Определение № 842 от 27.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1991/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Т. К. против решение № 318 от 21.12.2022 г. по въззивно гр.д.№ 251/2022 г. на Окръжен съд Шумен в частите, с които след частична отмяна на решение №260005/12.01.2022г. по гр.д.№3016/2019г. на РС-Шумен е увеличен размера на обезщетението от 1000 лв. на 3000 лв., което касаторът е осъден да плати на М. И. Г. – А. за нанесените й неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки и страдания настъпили вследствие на извършено от ответника на 20.03.2018г. деяние и в частта, с която е потвърдено решението на РС, с което е уважен първоначалният иск за обезщетение до размер 1000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на деликта 20.03.2018г. до окончателното му заплащане. Решението е обжалвано и в частта, с която е потвърдено решението на РС, с което е отхвърлен предявеният насрещен иск от касатора против М. И. Г. – А. за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в периода от 20.03.2018г. год. до 17.06.2020 год. от предприети от нея действия, изразяващи се в подаване на жалба по Районна прокуратура - Шумен, тъжба, по която е образувано НЧХД, по които са му връчвани множество призовки, налагало му се да се явява на разпити, в съдебни заседания и други. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, защото по наказателното дело от частен характер ищцата е заявила, че повече няма да има претенции. Твърди се противоречие с материалния закон – чл. 45 ЗЗД, допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата и необосонваност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по три въпроса: 1.Длъжен ли е въззивният съд при изясняване на релевантните по делото факти и постановяване н съдебното решение да обсъди всички факти и обстоятелства по отделно и в тяхната цялост и съвкупност, както и дадените обяснения от всички лица и изготвените документи от оправомощени длъжностни лица, които се съдържат в прокурорски преписки и наказателни производства за същото противоправно деяние между същите лица, които са приети по гражданско дело и изясняват факти? Годни доказателстствени средства ли са при разрешаване на въпроси за доказаност на противоправното деяние, авторството и причинно-следствената връзка между деянието и вредите? 2.Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, като се произнесе по тях, както и да изложи изрични и ясни мотиви, защо счита твърденията, доводите и възраженията на страните за неоснователни и необходимо ли е да обоснове доказателствените си и правни изводи? 3.Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение и изготвяне на мотивите си, да обсъжда всяко събрано доказателство в неговата цялост или е възможно да игнорира доказателства по делото и да обсъди само избрани от него доказателства/доказателствени средства, съответно само част от тях, по които е налице противоречие с възприетата от него фактическа обстановка и така да формира извод за съществуването и несъществуването на определени юридически факти? Наведено е и основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не е налице противоречие със съдебната практика по поставените въпроси, а решението е обосновано. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: М. И. Г.-А. е предявила срещу Г. Т. К. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от нанесен побой от ответника и отправени обидни думи на 20.03.2018г., ведно със законната лихва върху обезщетението за периода от датата на деликта 20.03.2018г. до окончателното му заплащане. Ответникът Г. Т. К. е предявил насрещен иск срещу М. Г.-А., по който претендира заплащане на обезщетение от нея в размер на 10 000 лв. за нанесени вреди, изразяващи се в претърпени от него в периода 20.03.2018 г. - 17.06.2020 г. болки, страдания, страх, стрес, притеснения, унижения, лишения и дискомфорт, нарушение на здравето и спокойствието, повишено кръвно налягане, безсъние, невъзможност да си изпълнява служебните задължения и др. вследствие на предприетите спрямо него от ищцата М. И. Г.-А. действия, изразяващи се в подаване на жалба до Районна прокуратура - Шумен, тъжба, по която е образувано НЧХД, по което са му връчвани множество призовки, налагало му се да се явява на разпити, в съдебни заседания и други. Наказателното частен характер дело е образувано за същите фактически действия на К. спрямо ищцата по настоящия спор. Делото е прекратено след като той се е извинил на ищцата в съдебно заседание и е платил разноските по същото дело. Като последица от това, на основание чл. 88, ал.3 НПК е прекратено производството и по гражданския иск, който в този случай не се разглежда. Поради това, че няма произнасяне по предявеният гражданския иск в наказателното производство, а по него не е заявен отказ от гражданския иск по смисъла на чл. 233 ГПК, съдът е приел, че предявеният първоначален иск е допустим. По настоящото производство М. Г.-А. е установила с медицинско удостоверение №238/21.03.2018г., издадено от лекар от отделение по съдебна медицина при МБАЛ „Св.Анна-Варна“ АД, че по информация от нея, на 20.03.2018г. към 13.30ч. на работното и място, колега й нанесъл удари с ръка и крак, блъскал я в стената, скубал я. Към момента на прегледа се е оплаквала от главоболие и гадене, долният клепач на лявото й око бил отточен. Обективно е констатирана контузия на главата, травматичен оток и кръвонасядане по долния клепач на лявото око, които увреждания са резултат на удар с или върху твърд, тъп предмет и биха могли да се получат по указаните време и начин. Описаните увреждания са довели до временно разстройство на здравето неопасно за живота. Ищцата е била в отпуск поради болест за периода от 21.03.2018г. до 23.03.2018г. В амбулаторен лист №835/22.03.2018г. са отразени резултата от преглед на ищцата от лекар психиатър, в който е поставена диагноза „разстройство в адаптацията“ и й е изписано лечение с антидепресанти и успокоителни. От заключението на комплексна съдебномедицинска и психиатрично-психологична експертиза на ищцата е установено въз основа на медицинската документация и извършен преглед, че на 20.03.2018 год. са й причинени контузия на главата в лявата орбитална област, кръвонасядане и оток на долния ляв клепач, че отока и кръвонасядането на долния клепач би следвало да се разнесе напълно до една-две седмици, че посочените травматични увреждания не изискват някакво задължително лечение, като са показани обезболяващи средства - очни капки и мазила, че инцидентът е бил преживян от ищцата като субективен дистрес, последван от период на мисловна фиксираност към станалото, леко повишена тревожност, нарушение на съня, известни ограничения в ежедневното функциониране и редуциране на контактите, които представляват признаци на кратка адаптационна реакция. Случилото се не е оставило съществени последици /заболяване от някакъв тип/ в психиката на освидетелстваната и не е довело до трайни нарушения в адаптацията и функционирането. Установено е, че ищцата няма склонност към самонараняване и че посочените травматични увреждания не биха могли да бъдат получени от падане, а са получени от действието на твърд тъп предмет с ограничена повърхност по механизма на удар и притискане Събрани са и гласни доказателства. Разпитани са сестрата и майката на ищцата, които установяват вида, в който са я видели в деня на инцидента и показанията им се подкрепят от медицинската документация, а и от извинението на ответника към ищцата по наказателното дело за същите наведени твърдения. Разпитан е брата на ответника и колеги на страните, както и директора на института, които разказват, че е имало събиране около обед по повод рожден ден на тяхна колежка, на което били по малко алкохол /концентрат/ След това имало служебно събиране за обсъждане на служебни въпроси, на което присъствала и ищцата, но тя не взела отношение по обсъждания въпрос, въпреки, че била призована за това с аргумент, че не е получила предварително материали по въпроса. След това събиране ищцата и ответника се оттеглили всеки в кабинета си. Никой от колегите на страните не чул самия инцидент, който станал в кабинета на ищцата, въпреки че се чувало по принцип между стаите и никой от колегите на страните, освен директора на института не видял ищцата с ударено посиняло око. Тя настояла да се извика полиция на тел. № 112. Органите на МВР се отзовали и разпитали част от участниците, включително и ответника. Съдът не е кредитирал показанията на част от свидетелите на ответника относно състоянието на ищцата след инцидента, тъй като те са я видели за кратко и нямат по-продължителни и системни наблюдения върху нейното състояние след инцидента. Някои от тях изобщо не са присъствали в института в деня на деликта и не са видели състоянието на ищцата и защото показанията им, че ищцата не е имала видими наранявания по себе си, се разминават с показанията на ищцовите свидетели, на директора на института и с установеното от писмените доказателства по делото, както и от КСМППЕ, която установява, че тя няма склонност към самонараняване. При тези доказателства, съдът е приел за доказан иска по чл. 45 ЗЗД, като се е позовал на медицинската документация, комплексната експертиза, свидетелските показания на Б. И. Г., Д. В. Г., Р. Ж. С., А. П. А. и С. С. И., които установяват как е изглеждала ищцата непосредствено след инцидента при установеното, че на съвещанието преди не е имала никакви увреждания. За извода, че уврежданията са причинени от ответника, съдът е направил извод и от извинението му по приложеното НЧХД №2339/2018 г. на РС-Шумен. Съобразил е, че презумпцията по чл. 45, ал.2 ЗЗД за вина на дееца при деликта не е оборена от ответника. За определяне размера на обезщетението, съда е съобразил, характера на уврежданията - контузия на главата в лявата орбитална област, кръвонасядане и оток на долния ляв клепач, които отшумяват за период от една - две седмици, но и преживените от ищцата субективен дистрес, последван от период на мисловна фиксираност към станалото, леко повишена тревожност, нарушение на съня, известни ограничения в ежедневното функциониране и редуциране на контактите, представляващи признаци на кратка адаптационна реакция. Изявени външни прояви на това състояние били това, че била много притеснена, стресирана от преживяното, прикривала с тъмни очила синините на окото, изпитвала страх и безпокойство, ходила да спи в дома на майка си, била засрамена и унизена. Страхувала се от завръщане на работа, а преживения инцидент я мотивирал да напусне института. При тези неимуществени вреди, съдът е определил обезщетение в общ размер 3 000 лв., като е увеличил присъдената сума от РС в размер на 1000 лв. с още 2000 лв. Потвърдил е решението на РС, с което е отхвърлен иска за разликата до 10 000 лв. и в тази част решението е влязло в сила. Решението на РС, в частта, с която е отхвърлен насрещния иск, е потвърдено от въззивната инстанция. Мотивите за това са, че предприетите от първоначалната ищца действия като подаване на жалба, тъжба до РС, по която е образувано частно наказателно дело, представляват изпълнение на нейно конституционно и гарантирано от закона право да защитава правата си по предвидения правов ред и да търси възмездие за причинените й вреди. Тези действия не са противоправни, поради което не е налице състава на чл. 45 ЗЗД. Като аргумент е изложено и това, че претърпените от ищеца по насрещния иск болки, страдания, неудобства, унижения и други са в резултат на противоправно поведение на ищеца по този иск, т.е. същите са последица от причинените от него травматични увреждания на пострадалата А. и той не може да черпи права от свое неправомерно поведение. Обжалваното решение е валидно, защото е постановено от надлежен състав в предвидената от закона форма. То е допустимо, тъй като съдът се е произнесъл по предявените искове, като по първоначалния иск няма произнасяне по граждански иск със същия предмет, а не е заявен и отказ от иска. Следователно не е налице основание за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 и пр.2 ГПК. От изложеното относно мотивите на въззивният съд е видно, че той е изпълнил задължението си да изясни правно релевантните факти, като е обсъдил признанието на касатора по приложеното НЧХД №2339/2018 год. на РС-Шумен, допустимите и относими доказателства – медицинска документация, свидетелски показания, заключение на КСМППЕ. Съпоставил е тези доказателства по между им и се е мотивирал кои приема и защо не кредитира показанията на част от доведените от ответника свидетели. В този смисъл въззивното решение не е постановено в противоречие с ПП-1-53, ПП-7-65 г., ПП-1-65, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тлк.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК. По действащият ГПК, въззивното производство е уредено като ограничен въззив. Правомощията на въззивната инстанция при тази уредба са разяснени в ТР № 1/2013 г. и се ограничават до оплакванията във въззивнтата жалба, при разглеждането на които действително въззивният съд следва да формира самостоятелни изводи от доказателствата. Принципът на непосредственост обаче, залегнал в чл. 11 ГПК не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания събрани в друго производство, в т.ч. в досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др. За гражданския съд е задължителна само присъдата на наказателния съд, респективно заместващото я споразумение и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 ГПК. /Решение № 50048 от 31.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2897/2022 г., II г. оРешение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV г. о., Решение № 84-II от 5.V.1983 г. по гр. д. № 263-II/82 г., I г. о. Решение № 636 от 24.III.1977 г. по гр. д. № 3017/76 г., I г. о./ Следователно по първия поставен въпрос, като не е обсъждал дадени обяснения пред длъжностни лица по преписка на МВР или прокурорска преписка, съдът не е постановил решение в противоречие със съдебната практика. Затова по първия поставен въпрос не се допуска касационно обжалване на наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. По втория въпрос, константната практика на ВКС по действащия ГПК приема, че въззивния съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и след като обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения в рамките на очертаните предели на въззивното производство, тъй като е съд по същество. В обжалваното решение, въззивният съд е изпълнил това задължение - обсъдил е твърденията, доводите и възраженията на страните, изложил е мотиви, защо приема, че са доказани предпоставките за уважаване на първоначалния иск по чл. 45 ЗЗД и защо е неоснователен насрещния иск. Обстоятелството, че не е възприета от въззивния съд тезата на въззивника не е основание за допускане до касационно обжалване. Преценката дали е достатъчно обосновано въззивнтото решение не е самостоятелно основание за допускане до касационно обжалване, защото предполага обсъждане на доказателствата, което е дейност по произнасяне по касационната жалба ако бъде допуснато касационно обжалване. Настоящата инстанция не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика по приложението на чл. 235 ГПК, поради което и по втория поставен въпрос не се допуска касационно обжалване. Третия въпрос е близък до първия въпрос, но формулиран по различен начин, като се твърди и противоречие с част от същите съдебни актове - ПП-1-53, ПП-7-65 г., ПП-1-85, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тлк.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 от ТР №1 от 09.12.2013г по т.д № 1/2013г ОСГТК на ВКС и с Решение № 134 от 8.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1081/2020 г., IV г. о., Решение № 248 от 7.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4193/2018 г., IV г. о. и др. Съдът е обсъдил релевантните и допустими доказателства, като е посочил и защо не кредитира част от гласните доказателства. Изводите на съда са съобразени и с извинението на касатора по приложеното наказателно дело към ищцата, което сочи на признание на фактите, изложени в първоначалната искова молба. Както вече се посочи, решението на гражданския съд не може да почива на свидетелски показания, събрани извън разглежданото гражданско дело, поради което необсъждането на обяснения пред органите на МВР и по прокурорски преписки не съставлява противоречие със съдебната практика по чл. 235 ГПК. Доказателствата по насрещния иск са без значение, тъй като той е неоснователен поради изложените правни изводи. Твърденията на ищеца по него не сочат на противоправно поведение, а на упражняване на признати от закона права. Затова не е налице избирателно обсъждане на доказателствата и противоречие с цитираната съдебна практика, поради което и по третия въпрос не се допуска касационно обжалване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидна неправилност е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Настоящата инстанция не констатира от изложените мотиви нито една от изброените квалифицирани форми на неправилност на обжалваният съдебен акт, поради което обжалваното въззивно решение не се допуска до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК. Ответницата по настоящото производство претендира разноски, но не доказва да е направила такива пред ВКС. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение