съд посочил, че в периода при действие на Конституциите на Народна република България от 1947 г. и 1971 г., определящи държавната собственост като общонародна и съставляваща единен фонд, процесният имот е бил със статут на единната държавна собственост. Регламентиране на отделни видове - публична и частна държавна собственост, е направено отново с действащата Конституция от 1991 г. Към този момент процесният имот е вече засушен, намира се извън водната площ и леглото на езерото „В.“, не попада в категорията на имотите, изключителна държавна собственост, нито е от вида имоти, прогласени с чл. 2, ал. 2 от Закона за държавната собственост за публична държавна собственост, при което е частна държавна собственост. При това положение съдът приел, че по силата на закона - пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, е настъпила трансформация на държавната собственост в общинска, тъй като са били налице условията на посочената законова разпоредба - според действащия и понастоящем застроителен и регулационен план на[жк]от 1998 г. същият попада в терен, отреден за кафе и ресторант, спортна зала, търговия и услуги и улична регулация, съставляващи обществени и благоустройствени мероприятия на общината по смисъла на посочената законова разпоредба. В закона липсва легална дефиниция на понятието „обществени и благоустройствени мероприятия на общините“, но същото е изяснено от съдебната практика, която възприема като критерий за разграничението между общинската и държавната собственост обстоятелството какви потребности задоволява предвиждането по плана - такива от национално значение, в който случай собствеността ще остане държавна, или такива от местно значение, в която хипотеза имотът преминава в собственост на общината. В случая отреждането на процесния имот е за обществено мероприятие, което обслужва нуждите на общината и не е обект с национално предназначение, поради което на основание пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОС имотът е преминал по силата на закона в собственост на общината.

Твърденията на ответника Н., че имотът е закупен от дядо му през 1913 г. от изселил се турчин, въззивният съд приел за неподкрепени с надлежни доказателства. Посочил, че заявеното от свидетелката Г. преповтаря твърдението на ответника с израза: „доколкото знам…“, като същото не е резултат от лични възприятия и не може да бъде годно доказателство. Владението на спорния имот от ответниците се установява от свидетелите Г. и Я., които са родени в[жк]и познават имота от деца, но показанията им са противоречиви досежно начина на ползването на имота - Г. твърди, че откакто се е родила, помни родителите на Г. да живеят там, а Я. заявява, че на този имот бащата на Н. - дядо Д., гледал животни и имал стопански сгради за животните. Съдът приел за достоверно заявеното от св. Я. предвид възможната заинтересованост на св. Г., която е пояснила, че води дело с общината за неин имот. Посочил, че независимо от посоченото противоречие за начина на ползване, следва да се приеме за доказан най-ранен момент на владение на имота от наследодателя на ответниците към 1954-1955 г., продължаващо впоследствие от тях и към настоящия момент, което, обаче, не води до придобивна давност в тяхна полза предвид забраната по чл. 86 ЗС /ДВ, бр. 92/1951 г./ за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост.

Въззивният съд приел за неустановени по делото твърденията на ответника Н. в съдебното заседание на 15.03.2018 г., че първоначално имотът е бил бахча, а през 1925-1926 г. и 1944-1945 г. били построени сгради - в тази насока не са ангажирани каквито и да било доказателства. Съдът посочил, че каквито и сгради да са построени в имота, при липсата на учредено право на строеж от собственика на терена, те представляват подобрения в чужд имот и по силата на приращението са собственост на собственика на земята. Съдът разгледал и представения позволителен билет № ... от 11.09.1963 г. за узаконяване на незаконно строителство на сграда, яхър и плевник и за позволяване на клозет с две клетки в кв. ..., „А.“, съгласно утвърден от общинската техническа власт план под № 4782 от 10.11.1963 г. Посочил, че не се установява за кой поземлен имот се отнася документът, тъй като квартал с такъв номер не се открива в действащите тогава планове на[жк], както и не съществува план с посочения номер /допълнителното заключение на вещото лице М. Г./. Но дори и хипотетично да се приеме, че са узаконени посочените постройки, то същите са съборени през 1987 г. по заявеното от ответника Н. в съдебното заседание на 15.03.2018 г., а видно от декларация на същия от 28.12.1998 г., той е извършил ново строителство на три обекта в процесния имот през периода 1991-1997 г., за които е претендирал узаконяване, но такова не е последвало. Следователно, новоизградените сгради са незаконни, за тях няма учредена суперфиция, те не са узаконени и нямат признат статут на търпимост, поради което и не могат да бъдат обект на отделна собственост от собствеността на чуждия терен, в който се намират.

Съобразно изложеното и като препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд приел, че общината е установила правото си на собственост върху процесния поземлен имот и постройките в него, придобити по силата на закона - пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 г./, чрез трансформиране на собствеността от държавна в общинска. Приел, че ответниците не могат да се легитимират като собственици на твърдяното от тях основание - придобивна давност, тъй като липсват доказателства за осъществено владение от 1913 г. до средата на 50-те години на миналия век, а доказаното в следващите години и до настоящия момент е осъществено при действието на законова забрана за придобиване на държавна и общинска собственост по давност. Ето защо потвърдил първоинстанционното решение, с което ответниците са осъдени да предадат на общината собствения ѝ недвижим имот, който владеят без основание и са отменени издадените в тяхна полза констативни нотариални актове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството - поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, II-ро т. о., обективирана в решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. и решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г.;

2. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства, включително и свидетелските показания- поддържа се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, а именно: решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г., II-ро т. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на I-во г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I-во г. о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на II-ро г. о. и решение № 195/30.03.2009 г. по гр. д. № 6291/2007 г. на II-ро г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II-ро т. о., е прието, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет по делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Това становище е застъпено и в други решения, на които съставът на касационната инстанция се е позовал и на които се позовават и касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при обосноваване на първия поставен въпрос. В решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II-ро т. о., е прието още, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона.

При обосноваване на втория въпрос касаторите се позовават освен на вече разгледаното решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II-ро т. о., така също и на решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I-во г. о., в което е посочено, че въззивният съд като инстанция по същество провежда ново съдебно дирене и устни състезания, прави свои фактически и правни изводи, като отговаря на доводите на страните, като е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Според решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I-во г. о., съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., касае начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респ. между тези показания и данните за релевантните факти, съдържащи се в други доказателства по делото. Според решение № 195/30.03.2009 г. по гр. д. № 6291/2007 г. на ВКС, II-ро г. о., съдът е длъжен да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, да съпостави данните за осъществяването на релевантните за спора факти, да изложи съображенията си кои факти приема за доказани въз основа на тази преценка и кои не, а оттам - какви са правните последици от осъществяването на тези факти.

Прегледът на мотивите към обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касаторите, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика, която, в обобщен вид, се свежда до това, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

В изложените от въззивния съд собствени мотиви и чрез препращането по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд е съобразено установеното от заключенията на техническите експертизи /включително и от обясненията при изслушването на вещите лица/, че планът от 1926 г. е със схематичен характер, водещ до загуба на точността, както и обстоятелството, че в плановете до този от 1995 г. брегът на езерото е изобразен по различен начин, тъй като нанасянето на езерото не е било предмет на тези планове. Ето защо не може да се приеме, че въззивният съд не е обсъдил и съобразил съдържанието на експертното заключение на тройната техническа експертиза и допълнително дадените от експертите пояснения в съдебно заседание, както и не е съобразено конкретното съдържание на представените по делото планове. Съобразени са и останалите събрани по делото доказателства относно местонахождението на спорния поземлен имот, каквито са данните за наличие на дървесни видове на значителна възраст на територията на имота и в близост до него /установено от заключенията на лесотехническите експертизи и устното изложение на заключенията/; данните за това, че по отношение на позволителния билет № .../11.09.1963 г. за узаконяване на незаконно строителство на сграда, яхър и плевник и за позволяване на клозет с две клетки в кв. ..., не се установява за кой поземлен имот се отнася; данните в показанията на разпитаните по делото свидетели Г. и Я., като са обсъдени и констатираните в тях противоречия досежно начина на ползване на имота; съобразено е и обяснението на ответника Н., че закупеният от наследодателя му имот е представлявал бахча в близост до езерото.

При така извършената съвкупна преценка на всички относими за спора доказателства, преценявайки твърденията, възраженията и доводите на страните, въззивният съд е приел, че процесният имот е част от бреговата ивица /попада в терен, обхващащ брега и границата с водите на езерото „В.“, в какъвто смисъл е и заключението на тройната техническа експертиза, че по плановете от 1912 до 1944 г. процесната сдграда се намира в полосата на брега, съвсем до границата на водата/, която територия първоначално не е била залесена и застроена, а впоследствие е осушена и приобщена към жилищната територия на[жк]. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. На последно място - обстоятелството, че твърдението на ищеца е, че поземленият имот първоначално е бил част от езерото «В.», а в хода на делото е установено чрез събраните доказателства, че имотът е част от граничен терен на брега и водите на езерото, не означава произнасяне по факти, които не са били въведени като предмет на спора, както твърдят касаторите.

В обобщение, поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия и втория въпроси не е налице.

3. Какво следва да се разбира под „легло на езеро“ по смисъла на чл. 39, т. 4 ЗИСС /отм./ - поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на легална дефиниция на понятието, както и на съдебна практика, като същевременно разрешаването на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, защото от предметния обхват на това понятие ще се определи не само правилното решаване на спора по настоящото дело, но и правният статут на всички крайбрежни на езерата имоти.

За да уважи предявения иск, първоинстанционният съд е приел на първо място, че към посочената от ответниците дата на установено от наследодателя им владение върху процесния имот - 1913 г., както и през следващите години, липсват каквито и да било данни този имот да е бил частна собственост на физическо лице, от което наследодателите да са придобили собствеността или по отношение на което да са установили своето владение. Поради това, дори и при липсата на други основания, процесният имот следва по силата на закона да се счита за държавна собственост като имот, който няма друг собственик. На следващо място съдът е приел, че в периода 1913-1954 г. процесният имот е бил бряг - част от леглото на езерото „В.“, поради което и на основание чл. 1 ЗИСС /отм./, чл. 3 ЗДИ /от 1941 г., отм./, чл. 2 ЗДИ /от 1948 г., отм./ и чл. 1 от Закона за водостопанството и Закона за водното стопанство /1949-1969 г./ е бил част от територия, която е общонародна /обществена/ държавна собственост. Последващите промени на тази територия чрез насипване и осушаване нямат правопроменящо действие за вещното право върху нея, поради което същата остава държавна собственост до 1991 г. С приемането на Конституцията от 1991 г. и нормата на чл. 2, ал. 3 от Закона за държавната собственост от 1996 г. тази собственост се дефинира като частна държавна, тъй като не е сред изчерпателно изброените обекти изключителна държавна собственост или сред тези, прогласени от закона за публична държавна собственост. По тези съображения съдът приел за установено, че на 09.11.1999 г. с влизането в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС общината е придобила ex lege собствеността върху процесния имот, попадащ в няколко урегулирани поземлени имота - частна държавна собственост, които с действащия към онзи момент план на[жк]от 1998 г. са отредени за обществени мероприятия на общината.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като освен излагането на собствени мотиви, препратил съгласно правомощията си по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Следователно, две са решаващите съображения на съда, за да приеме, че при влизането в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС процесният имот е бил частна държавна собственост, така че въпросът „какво следва да се разбира по „легло на езеро“ по смисъла на чл. 39, т. 4 ЗИСС /отм./“, не е единствено обуславящият изхода на делото. При наличието и на друг решаващ мотив за основателност на иска, касационното разглеждане на поставения трети въпрос не би могло да доведе до резултат, различен от постановения с обжалваното решение. Ето защо по този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

4. Какво е съдържанието на понятието „предвиждания на ЗРП“ и съответно какви са предпоставките, за да се приеме, че е налице предвиждане за обществено застрояване по смисъла на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС; може ли да се говори да предвиждания за застрояване по ЗРП, когато съответният имот е вече застроен или предвиждането касае само бъдещо застрояване; може ли предвиждането по ЗРП за застрояване да е най-общо или, за да е налице предвиждане по ЗРП, трябва да става дума за конкретно определена сграда на конкретно определено учреждение; може ли предвиждането да касае само частично застрояване на един имот, в който една вече изградена сграда да остане собственост на частноправен субект; достатъчно ли е в ЗРП да е посочено отбелязване „за КОО“, за да се приеме, че става дума за предвиждане по смисъла на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС, при положение, че към момента на влизането в сила на цитираната новела и частни лица също могат да изграждат и притежават сгради за обществено ползване - поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на практика на ВКС, като решаването на въпроса е от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, тъй като нормите на ЗТСУ /отм./, касаещи принципите в градоустройството и проектирането, са приети при друга законодателна концепция и обществено-идеологическа обстановка, която е съвсем различна от действалата към момента на влизане в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС; налице са и чисто технически изменения и принципи в планирането, които като технически въпрос не се влияят от каквито и да било идеологически или икономически фактори - така например едно предвиждане остава винаги въпрос на проектиране на ново и съответно бъдещо строителство;

Ищецът поддържа, че е придобил собствеността от държавата по силата на пар. 42от ПЗР на ЗИДЗОбС /ДВ, бр. 96/05.11.1999 г./, според който застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините.

Разпоредбата е приета при действието на ЗТСУ /отм./, който в чл. 5, ал. 1, т. 5 определя градоустройствените планове /общи и подробни/ за отделни населени места, общини и свързаните с тях зони на влияние като част от плановете, въз основа на които се устройва територията на страната. Подробните градоустройствени планове се създават за приложението на общия градоустройствен план /чл. 20, ал. 1 ЗТСУ - отм./. Един от видовете подробни планове е застроителният и регулационен план, който като единна градоустройствена форма обхваща: застроителен и регулационен план за обществените мероприятия /мероприятия на общините и държавата, юридическите лица/ и застроителен и регулационен план за дворищнорегулационните парцели /дворищнорегулационен план/ - чл. 21 ЗТСУ /първоначална редакция, отм./. Според чл. 22 ЗТСУ /отм./ със застроителен и регулационен план за обществени мероприятия се предвиждат: 1. мероприятия на общините и държавата по архитектурно-градоустройственото изграждане, преустройство и развитие на населеното място и свързаната с него зона на влияние - изграждане на комуникационно-транспортни и съобщителни системи, селищни центрове, сгради и комплекси на системите за обществено обслужване, системи и инженерно-технически мрежи за благоустрояването, системи за отдих и спорт, производствени и складови зони и др.; 2. мероприятия на юридическите лица, като строителство на сгради и съоръжения и създаване на терени за стопанските и обществените им нужди; 3. терени за обществено жилищно строителство. В детайлизиран вид конкретните мероприятия са посочени в раздел III-ти на глава III-та на ППЗТСУ /отм./. Понятията са ясни и прилагането им в практиката не създава затруднения, поради което и не се налага допускането на въззивното решение до касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с цел изясняване на съдържанието им.

В хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, към момента на влизане в сила на пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС от 1999 г. е действал кадастрален, застроителен и регулационен план на[жк]и[жк], одобрен през 1998 г. Процесният имот не е отразен в този план, но теренът на същия попада в УПИ .., .. и .. от кв. .., отредени за „кафе-ресторант“, „спортна зала“, „търговия и услуги“ и улична регулация. Съобразно това отреждане следва да се приеме, че се касае за мероприятия по изграждане на комуникационно-транспортна система и на сгради за обществено обслужване - битово и физкултурно, по смисъла на чл. 22, т. 1 ЗТСУ /отм./ и чл. 46, ал. 2 ППЗТСУ /отм./. Безспорно такъв вид мероприятия съставляват обществени и благоустройствени мероприятия по смисъла на посочения пар. 42 като предпоставка за трансформиране на частната държавна собственост в общинска. Следва да се посочи и това, че предвижданията могат да касаят както незастроени, така и застроени терени - разпоредбите на чл. 63 от сл. ЗТСУ /отм./ и чл. 247 и сл. ППЗТСУ /отм./ не изключват възможността застроени терени да бъдат обект на предвиждане на застроителния и регулационен план, както и че предвижданията могат да касаят не само бъдещо, но и осъществено строителство, т. е. това строителство ще бъде в съответствие с предвижданията на плана. Що се отнася до това, че и частноправен субект може да притежава сграда, предназначена за обществено обслужване, това е така, стига сградата да се намира в имот, собственост на този субект, или да е изградена в държавен или общински терен при наличието на учредено право на строеж. С оглед изложеното следва да се приеме, че разглежданият случай не разкрива някаква специфика, която да налага допускане на касационно обжалване по поставения четвърти въпрос при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Длъжен ли е съдът да определи правилно подлежащите на доказване обстоятелства и съответно следва ли съдът да прилага правилата за разпределение на тежестта на доказване в процеса, като приеме за неосъществили се недоказаните при условията на пълно доказване факти- по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 188/13.05.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. на IV-то г. о.

За да поставят този въпрос, касаторите сочат, че ищецът не е доказал при условията на пълно доказване конкретните граници на езерото „В.“ във времето - преди и след изграждането на твърдяното отводнително съоръжение, конкретното разположение на процесния имот спрямо бреговата ивица на езерото, коя от всички множество линии на картния материал от 1926 г., на който се позовава, съставлява именно линията на водата на езерото и съответно не е доказал разпростирането на разливите при пълноводие на езерните води; че ищецът нито е оспорил, нито е опровергал съдържанието на представения от ответната страна позволителен билет, който удостоверява не само наличието на застроен имот, но и наличието на непредставени от ищцовата страна действали във времето планове, по които е бил издаден самият позволителен билет; че ищецът не е доказал по несъмнен начин наличието на всички предпоставки по пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС.

При това съдържание на изложението по петия въпрос касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като касаторите не са формулирали правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване, а са изложили оплаквания по правилността на обжалваното решение, които съставляват касационни отменителни основания по чл. 281 ГПК. Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл. 288 ГПК не се проверява правилността на обжалваното решение, а се преценяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, но само по формулирани от касаторите правни въпроси. Това в случая не е сторено, поради което касационното обжалване и по този въпрос не може да бъде допуснато.

В обобщение, предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не са налице.

Ответникът по касация не е претендирал присъждане на разноски по водене на делото в касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.