Определение № 30 от 27.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3502/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Ю. О. и О. Х. О. срещу решение № 106 от 28.07.2020 г. по в.гр.д.№ 110 от 2020 г. на Търговищкия окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 63 от 14.02.2020 г. по гр.д.№ 755 от 2020 г. на Търговищкия районен съд в частта му за уважаване на предявените от М. П. Т. срещу Р. и О. О. иск за собственост на 7 кв.м, разположени в западната част на имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-18 от 17.06.2005 г. на ИД на АГКК, на границата със собствения на ищцата М. Т. имот с идентификатор ....., обозначени на комбинирана скица на в.л.инж.Т. П. и иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване грешка в кадастралната карта от 2005 г. по отношение на спорната част.

Касаторите твърдят, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочат чл.280, ал.1, т.1. Твърдят, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от тях практика на ВКС: решение № 35 от 29.06.2020 г. по гр.д.№ 1902 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 704 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 1080 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 25 от 02.07.2020 г. по гр.д.№ 2976 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 117 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2781 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 101 от 06.03.2020 г. по гр.д.№ 3265 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 186 от 19.11.1987 г. по гр.д.№ 154 от 1986 г. на ОСГК на ВС и решение № 793 от 17.03.1982 г. по гр.д.№ 331 от 1982 г. на ВС, I г.о.

В писмен отговор от 23.10.2020 г. ответницата по жалбата М. П. Терзиема оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд да не бъде допускано. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на тези искове.

За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявените иск за собственост на 7 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ..... и иск за поправка на грешка в кадастралната карта от 2005 г. по отношение на тези 7 кв.м., въззивният съд е приел за безспорно установено от представените по делото писмени доказателства, че ищцата М. П. Т. е собственик на имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място] от 2005 г. /бивш парцел VIII- ...../, а ответниците Р. Ю. О. и О. Х. О. са собственици на съседния имот с идентификатор ..... /бивш парцел VII-...../. Процесните 7 кв.м. били част от собствения на праводателя на ищцата имот: тогава парцел X-..... по плана от 1956 г., записан като собственост на дядо й А. К., който през 1957 г. с нотариален акт е бил признат за собственик на основание давностно владение и делба. Действително, в регулационните планове на населеното място от 1956 г., 1967 г., 1987 г. и 1996 г. процесните 7 кв.м. са били заснети като част от парцела на праводателите на ответниците. Тъй като обаче тези регулационни планове никога не са били приложени /грешно заснетите 7 кв.м. от 1957 г. до 2019 г. са били оградени с масивна кирпичена ограда в границите на парцела на праводателите на ищцата и никога до 2019 г. не са били владяни от праводателите на ответниците/, в кадастралната карта на града от 2005 г. /в която границата между двата имота съответства на страничната регулационна линия на двата имота по регулационните планове/ има грешка по смисъла на чл.54, ал.2 ЗКИР, която следва да бъде поправена. Тъй като към момента, когато е възникнало правото на собственост на първоначалния собственик /праводател на ищцата/ не е имало ограничения по отношение на това да се придобива по давност реална част от парцел, съдът е счел, че не следва да прави преглед на действащата след този момент нормативна уредба по този въпрос.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното:

1. В посочените от касаторите решение № 35 от 29.06.2020 г. по гр.д.№ 1902 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. и т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при спор относно начина, по който са отразени в кадастралната карта съседни имоти, съдът следва да установи границите на собствеността на всяка от страните по спора, като отчита и осъществените във времето факти, които водят до промяна на тези граници. Приетото в тези решения на ВКС не противоречи на приетото в обжалваното решение, в което съдът е обсъдил представените по делото доказателства за правото на собственост на ищцата и на ответниците, като е счел, че при разрешаването на спора следва да вземе предвид всички настъпили след придобиването на собствеността факти от значение за определяне на пространствените предели на правото на собственост на ищцата и на ответниците. Именно поради това е обсъдил и се е произнесъл и по въпроса дали по силата на приетите дворищно- регулационни планове на населеното място от 1956 г., 1967 г., 1987 г. и 1996 г. са настъпили промени в пространствените предели на правото на собственост- конкретно е приел, че такава промяна не е настъпила, тъй като тези дворищно- регулационни планове никога не са били приложени /защото прадодателите на ищцата и ищцата винаги са владяли спорните 7 кв.м./, поради което на основание пар.8 ПР на ЗУТ тяхното отчуждително действие е прекратено.

2. В посоченото решение № 704 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 1080 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че площта на поземления имот е част от основните кадастрални данни, но не е индивидуализиращ белег на правото на собственост, а е функция на границите му. В обжалваното решение е прието същото: въззивният съд не е основал решението си за уважаване на иска за собственост върху спорните 7 кв.м. на аритметични изчисления на площта на имота на ищцата спрямо площта на имота на ответниците, а на събраните по делото писмени и гласни доказателства затова в границите на кой от двата имота са се намирали и се намират тези 7 кв.м. към момента на придобиването на имотите от праводателите на ищцата и на ответниците, към момента на влизане в сила на всеки един от регулационните планове на населеното място, към момента на влизане в сила на кадастралната карта на града от 2005 г. и към настоящия момент.

3. В посоченото решение № 25 от 02.07.2020 г. по гр.д.№ 2976 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о.е прието, че при назначена експертиза, експертът следва да вземе предвид документите за собственост и строителните книжа, а не само да се запознае с данните в кадастралната карта, както и че заключението му следва да бъде обсъдено от съда заедно с всички други събрани по делото доказателства, като съдът следи дали то е пълно, ясно и обосновано и дали вещото лице е отговорило на поставената задача. Приетото в обжалваното решение не противоречи на това решение ВКС. Напротив, именно защото е приел, че приетото пред първоинстанционния съд заключение не отговаря на всички въпроси, които са от значение за делото и че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е поставил задача на експертизата да отговори на тези въпроси, въззивният съд е допуснал допълнителна съдебно-техническа еспертиза. Впоследствие, при решаването на спора съдът е основал решението си не само на заключението на експертизата, а и на другите събрани по делото писмени и гласни доказателства, установяващи пространствените предели на правото на собственост на ищцата и на ответниците.

4. В посоченото решение № 117 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2976 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че по силата на чл.110, ал.1 от З. /отм./ дворищно- регулационният план има непосредствено отчуждително действие и с влизането му в сила се променят пространствените предели на правото на собственост и че при образуването на два или повече УПИ регулацията се счита приложена от влизане в сила на регулационния план, тъй като в подобна хипотеза няма придаване на части от съседни имоти, съответно не се заплаща обезщетение за такива части. Това решение е напълно неотносимо към конкретното дело, по което не се касае за образуване на два парцела от един общ, а за грешка в кадастралния план, който е послужил като основа за регулационните планове на населеното място, при която грешка дворищно- регулационният план се счита за приложен едва с изтичане на 10-годишен срок от завземането на грешно заснетата част от имота по установения ред- в този смисъл Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2 от 1993 г. на ОСГК на ВКС.

5. Посоченото определение № 101 от 06.03.2020 г. по гр.д.№ 3265 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. не може да е основание за допускане на касационно обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд, тъй като не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: определението е за допускане на касационно обжалване на конкретно друго решение- в производство по чл.288 ГПК, в което ВКС не дава отговор на поставени правни въпроси, а извършва само преценка дали са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретното обжалвано пред него въззивно решение.

6. В посочените решения № 186 от 19.11.1987 г. по гр.д.№ 154 от 1986 г. на ОСГК на ВС и решение № 793 от 17.03.1982 г. по гр.д.№ 331 от 1982 г. на ВС, I г.о. е прието, че при действието на чл.40 от ЗПИНМ от 1949 г. и чл.59 З. от 1973 г. не може да се придобива по давност реална част от парцел, освен в хипотезата на чл.181, ал.1 или ал.3 З.- при изтекла придобивна давност до влизане в сила на З. през 1973 г. Приетото в тези решения е неотносимо към настоящия случай, при който не се касае за придобиване на реална част от парцела на ответниците по давност. По делото е установена различна фактическа обстановка: че спорните 7 кв.м. изначално са били част от имота на правододателя на ищцата А. К., придобит на основание давност и делба; че с влизане в сила на първия дворищно-регулационен план на града от 1956 г. на основание чл.39 ЗПИНМ тези 7 кв.м. са станали собственост на праводателите на ответниците /поради тяхното грешно заснемане вместо в границите на парцела на праводателя на ищцата в границите на парцела на праводателите на ответниците/ и че тъй като нито един от дворищно-регулационните планове на града не е бил приложен в тази част /защото никога до 2019 г. праводателите на ответниците и ответниците не са владяли спорните 7 кв.м./, отчуждителното действие на тези регулационни планове е прекратено, тоест към настоящия момент тези 7 кв.м. отново са собственост на ищцата.

Няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС /макар да не е посочена такава конкретна практика от касаторите/ по единствения конкретно поставен от тях правен въпрос: Длъжен ли е въззиввият съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в своето решение ? Напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос въззивният съд се е произнесъл по всички посочени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като е взел предвид всички относими към тези доводи доказателства. Не е следвало да бъдат обсъждани представените по делото архитектурен проект и разрешение за строеж, тъй като тези административни актове нямат правопораждащо, правопреобразуващо или правопрекратяващо действие за правото на собственост нито за имота на ищцата, нито за имота на ответниците и поради това не са от значение за установяване на пространствените предели на правото на собственост на ищцата върху процесните 7 кв.м. Квадратурата на двата имота също не е следвало да бъде обсъждана от съда, доколкото както е приетото и в посочената от самите касатори практика на ВКС /решение № 704 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 1080 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ тя не индивидуализиращ белег на правото на собственост, а е функция на границите му.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗКИР и ГПК, в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.