Определение № 2903 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 184 от 01.07.2025 г. по в.гр. д. № 49/2025 г. на ОС – Стара Загора, с което е уважен иск по чл. 55 ЗЗД. Жалбоподателят- „Суприммо“ АД, чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поради допуснати в рамките на повторното му разглеждане. Ответникът в касационното производство - В. Г. А., чрез процесуалния си представител излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: С решение от 13.01.2025 г. по гр. д. № 19/2024 г., ВКС, състав на ІV г. о. като е отменил решение № 197/08.06.2023 г. по гр. д № 276/2023 г. на Старозагорския окръжен съд, с което предявения иск е бил отхвърлен, е върнал делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Въззивният съд, при първото разглеждане на делото е приел, че в конкретния случай процесната сума от 7 600 евро е предадена на ответника на валидно правно основание - Споразумение за гаранционен депозит от 18.02.2021 г., сключено между страните. Посочено е, че не е налице фактическият състав на предявения иск по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД. Прието е, че престацията не е извършена с оглед на очаквано в бъдеще основание, което не се е осъществило, тъй като съгласно клаузите на споразумението, депозитът се дава като ангажимент от страна на бъдещия купувач, т.е. като гаранция, че ще участва в сделката, и съответно срещу ангажимента на посредника да не предлага имотите на други потенциални купувачи. Установено е, че окончателен договор не е бил сключен, но условията за сключване на окончателен договор обаче са уговорени между страните в друг договор - договора за посреднически услуги. Прието е, че основанието, за което е сключено споразумението за гаранционен депозит, е осъществено - двете страни по споразумението са поели съответния ангажимент, предмет на споразумението, но не е налице и фактическия състав и на евентуално предявения иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като основанието за предаването на сумата от 7600 евро не е отпаднало с обратна сила. Установено е, че никоя от страните не твърди договорът (споразумението) да е прекратен или развален, поради неизпълнение. Посочено е, че в споразумението страните са предвидили клаузи за връщане на депозита, съответно за неговото задържане, в зависимост от виновното поведение на другата страна и ищцата може да претендира неизпълнение на задълженията на ответника по споразумението и да иска връщане на депозита, но на договорно основание - на основание т.5б от споразумението, а не като неоснователно обогатяване, каквото в случая не е налице. За да отмени въззивното решение съставът на ВКС е приел, че правна квалификация на предмета на делото и на преюдициалните правоотношения ищецът не е длъжен да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения, реплики, дуплики и пр., тъй като искът по чл.55 ЗЗД е един. Прието е, че с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото, като и втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Прието е, че хипотезите на тези две основания може да са налице и когато е дадено нещо при преговори за сключване на договор, който в последствие не е сключен (така и решение № 148/30.06.2014 по гр.д. № 5698/2013 г. на IV г.о. на ВКС), поради което е приет за неоснователен доводът, че като е приел, че даденото може да се търси само на договорно основание, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон (правилото на чл.55, ал.1 ЗЗД). Приет е за основателен доводът, че мотивите на въззивния съд (както и тези на първоинстанционния съд) са вътрешно противоречиви, т.к. е установено, че сумата е дадена като гаранционен депозит и че споразумението за гаранционен депозит е свързано с договора за посредничество и със сключването на окончателен договор, поради което сключените между страните два договора (наречени споразумение и договор за посредничество) са свързани помежду си и имат организационен и подготвителен характер по отношение на окончателния договор и е от значение дали страните са изпълнили задълженията си по тях. Приет е за основателен и доводът на жалбоподателката, че според установената съдебна практика на ВКС фактическите твърдения, на които е основала иска си, попадат в хипотезата, в която се дава парична сума в периода на преговори за сключване на договор, а в последствие договор не се сключва, поради несбъдване на очакваното основание за разместване на имуществени блага и в тази хипотеза установената съдебна практика на ВС и ВКС приема, че даденото се явява с оглед неосъществено основание. Прието е, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, като е отказал да обсъди доводи на ищцата, относими към спора, както и на относими и допустими доказателства за релевантни за тези доводи и за спора факти и тези факти са останали неизяснени, като тези нарушения са се отразили на изводите на съда за основателността на иска, поради което са съществени, а въззивното решение е неправилно. Съставът на ВКС е счел, че д елото следва да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд, което да започне с провеждане на устни състезания по делото, както и че въззивният съд следва да тълкува уговорките на страните в сключените между тях два договора: Споразумение за гаранционен депозит и Договор за посредничество, за да установи действителната им воля и какво е съдържанието на поетите от тях насрещни задължения, след което въззивният съд следва да обсъди доводите и възраженията на страните, свързани с изпълнението на насрещните задължения, във връзка с които е дадена сумата 7 600 евро. Съставът на IV – г.о. е посочил, че за да се произнесе по доводите, въззивният съд следва да установи обстоятелствата, на които те се основават въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към тези обстоятелства, поотделно и в съвкупност. Въззивният съд следва да отрази своите изводи за това кои релевантни за спора факти са се осъществили и кои не са, кои доводи и възражения са основателни и кои не и въз основа на това да формира извод за това дали искът е основателен. При новото разглеждане на делото, с оглед дадените от ВКС указания при първото разглеждане на делото пред него, въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил на основание чл.55, ал.1, предл. второ и трето ЗЗД, ответника „Суприммо“ АД да заплати на ищцата В. Г. сумата от 7600,00 евро, или левовата ѝ равностойност от 14864,31лв., която сума е била получена от ответника по Споразумение за гаранционен депозит от 18.02.2021г., сключен между страните, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, с оглед на неосъществено или отпаднало основание, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда 03.06.2022 год. до окончателното ѝ изплащане. Въззивният съд, като се е съобразил със задължителните указания на ВКС, е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД. Прието е, че от събраните по делото доказателства се установява, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договора за посреднически услуги, сключен между страните на 18.02.2021 г., във връзка със закупуването и съответно сключването на окончателен договор по отношение на четирите недвижими имота, а именно: ПИ с идентификатор 39164.21.189, ПИ с идентификатор 39164.21.190, незастроена част от ПИ с идентификатор 39164.21.188, всички по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл.Бургас, и ПИ с идентификатор 00833.1.86 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл.Бургас. На 18.02.2021 г. между страните е сключено и Споразумението за гаранционен депозит, съгласно което ищцата е заплатила на ответника сумата от 7600 евро, представляваща гаранционен депозит за декларирания от ищцата ангажимент за сключване на окончателен договор за покупката на описаните имоти, като сумата представлявала 10% от продажната цена. За да постанови своето решение въззивният съд приема, че процесната сума от 7600,00 евро е заплатена и предадена от ищцата на ответника по силата на Споразумението за гаранционен депозит от 18.02.2021г., като видно от клаузите на същото сумата се заплаща от депозанта - ищцата, с което тя декларира ангажимента си за сключването на окончателен договор за покупко-продажба на недвижими имоти - ПИ с идентификатор 39164.21.189, ПИ с идентификатор 39164.21.190, незастроена част от ПИ с идентификатор 39164.21.188, всички по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл.Бургас, и ПИ с идентификатор 00833.1.86 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл.Бургас, при определена цена и срок за сключване на договора, а депозитарят - ответникът и въззиваем има насрещното задължение да не предлага имотите за продажба на други /трети/ лица до изтичане на срока. Посочено е, че в Споразумението са предвидени клаузи за връщане на депозита 5 т.5 „Настоящият депозит се връща на Депозанта при всяка от следните хипотези: а/ При подписване на „Окончателния договор“ и получаване от страна на Продавача по същия договор на пълната сума, дължима като продажна цена по договора. б/ При изтичане на срока по т.2.2., в случай, че до този момент окончателен договор не е сключен или сключването му е станало невъзможно по причина или обстоятелство, за които отговаря продавачът на имота/ите, посочени в т.1, включително в хипотезите на завишаване на определената в т.2.1 от настоящото споразумение крайна продажна цена или на неизпълнение/неосъществяване на условието/ята по т.2.3, ако такива са посочени.“ Предвидена е и клауза за задържане на депозита от страна на депозитаря - ответник в настоящото производство - т.7 „Депозитът се задържа изцяло от депозитаря и не се възстановява на депозанта, в случаите когато до изтичане на срока по т.2.2. предварителният договор не е сключен или сключването му е станало невъзможно по причина или обстоятелство, за което отговаря депозанта.“ Прието е, че в случая и двете страни имат предвидени в споразумението си хипотези, при които могат да искат връщане, съответно да претендират задържане на депозита, като следва с оглед разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД да се изследва каква е била действителната воля на страните при сключване на договора за посреднически услуги и споразумението за гаранционен депозит /в какъвто смисъл са и указанията на ВКС/. Съдът е приел, че процесната сума е платена от ищеца и е получена от ответника, но не е сключен нито предварителен, нито окончателен договор, тоест ищцата е доказала, че основанието не се е осъществило, тъй като в самото споразумение изрично е упоменато, че процесната сума се предоставя на ответното дружество с оглед посредничество за закупуване на описаните по-горе четири недвижими имота. Прието е, че продажбата на един от имотите свидетелства, че ответното дружество не е изпълнило поетото по т. 4.2 от Споразумението задължение, а именно да не предлага имотите на пазара преди изтичане на уговорения срок, като продажбата е извършена преди изтичане още на първоначално уговорения срок – 14.05.2021г., удължен до месец юли 2021г. Посочено е, че според т. 9 от Споразумението, всички уведомления следва да бъдат в писмен вид и да бъдат изпращани на посочените адреси за кореспонденция по пощата, чрез куриер или по електронен път, но ищцата не е получила покана за явяване на определено място, ден и час, нито е съставен протокол, а едва на 13.12.2021 г. и е изпратено уведомление от ответната страна, че не се е явила /неясно къде/ за сключване на договор. Прието е, че не са събрани доказателства по делото, от които може да се направи извод, че ищцата се е отказала от сключването на договора, без основателни причини, а по -скоро тя е показала сериозно намерение имотите да бъдат закупени, заплатила е сума в размер на 10 % от продажната цена, като страните са уговорили, че тази сума може да се счита и за част от продажната цена. Съдът е счел, че ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не е доказал да е изпълнил поетото с договора задължение да осигури параметри на сделката, при които възложителят е готов да премине към покупка, а именно да бъдат продадени и четирите имота, включително да осигури и нужната документация и да договори условията и да постигне съгласие между страните. Прието е, че в този случай, несключването на сделката, независимо по каква причина, обуславя връщането на предварително дадената престация по нея на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД /В този смисъл Решение № 31 от 2.02.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1312/2003 г., ТК, докладчик съдията П./. Като допълнителен аргумент е посочено, че Споразумението за гаранционен депозит е със срок до 14.05.2021г., продължен устно от страните до края на м. август 2021 г., а Договорът за посреднически услуги е със срок 12 месеца, считано от 18.02.2021 г., тоест изтекъл е на18.02.2022 год., като няма данни и не се твърди срокът да е удължаван, при което следва да настъпят последицити, уговорени в т. 5, б. „в“ от Споразумението, че „настоящият депозит се връща на депозанта“ „при изтичане на срока по т. 2.2, в случай, че до този момент окончателен договор не е сключен или сключването му е станало невъзможно по причина или обстоятелство, за които отговаря продавачът поради което дадената сума се явява като дадена и на отпаднало основание и следва да бъде възстановена на ищцата. Прието е, че в случая ответникът е получил сумата от 7600 евра за закупуването на горепосочените четири имота, която сума не се спори, че му е била предадена, но последният не е изпълнил задължението си да осигури уговорените имоти в състоянието, в което са били поръчан от купувача и ищец Г. и поради виновното неизпълнение на задълженията на ответника, то последният дължи съответно и връщане на полученото, а именно на останалата и невърната дължима сума от 7600 евро. Предвид горното съдът е счел, че предявения иск се явява изцяло основателен и доказан и като следва да бъде уважен, и предвид уважаването на главния иск следва да бъде уважен и акцесорния такъв за дължима лихва. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите: при постановяване на решение по чл. 294, ал.1 ГПК и предоставени задължителни изрични указания в този смисъл, длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди поотделно и в съвкупност всички относими към правния спор ангажирани доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, както и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира изцяло, при постановяване на решение по реда на чл. 294, ал.1 ГПК и предоставени задължителни изрични указания от ВКС в този смисъл, допустимо ли е преценката на въззивния съд по основния съществен за изхода на спора по делото въпрос за отговорността аз несключването на окончателен договор, респективно - за изпълнението и неизпълнението на страните по сключените помежду им Договор за посреднически услуги и Споразумение, да се основава предимно или само на доводите и възраженията на една от страните и приобщените от нея доказателства, без да бъдат взети предвид и подробно анализирани всички въведени от другата страна доводи и възражения, както и приобщените от последната доказателства. Позовава се на практика постановена по приложението на чл.294 ГПК. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. По въпроса, при постановяване на решение по чл. 294, ал.1 ГПК и предоставени задължителни изрични указания в този смисъл, е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК Решение № 60042 от 26. 07.2021г. по т.д. № 242/2020г. на І т.о., Решение № 143/17.02.2020г. по т.д. № 2703/2017г. на I т.о., Решение № 83/26.03.2013г. по гр.д. № 799/2012г. на II г.о., Решение № 750 /04.11.2010г. по гр.д. № 579/2011г. на ІV г.о., Решение № 217/ 03.07.2012г. по гр.д. № 579/11г. на ІV г.о., Решение № 115/30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на ВКС, ІІ т.о., и мн.др., с които е прието, че с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие "закон". Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. В случая въззивният съд се е съобразил с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния. Въпросите длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди поотделно и в съвкупност всички относими към правния спор ангажирани доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, както и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира изцяло, при постановяване на решение по реда на чл. 294, ал.1 ГПК и предоставени задължителни изрични указания от ВКС в този смисъл, допустимо ли е преценката на въззивния съд по основния съществен за изхода на спора по делото въпрос за отговорността аз несключването на окончателен договор, респективно - за изпълнението и неизпълнението на страните по сключените помежду им Договор за посреднически услуги и Споразумение, да се основава предимно или само на доводите и възраженията на една от страните и приобщените от нея доказателства, без да бъдат взети предвид и подробно анализирани всички въведени от другата страна доводи и възражения, както и приобщените от последната доказателства, също не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В същата, намерила израз в ППВС №1/1953 г. и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, в това число посочените от касатора, а и с решението по настоящото дело при първото касационно производство се посочва, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Прието е, че съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Приема се, че косвените доказателства не трябва да се разглеждат изолирано и догматично да се приема за недоказано дадено обстоятелство, а следва да се преценява дали натрупването на тези доказателства не създава една цялостна картина, която безспорно установява спорния факт /решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на четвърто г.о. на ВКС/. От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства. В случая окончателен договор за придобиване на обектите в процесната сграда въобще не е сключен, поради което практически не е възможно да се осъществи и посредничество за тази сделка, поради което посредникът следва да върне сумата по гаранционния депозит. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалба следва да се присъдят разноски в размер на 766,94евро направени за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът