Определение № 501 от 23.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 778/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 951 от 22.12.2022 г. по в. ч. гр. д. № 800/2022 г. на Софийския окръжен съд е потвърдено определение № 797 от 12.10.2022 г. по гр. д. № 1281/2022 г. на Ботевградския районен съд, в частта, с която е върната исковата молба на Г. М. М. и Д. Г. З. срещу М. П. К. по иска с правно основание чл.109 ЗС и е прекратено производството по делото в тази част. Въззивният съд е приел, че според твърденията на ищците, след като на 03.09.2021 г. са били въведени от държавен съдебен изпълнител във владение на процесния поземлен имот, ответницата отнела отново владението им, като сменила бравата на голямата и малката врата за имота. Прието е, че тези твърдения съдържат имплицитно и твърдението, че е било отнето и владението върху сградата, на която те са собственици на основание чл.92 ЗС. Прието е, че ищците нямат интерес от негаторен иск по чл.109 ЗС. По отношение на поземления имот защитата им е по чл.525 ГПК - те могат да искат от съдебния изпълнител отново да бъдат въведени във владение. Що се отнася до сградата, която не е била предмет на приключилото производство по ревандикационния иск и на въвода от 03.09.2021 г., то очевидно е налице спор за собственост с ответницата, поради което интересът на ищците е от установителен или ревандикационен иск за собственост. Фактическите действия на ответницата сочат на отнето владение, а не на „пречене“ по смисъла на чл.109 ЗС. Заплахите за физическо насилие и психическото насилие не могат да бъдат предмет на негаторен иск, тъй като те са насочени пряко към личността на ищците, но не и към вещите. Частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд е подадена от ищците Г. М. М. и Д. Г. З.. Жалбоподателите считат, че изложените от тях обстоятелства в исковата молба /смяна на ключовете на входните врати, възпрепятстване да поставят ограда на имота и ползването му от ответницата/ не сочат на отнемане владението, а на възпрепятстване пълноценното осъществяване на правото им на собственост. Описаните действия на ответницата попадат в приложното поле на чл.109 ЗС. В исковата молба няма претенция за собственост на вилната сграда в имота, а само е изразено становище, че тя е приращение към тяхното дворно място на основание чл.92 ЗС. В правомощията на съда било при уважаване на иска по чл.109 ЗС да постанови забрана на ответницата под каквато и да е форма да ползва дворното място, тъй като няма право на собственост върху него. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: Следва ли по реда на чл.129, ал.2 и 3 ГПК, вр. чл.127, ал.1, т.4 ГПК решаващият състав да се произнесе по основанията на предявения иск и още на този етап от процеса да приема, че са неотносими към предявения иск, в случая чл.109 ЗС, вместо да се произнесе с крайния съдебен акт по същество, като уважи иска или го отхвърли. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 1525 от 8.VII.1969 г. по гр. д. № 1027/69г. на ВС, I г. о.; решение № 2177 от 29.IX.1973 г. по гр. д. №1598/73 г. на ВС, I г. о.; решение № 3553/1980 г. на ВС и решение № 114 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6113/2014 г., III г. о. Отделно от това жалбоподателите считат, че въззивното определение е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е насочена срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция. Не е налице и пречката на чл.274, ал.4 ГПК за разглеждане на частната жалба. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решение № 1525 от 8.VII.1969 г. по гр. д. № 1027/69г. на ВС, I г. о.; решение № 2177 от 29.IX.1973 г. по гр. д. №1598/73 г. на ВС, I г. о. и решение № 114 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6113/2014 г., III г. о. не представляват относима практика към поставения въпрос. С първото решение се приема, че когато по предаван иск по чл.109 ЗС въпросът за собствеността на спорния имот е разрешен с влязло в сила решение, то има сила на присъдено нещо между страните и не може с втори иск по чл.108 ЗС да се иска въпросът за собствеността на същия имот да бъде разрешен повторно между същите страни. С второто решение е прието, че негаторният иск е средство за правна защита на собственика срещу всяко неоснователно действие или създадено състояние, което пречи на ищеца да упражнява своето право според предназначението на имота или в съответния обем на правото на собственост, като този иск може да бъде упражнен успешно и срещу съсобственик. Третото решение не е представено от жалбоподателите и не се открива в електронната система, а четвъртото разглежда въпроса за правната квалификация на предявения иск и ролята на съда при определянето ѝ. Тези решения не се занимават с проблема, който е формулиран в частната касационна жалба – каква преценка на основанията на предявения иск по чл.109 ЗС може да извърши съдът при проверка на допустимостта на исковата молба. Следва да се посочи също, че когато съдът проверява допустимостта на исковата молба по чл.109 ЗС, той преценява дали петитумът отговаря на защитата, която може да се предостави с негаторния иск. Петитумът по чл.109 ЗС не може да бъде смесван с този по чл.108 ЗС, както е в случая с искането ответницата „да бъде отстранена“ от имота или „да бъде осъдена да престане да осъществява неправомерно ползване на процесния имот и да не влиза в него“. Не може да се иска по чл.109 ЗС забрана на бъдещи действия /да преустанови самоволната смяна на патроните на бравите на входните врати/ или да се правят искания, които не са свързани с осъществяването на собствеността върху самия имот /да не упражнява физическо насилие и заплахи към ищците/. Докато не бъде разрешен спорът между страните за собствеността на вилната сграда, построена в процесното дворно място, не може да бъде отречено правото на ответницата да ползва мястото дотолкова, доколкото това е необходимо за ползването на сградата според нейното предназначение. И на последно място – не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като при прочита на въззивното определение не се констатира грубо нарушение на закона или на правилата на формалната логика. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,