Определение № 2262 от 10.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4082/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. П., чрез адв. Р. и адв. П. против решение № 411/31.03.2023 г. по в.гр.д. № 3074/2022 г. на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение № 260770/04.03.2022 г. по гр.д. № 16667/2017 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от касатора против Р. Ж. Б. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата от 43 200 щатски долара, с левова равностойност 63 414,68 лв. по курса на БНБ за 31.12.2012 г. и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 19 359,52 лв. – лихва за забава за периода 21.12.2014 г. до 21.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се решаващият извод на съда за липсата на сключен неформален договор за заем, съответно за липса на предаване на процесната заемна сума. Излагат се доводи и за допуснати нарушения на нормите на чл.12 и чл.235 ГПК - необсъждане на всички доводи и възражения на ищцата, както и липса на преценка на всички относими за спора писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Договор за заем, който е подписан само от заемополучателя /и в текста е посочено, че представлява разписка за даването на сумата/ има ли характер на разписка-писмено доказателство за получаване на заетата сума; 2/ Нередовният или недействителен запис на заповед има ли характер на разписка – писмено доказателство за съществуването на заемното правоотношение между издателя и поемателя; 3/ Следва ли съдът при тълкуване на действителната обща воля на страните да се ограничи само до тълкуване на отделните уговорки в договора или следва да ги тълкува във връзка едни с други; 4/ При договора за заем чия е доказателствената тежест да се установи факта на неполучаване на заемната сума от заемополучателя; 5/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички въведени от страните доводи и възражения като прецени всички относими за спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на това, дадено в решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр.д. № 5372/2016 г. на III г.о. и решение № 20 от 2.02.2011 г. по гр.д. № 620/2010 г. на IV г.о.; по втория въпрос – с решение № 21 от 15.03.2012 г. по т.д. № 1144/2010 г. на I т.о.; по третия – с решение № 95 от 29.05.2019 г. по гр.д. № 2993/2018 г. на IV г.о. и решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр.д.№ 5372/2016 г. на III г.о.; по четвъртия въпрос – с решение № 129 от 17.12.2018 г. по гр.д. № 1362/2016 г. на IV г.о., а по петия въпрос – с решение № 57 от 8.06.2015 г. по гр.д. № 6396/2014 г. на I г.о. и решение № 125 от 12.10.2017 г. по гр.д. № 4231/2016 г. на III г.о.; В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са повдигнати и следните въпроси: 1/ При липса на правно действие на главното споразумение, поражда ли действие допълнителното споразумение /анекса/ към него и 2/ При възражение за прихващане от страна на ответника, ищецът разполага ли с право да защити правата си спрямо него като на свой ред направи възражение за прихващане, като се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без надлежна обосновка. Поддържа се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 Г. – очевидна неправилност на решението с твърдения за явна необоснованост на извода на въззивния съд за липса на сключен договор за заем между страните – реален и неформален. Насрещната страна Р. Ж. Б., чрез адв. П., е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като една част от въпросите нямат характер на правни въпроси, а по отношение на друга част – не е налице сочения допълнителен селективен критерий. Изложено е и становище за неоснователност на наведените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.Претендират се разноски за касационното производство. За да потвърди решението на първата инстанция, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че правнорелевантните факти са установени правилно от първоинстанцинния съд. В тази връзка, за неоснователни е намерил възраженията на въззивника във връзка с приетите заключения на СГЕ, като е посочил, че в конкретния случай са налице три категорични и напълно съвпадащи заключения, относно авторството на положения от наследодателя на ищцата подпис в графа „заемополучател“ в допълнително споразумение от 02.05.2011 г. към договор за заем от същата дата, както и относно изготвения от него ръкописен текст върху представения за изследване лист за записки на „Виал паркет“, като липсват други доказателства, които да опровергават изводите на седемте вещи лица, работили по експертизите. Въпреки правилно установените по делото факти, въззивният съд е намерил за неправилни изложените от първата инстанция правни изводите, но доколкото това не се е отразило на крайния резултат по делото – неоснователност на предявените искове, е потвърдил решението й. Горното е обусловило излагането от въззивния съд на собствени правни изводи, а именно, че в хода на делото ищцата не е провела главно и пълно доказване на факта на предаване на парите на заемополучателя. При анализ на събраните по делото доказателства и тълкуване волята на страните, въззивният съд е приел, че с оглед липсата на подпис от страна на заемодателя върху договора от 2.05.2011 г., не се установява съвпадение на насрещните воли на страните за заем, за да се приеме, че между тях е учредено валидно облигационно правоотношение. При съобразяване на чл.2 от договора, в който е посочено, че „сумата ще бъде предадена в брой като подписването на настоящия договор ще се счита за доказателство за получаването й“, както и на чл.1 от допълнителното споразумение към него, което е двустранно подписано от наследодателя на ищцата и от ответника и според който договорът за заем от 2.05.2011 г. влиза в сила и сумата по него се счита за предадена от заемодателя на заемополучателя само и единствено в случай на подписване на същия от страна на заемодателя, въззивният съд достигнал до извод за липса на категорични доказателства за предаване на заемната сума, както и че едностранно подписания от заемополучателя договор от 2.05.2011 г. няма характер на разписка и съответно не удостоверява получаването на сумата. За такова доказателство не е приет и представеният с исковата молба запис на заповед, който също не би могъл да бъде кредитиран като разписка за получаване на сумата, тъй като в него не е посочена валутата, в която се дължи изписаната сума, а и сам по себе си не установява предаването на процесната сума в заем. Посочил е, че документът, озаглавен „договор“ и датиран с дата 2.05.2011 г. представлява по-скоро предварително подписан от ответника проект за договор, подготвящ уреждане на възникналите между страните предходни облигационни отношения с подписаното и от двете страни споразумение в същия ден – 2.05.2011 г., за които свидетелстват приетите по делото разписки за дължими взаимно един на друг суми, без да е ясно на какво основание са възникнали тези предходни облигационни отношения. Това допълнително споразумение би могло да бъде разглеждано евентуално и като новационно съглашение под отлагателно условие, а именно подписването на договора за заем от 2.05.2011 г. и от наследодателя на ищцата, което условие обаче не се е сбъднало, тъй като договорът не е подписан от заемодателя, поради което за ищцата, в качеството й на негов наследник не е възникнало вземане въз основа на валидно облигационно отношение, възникнало по договор за заем и съответно не са възникнали и материалноправни предпоставки за прихващане и погасяване чрез него на стари задължения, така както са уговорени в чл.3, 4, 5 и 6 от допълнителното споразумение. Относно заявеното от ищцата възражение за прихващане на вземането й, придобито по наследство срещу ответника в размер на 25 000 щ.долара, съгласно ръкописен документ от м. септември 2009г., подписан от ответника и вземането на последния срещу ищцата в размер на 25 000 щ.долара, съгласно разписка от м.09.2009 г., изписана саморъчно от нейния наследодател, въззивният съд е посочил, че доколкото вземане на ищцата от процесния договор за заем не е възникнало, то не следва да се разглеждат въведените и от двете страни при условията на евентуалност твърдения за осъществени извънсъдебно материалноправни възражения за прихващане на съществуващи предходни вземания и задължения. При така изложените от въззивния съд изводи, обусловили решаващата му воля, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите два въпроса не отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.е. нямат характер на правни въпроси. Първият съдържа в себе си твърдение относно съдържанието на едностранно подписания от заемополучателя договор от 2.05.2011 г., каквото не се разкрива от него, доколокото в чл.2 от документа е посочено, че „сумата ще бъде предадена в брой като подписването на настоящия договор ще се счита за доказателство за получаването й.“ Следва да се посочи също така, че в посочената от касатора съдебна практика на ВКС не е давано разрешение за случаи, при които договорът за заем е подписан само от едната страна. Обосновката на втория въпрос е свързана с оплаквания по съществото на спора и по-конкретно с преценката на въззивния съд, че приетият по делото запис на заповед не би могъл да бъде кредитиран като разписка за получаване на сумата поради непосочване в него на валутата, в която се дължи изписаната сума и поради това че не установява предаването на процесната сума в заем. Отделно от това по този въпрос не е налице и сочения допълнителен критерий, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, според която в хипотези, при които ако в записа на заповед не е посочено основание и е поето е поето безусловно задължение за плащане, но същият не съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ, то в документа е материализирано единствено изявление за плащане, но липсва основание за поемане на задължение, както и признание, че паричната сума е получена. В този случай записът на заповед е индиция за водени преговори, ако е въведено твърдение, че между издателя и поемателя са установени договорни отношения. Доказването на основанието за поето обещание за плащане или за предоставяне на сумата на издателя, следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД. В конкретния случай, с оглед съдържанието на приетия по делото нередовен запис на заповед, въззивният съд правилно е приел, че същият не се конвертира в разписка, доколкото в него не е посочено, че паричната сума /без посочена конкретна валута/ е предадена на издателя и че последният е поел задължение за връщането й. Четвъртият въпрос също няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по него и съответно не е обусловил решаващите му изводи. Трети и пети въпроси, макар и да отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като начинът по който е процедирал въззивния съд и дадените от него разрешения, са съобразени изцяло с казуална практика на ВКС, вкл. и с цитираната в изложението такава по приложението на чл.20 ЗЗД и относно задълженията на въззивния съд по чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК. Решаващите изводи за неоснователност на предявените искове са направени именно след анализ на събраните по делото доказателства и при тълкуване волята на страните, обективирана в съдържанието на едностранно подписания от заемополучателя договор от 2.05.2011 г. и двустранно подписаното от заемателя и заемополучателя допълнително споразумение към него от същата дата, според което договорът за заем от 2.05.2011 г. влиза в сила и сумата по него се счита за предадена от заемодателя на заемополучателя само и единствено в случай на подписване на същия от страна на заемодателя. Постановеното от въззивния съд решение съдържа мотиви, в които са обсъдени всички събрани по делото доказателства за правно релевантните за спора факти, възраженията и доводите на страните, както и оплакванията и доводите на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение. Въззивният съд е отговорил на доводите във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, като е извел свои самостоятелни правни изводи във връзка с направените оплаквания. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая и по двата повдигнати въпроса, липсва аргументация в тази насока, а освен това те не са и от значение за формиране на решаващата воля на съда, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на обжалваното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Противно на доводите на касатора, от съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал грубо нарушение на формалната логика при обосноваване на извода за липса на сключен договор за заем между страните, т.е. не е налице хипотеза на „явна необоснованост“ на решението и съответно не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл. ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, които са в размер на 9,500,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 25.07.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.