Определение № 518 от 19.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2535/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Д. Н. Т. ЕГН: [ЕГН] и В. Н. Т. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 795от 10.06.25 г. по в.гр.д. № 2602/2024 г. на САС,12 гр.с-в, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 101 от 206.2024г. постановено по гр. д. № 278 по опис на Видински окръжен съд, в ЧАСТТА, с която всеки от тях е осъден да заплати на ищеца "Дженерали застраховане" АД по 23 376,63 лева- дължими по регресна претенция, основана на чл.410 ал.1 КЗ за част от изплатено застрахователно обезщетение по щети 185807 и 195770“, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 02.08.2023г. до окончателно изплащане, както и в съответната част за разпределяне в тяхна тежест на разноските. Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне изцяло на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите сочат, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал.1,т.1 ГПК-противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК по изложените въпроси. Ответникът по касационната не изпраща писмен отговор. От страна на процесуалния представител на „Дженерали застраховане“ АД е подадена също касационна жалба срещу решение № 795от 10.06.25 г. по в.гр.д. № 2602/2024 г. на САС,12 гр.с-в, В ЧАСТТА, с която е отменено частично решение № 101 от 206.2024г. постановено по гр. д. № 278 по опис на Видински окръжен съд, и вместо него е постановено друго, с което искът на ищеца "Дженерали застраховане" АД е бил отхвърлен по отношение на двамата касатори за разликите от по 23 376,63 лева- дължими по регресна претенция за част от изплатено застрахователно обезщетение по щети 185807 и 195770“ и сумите от по 31 168,85 лева, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 02.08.2023г. до окончателно изплащане. Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение в обжалваната отхвърлителна част и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване изцяло на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят "Дженерали застраховане" АД сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл. 280 ал.1,т.1 ГПК-противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК по изложените въпроси, както и явна необоснованост на обжалвания акт в тази част. От страна на пълномощника на Д. Н. Т. ЕГН: [ЕГН] и В. Н. Т. ЕГН: [ЕГН] е депозиран писмен отговор със становище за липса на сочените основания за допускане до касация. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е в съответствие с минималния праг по чл.280 ал.3, т.1 ГПК, намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта: На основание чл. 300 от ГПК, за гражданския съд е задължителна влязлата в законна сила присъда № 27 от 10.05.2013 г. по НОХД № 84 по опис на Видински окръжен съд за 2013 г. изменена с решение № 386 от 04.11.2013 г. по ВНОХД № 699 по опис на САС за 2013 г. относно това дали е извършено деянието, неговата проитвоправност, и виновността на дееца. Видно от съдържанието на присъдата другият участник в ПТП М. И. В. е извършил престъпление по чл. 342, ал.1 от НК, затова че на 01.10.2011 г. около 20.30 часа в районна на [населено място], обл. Видин при управление на МПС – товарен автомобил „Ивеко Д. Е4 е нарушил чл. 20, ал.2 от ЗДв.П и по непредпазливост, причинил смърт на Н. Т. Ш.. Като частни обвинители в наказателното производство били конституирани наследниците на починалия участник в ПТП и ответници по настоящия иск по чл.410 КЗ, а именно Д. Н. Т., В. Н. Т. и Т. Н. Т.. Починалият техен баща Н. Ш. се е движил с конска каруца, с гумени колела, натоварен с трупи и без светлоотразители и навлизал на път Е79 от разклона за [населено място], когато каруцата е била ударена от отляво, в предната част от движещия се в дясната лента товарен автомобил с водач М. И. В. .От удара част от дървения материал се вклинил в предна челна част на тов. автомобил и достигнал до пътниците в него. На пътниците С. С. В. и Т. Д. Г. са били нанесени телесни увреждания, а под въздействие на инерционните сили, водачът на каруцата Н. Ш.-наследодател на тримата ответници по настоящия регресен иск е пострадал и в последствие- починал. В хода на досъдебното производство се установило, че към момента на инцидента Н. Ш. е бил в тежка степен на алкохолно опиянение, с концентрация на алкохол в кръвта 3,66%. С решение от 16.05.2016 г. постановено по гр.д. № 5105 по опис на СГС за 2015г., на пострадалия пътник в товарния автомобил С. В. е било присъдено обезщетение в размер на 26 330 лева, от които - обезщетението за неимуществени вреди 25 000 лева и за имуществени е 1330 лева, на основание чл. 226, ал.1 от КЗ, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 13.10.2011 г. до окончателното изплащане на главницата и лихва за забава в размер на 7062.61 лева, представляващи лихви за забава в размер на законната за периода от 20.04.2012 г. до 05.12.2014 г. Ответник по осъдителното решение е бил застрахователя – ищец в настоящото производство. Решението е потвърдено с въззивно решение № 2603 от 13.12.2017 г. на САС по в.гр.д. № 5105 по опис на САС и е влязло в законна сила след изтичане на срока за неговото обжалване. С решение от 11.07.2017 г. постановено по гр.д. № 5106 по опис на СГС за 2015г. ,частично отменено с въззивно решение № 836 от 10.04.2018 г. по опис на САС за 2017 г., а то от своя страна, частично отменено с решение № 133 от 23.12.2019 г. по гр.д. № 2399/2018 г. по опис на ВКС, на пострадалия пътник в товарния автомобил, а именно Т. Г. е било присъдено обезщетение в размер на 72 192 лева, от които обезщетение за неимуществени вреди - 70 000 лева и за имуществени -2 192 лева, на основание чл. 226, ал.1 от КЗ, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 20.04.2012 г. до окончателното изплащане на главницата. Задължен по осъдителното решение е застрахователя – ищец в настоящото производство. Решението на първоинстанционния съд е влязло в сила за главницата, след изтичане на срока за неговото обжалване. Не е спорно между страните, че на пострадалия С. В. е било платено извънсъдебно обезщетение в размер на 26 355 лева. Плащането е извършено на 05.12.2014 г. На 06.06.2018 г. въз основа на съдебно решение е извършено допълнително плащане в размер на 51 043.24 лева, ведно с лихви и разноски или общо този пострадал е получил обезщетение в размер на 77 398.24 лева. Не е спорно между страните, че на пострадалата Т. Г. е било платено извънсъдебно обезщетение в размер на 42 192 лева. На 07.06.2018 г. въз основа на съдебното решение е извършено плащане на сумата от 135 696.92 лева представляваща сбор допълнително обезщетение, лихви и разноски. Осъдителната претенция по настоящия иск е формирана като 50% от извършените плащания от застрахователя на 06.06.2018 г. и на 07.06.2018 г., обосновани с твърдение за съпричиняване на пострадалия – починал участник в ПТП, която претенция по размер е поделена между неговите три деца, в качеството им на наследници по закон и участвали в съдебните производства като трети лица помагачи на застрахователя. Относно оплакванията за неправилност на постановеното решение, заявени в отговора на исковата молба и поддържани във въззвната жалба, съставът на САС е приел следното: По възражението за изтекла погасителна давност, вэззивният съд е изложил, че съпоставени, двете дати – датата на плащане и датата на предявяване на исковете, сочат на изтекъл срок по-голям от 5 години. Предвид специалната разпоредба на чл. 378, ал. 6 от КЗ, аналогична на общата разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на този срок се погасяват всички вземания, освен ако в периода на изтичане на погасителната давност, срокът не е бил спиран или прекъсван. Първоинстанционният съд правилно е бил приел като неоснователно правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност, защото е взел предвид, че на 13.03.2020 г. е въведено извънредно положение, което е продължило до 13.05.2020 г. когато то е било отменено. Давностният срок за упражняване на правото на иск е започнал да тече на 06.06.2018 г. и на 07.06.2018 г., спрял е да тече за период от 2-два месеца и е изтекъл на 06.08.2023г. съответно на 07.08.2023 г. Исковата молба е предявена на 02.08.2023г., т.е. преди изтичане на 5 годишния срок на погасителната давност. Мотивите на първоинстанционния съд са основани върху разпоредбите на Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) г. В чл.3 т.2 от с.з. изм. Дв. Бр. 34 от 2020 г. в сила от 09.04.2020 г. е предвидено, че спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Сроковете са били удължени с един месец като изтичат по време на извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на задължения на частноправни субекти – чл. 4, ал.1 т.1 от с.з. Относно възражението, за липса на виновно противоправно поведение и съответно съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат от наслеследодателя на и ответниците, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 223, ал.1 от ГПК, относно това, че съдебните решения имат установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна, а това което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. Съобразно разпределението на доказателствената тежест, ищецът се позовава на мотивите в съдебните решения относно виновно и противоправно поведение на водача на каруцата, а и съобразно заключението на САТЕ, която съдът кредитирал като обективна и компетентно защитена, се установява, че ако каруцата се е и движила с левите си гуми на 0,20 - 0,30 м. в ляво от края. на платното за движение, а с десните си гуми по банкета, двете ППС биха се разминали безконфликтно. Т.е. от фактическа страна се установява, че съпричиняването във вредоносния резултат от страна на починали участник в ПТП се свежда до неправомерно навлизане в пътното платно за движение на автомобили, като в този случай скоростта на движение на товарния автомобил не би била решаващия фактор за възникване на съприкосновение между нето и натоварените трупи, върху каруцата. Водачът на каруцата е починал – факт, който води до невъзможността да се реализира неговата наказателна отговорност, но няма пречка да се изследва противоправност на деянието от гражданския съд, при наведено такова фактическо твърдение. С медицински документ е установен и факт за наличие на алкохол в кръвта в размер на 3.66 %о (промила), което съответства на тежко алкохолно опиянение и обяснява излизането на пътно платно в скоростна отсечка, както и навлизането в пътното правно пред товарен автомобил. Съпричиняването във вредонасния резултат е налице за водача на каруцата и следва от разпоредбата на чл. 223, ал.2 от ГПК. В следствие на процесното ПТП има телесни увреждания, две години бил обездвижен в инвалидна количка. Свидетелства, че след удара, всички дървени трупи са влезли в купето на буса и му размазали краката, ръцете и т.н. Първото му изправяне на крака е станало след 2 години и към момента не е напълно възстановен и продължава с рехабилитации. Предз въззивният съд е разпитан и вторият посочен от ищеца свидетел, а именно Т. С., която също е пострадала от ПТП. Спомените и М са избледнели с времето, но помни усещанията от нея и факта, че е било привечер. Претърпяла е тежки контуззи в следствие на което са последвали 30 операции. В съвкупност от събраните по делото доказателства, съставът на САС е приел, че е налице съпричиняване от страна ва водача на каруцата. По наведените във въззивната жалба оплаквания за определеният процент от 50 % съпричиняване на процесното ПТС, въззивният състав намира, че са установи следните нарушения допуснати от водача на ПТС – управлява ПТС с животинска тяга по международен път (Е -79); управлявал ПТС в тъмната част на денонощието без задължителни светлини и без обозначаване на едрогабаритен товар; управлява след употреба на алкохол с висок промил на съдържание в кръвта; внезапна поява на пътното платно с едрогабаритен товар; навлизане в лента за движение на автомобили. С всяко от действията си починалия участник в ПТП е допринесъл съществено за инцидента, а в съвкупност действията му предопределят вредоносния резултат като фатален за него. Предвид изложеното, оплакването за намаляване процента на съпричиняване от страна на Ш. е неоснователно. По оплакването за нарушение на материалния закон във връзка с възражението за наличие на отказ от наследяване /липса на пасивна материалноправна легитимация за осъдените с обжалваното решение ответници/. Качеството на наследник по закон се извлича от наличието на родствена връзка и факта на смъртта. Те не са спорни в настоящото исково производство. Въззивните жалбоподатели са деца на починалия в следствие на ПТП Н. Ш.. Наследяването по закон обосновава пасивна процесуална легитимация по искове за осъждане от непозволено увреждане, причинено от лицето, с което ответниците се намират в родствена връзка. Отказът от наследяване по смисъла на чл. 49 от ЗН не променя факта на родството, а отношението на отказалия се към наследството оставено от починалия и възможността да бъде реализирана имуществена отговорност за негово проитвоправно поведение. Отказът от наследяване е формален акт, за който се води особен регистър. Приемането на наследството става по два начина, изрично или мълчаливо. Всеки акт на разпореждане с част от наследствената маса представлява акт на приемане на цялото наследство, а последващ отказ е недействителен затова, защото вече наследството е прието по реда на чл. 49, ал.2 от ЗН. Въззивните жалбоподатели-ответници по иска през 2021 г. са се били разпоредили с наследствените си права върху недвижим имот оставени им след смъртта на техния баща Н. Ш.. Извършеното правно действие с наследствена част, според съда, е доказателство, че наследството е прието преди вписване на отказа, извършен от Д. Т.. Към датата на откриване на наследството Н. Ш. е бил собственик на недвижим имот земя и сгради: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ № 77, в кв. 51 по плана на [населено място], [община], обл. Видин, одобрен със заповед № 351/1970г., целия с площ от 982 кв.м., ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м. и паянтова стопанска сграда със застоена площ от 48 кв.м. и разгъната застроена площ 144 куб.м., при граници и съседи на имота: улица, ПИ № 76 на С. Г., ПИ № 79, и ПИ № 78., всичките в кв. 51 – нот. Акт № 1, том IV, рег. № 2596, дело № 559 от 2010 г. на Нотариус с рег. № 546, от регистъра на Нотариалната камара е придобил чрез покупко - продажба. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 68, том III, рег. № 2310, дело № 352 от 2021 г. на същия нотариус ответниците по иска-касатори са се разпоредили с наследствените си права върху тази имот, като са дарили 2/3 ( по 1/3 за всеки) от свои наследствени имоти, на брат си, като последният се е разпоредил с целия имот, в това число с придобитите лично от него 1/3 ид. части по наследяване, като е дарил целия имот на съпругата си. Д. Т.. се е отказал от наследството оставено от Н. Ш.., считано от 09.01.2024г. когато е вписан отказа в особената книга, водена в Районен съд – [населено място]. Фактическтият състав на отказ от наследяване е завършил след като е извършено действие по разпореждане с наследството, поради което отказът е недействителен и като такъв е непротивопоставим на претенцията на ищеца. По оплакването, за нарушение на материалния закон, във в връзка с възражението, че размера на присъдените суми не съответства на размера на наследените задължения. Видно от удостоверение № 30 от 15.04.2024 г. издадено от длъжностното лице при [община], обл. Видин, след смъртта си Ш. е оставил като наследници – съпруга и три деца, които носят неговите имена. Наследникът И. А. Т., посочен в удостоверението за наследници. Децата на Ш. аследяват заедно със съпругата му, която е била жива към датата на настъпване на неговата смърт. Той е починал на 03.11.2013 г. а тя на 07.07.2027 г., т.е. към настъпване факта на смъртта на Н.Ш., всеки от неговите наследници – съпруга и три деца, са наследили равни части от наследствената маса и като носители на права, отговорят и за задълженията по равно. Квотите им при наследяване не са по 1/3 както е посочено на стр.2 от исковата молба, а е по 1/4 към момента на откриване на наследството. Съгласно чл. 60, ал.1 от ЗН наследниците, които са приели наследството, отговорят за задълженията, с което е обременено съобразно дяловете, които получават. Дали съпругата на починалия е приела или не е приела наследството оставено от съпруга и М е въпрос, който може да бъде поставен по същество на спора, само по изрично твърдение на ищеца, че не е приела наследството, за да обоснове, че и дяловете в наследяването не са тези, които сочи чл. 9 от ЗН. Във всички останали случаи, какъвто е настоящия, следва да се приеме, че към момента на откриване на наследството, привлечените с исковата молба като ответници за задължения на общия им наследодател, отговорят до ј ид. част от задълженията. За да бъде изключено едно лице от наследяване следва да извърши едно от двете действия, да се откаже от наследството /изрично с вписан в регистъра отказ/ или да не приеме наследството /според ТР № 148/10.12.1986г., ОСГК/. Съгласно чл. 53 ЗН частта на отреклия се от наследство или на оня, който е загубил правото да го приеме, уголемява дяловете на останалите наследници. Това не означава, че тази част се разпределя по един или по друг начин между приелите наследството. Както се посочи в т. 1 от ТР № 148/10.12.1986 г ОСГТК, отказът от наследство, а също така и неговото неприемане означава, че неприелите и отказалите се от наследство, не са наследници, а дали се уголемяват дяловете на останалите и на кой от тях е друг въпрос, както е друг въпрос – извън предмета на делото, дали сделките на разпореждане с по 1/3 ид. части от конкретни вещи, действително прехвърлят права в този размер. Ето защо, според съда, привлечените към имуществена отговорност в качеството на наследници, не са наследили по 1/3, а по ј от задълженията на наследодателя, или всеки от въззивните жалбоподатели – ответници в исковото производство,., дължат по 23 376.63 лева, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 02.08.2023 г. до окончателното изплащане на задължението. Относно осъждането на Т. Н. Т. за различна сума съответна на 1/3 от осъдителната претенция, то решението в тази част от субективно съединените искове е влязло в законна сила. По оплакването за нарушение на материалния закон във връзка с правата на обезщетение за ответниците: По делото е установено, че вината за настъпване на ПТП е на двамата водачи – водачът на МПС /товарен автомобил/ и водачът на ПТС /каруца/. Противоправността на деянието на водача на МПС е установена с влязла в закона сила присъда за нарушение на чл. 20 от ЗДвП. Противоправността на деянието на водача на ПТП е установена чрез проведеното пълно и главно доказване, а и ответниците – сега въззивни жалбоподатели са участвали в качеството на трети лица помагачи в производството, в което е присъдено допълнително обезщетение за пострадалите пътници в товарния автомобил. Водачът на ПТС е починал непосредствено след ПТП. Неговите наследници от една страна са активно легитимирани да претендират неимуществени вреди от смъртта на своя наследодател, а от друга страна са активно легитимирани да отговорят да вредите, които той е нанесъл с деянието си. Тези насрещни права и задължения, не се игнорират взаимно, а всяко от тях съществува самостоятелно. Затова претенцията на ищеца в настоящото производство е процесуално допустима и към носителите на право на обезщетение за смъртта на наследододятеля. С процесната претенция, се иска погасяване на задълженията, които са платени, възоснова на валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“ за МПС – товарния автомобил. Исковата претенция към наследниците на починал в ПТП, който е съпричинил вредоносен резултат е обоснована с правото на платилия задължението да суборгира в правата на застрахования т.е. в правата на водача на МПС – стр. 3 от исковата молба. Следователно претенцията е обоснована с правата на застрахования да претендира половината от платеното обезщетение, защото отговаря за вредите заедно с водача на ПТС по твърдението, че обезщетените вреди не са настъпили изцяло по вина на водача на застрахованото МПС. За да е основателна претенцията, ищецът следва пълно и главно да докаже, че е изпълнил чуждо задължение в размер на 50 % от платеното и че носители на чуждото задължение са ответниците. От мотивите на представеното съдебно решение, въз основа на което е извършено плащане към пострадалия С. В. е видно, че наследниците на водача на ППС не са участвали в спогодбата между застрахован и застраховател, в която е прието, че приноса в настъпване на вредите е в размер на 50 % за водача на товарния автомобил. В решението изрично е посочено, че не е установен факт на независимо съизвършителство, т.е. претенцията не следва пряко от мотивите на съдебен акт постановен в участие на трети лица помагачи, сега ответници и въззиваеми в настоящото производство. В решението от 13.12.2017 г. по в. гр.д. № 5455/2016 г. по опис на САС, въззивният съд изрично в мотивите си посочва, че приема за доказано независимо съпричиняване на вредоносния резултат, но разпределението на съпричиняването не е предмет на делото и навежда към принципа на чл. 53 от ЗЗД за солидарната отговорност. Когато солидарната отговорност, произтича по силата на закона, всеки от солидарните длъжници, който извършва плащане е активно легитимиран да претендира връщане на даденото да размера на отговорността на останалите. Солидарните длъжници в случая са – водачът на МПС и водачът на ПТС. Водачът на МПС е заплатил следващите се на пострадалите обезщетения, чрез застрахователя – ищец в настоящото производство и това плащане, активно легитимира ищеца-застраховател да претендира тази част от платеното обезщетение, което се следва от приноса на водача на ПТС към настъпилия вредоносен резултат. Правото на регрес възниква с плащането и този момент е началото на срока на погасителната давност, т.е. приложим материален закон към - 06.06.2018 г. и 07.06.2018 г. е Кодекс за застраховането е обнар. ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г. и е в сила от 1.01.2016 г. и в редакцията му към изм., в ДВ бр. 24 от 16.03.2018 г., бр. 27 от 27.03.2018 г. Нормата на чл. л. 378, ал. 6 от ЗЗД предвижда, че регресните и суброгационни искове на застрахователя по застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 – 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1 срещу причинителя на вредата се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице. Застрахователят има право на законната лихва върху претендираната сума, считано от поканата за плащане към причинителя на вредата. От горното следва, че приложим закон е КЗ в редакцията му на в ДВ бр. 24 от 16.03.2018 г., бр. 27 от 27.03.2018 г., както и общите права на ЗЗД, ако няма специална правна норма. След като правото на иск възниква с плащането и не е погасено по давност, следва че първоинстнционния съд е приложил действаща материално правна норма от КЗ и ЗЗД, но порока на решението в обжалваната част, следва от нарушение на друга материално правна норма – чл. 9 от ЗН, която определя квотите в наследственото правоприемство, когато то произтича от закона. Ето защо, според съда, се налага, частична отмяна на решението в обжалваната част, за разликата над дължимото погасено чуждо задължение от 23 376.63 лева, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 02.08.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, до присъденото такава в размер на 31 168.85 лева, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска 02.08.2023 г. до окончателното изплащане на задължението за всеки от ответниците както и преизчисляване на разноските, в първоинстнационното производство дължими от ответниците, сега въззивни жалбоаподатели. При така изложеното в мотивите на обжалваното въззивно решение на състав на САС, настоящият състав на ВКС, намира следното по основателността на искането за допускане на касационно обжалване от страна на подалите КЖ Д. Н. Т. и В. Н. Т.: Позовават се на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК-противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл.290 ГПК по изложените въпроси: 1.за задължението на въззивния съд да се произнесе по спора, след произнасяне по всички доказателства, доводи и възражения на страните; 2. за това може ли да се приеме, че е налице съпричиняване от пострадалия при ПТП само на база предположение за поставяне в рискова ситуация ,без приносът на пострадалия да е точно установен и конкретно посочен и без да е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат; 3. за необходимостта от съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения и 4. при наличие на присъда с последиците по чл.300 ГПК, длъжен ли е съдът да разгледа предпоставките за съпричиняване на вредоносния резултат; Първият въпрос е общо формулиран и от гореизложеното съдържани на мотивите на въззивното решение не се установява наличие на процесуалните пропуски, на които се основава самият въпрос: въззивният съд се е произнесъл по всички доводи, възражения и събраните по делото доказателства. В този смисъл въпросът не се явява обуславящ изхода по конкретния спор. Останалите въпроси не касаят пряко конкретния спор и произнасянето на съда по него: съдът е приел независимо съпричиняване на вредите на двамата пътници в камиона от страна на водачите на камиона и на каруцата, с приложението на отговорността по чл.53 ЗЗД, а не на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, т.е. от страна на пострадалия/ в случая последното качество имат пътниците в камиона, обезщетени от застрахователя, който е и предявил на това основание иска по чл.410 КЗ срещу наследниците на единия от делинквентите-водача на каруцата/. Ето защо и тези въпроси са неотносими към изхода по спора. Относно допускане на касационен контрол по КЖ на ищеца -застраховател: Въпросите се свеждат до разпределението на доказателствената тежест при наличие на издадено удостоверение за наследници от длъжностното лице по гражданското състояние относно обема на отговорността за задълженията на общия наследодател на всеки от наследниците по закон, фигуриращи като такива в самото удостоверение във връзка с приемането на наследството от всеки от тях. Този въпрос също не е обуславящ изхода по спора, доколкото отговорът му не е формирал правораздавателната воля на решаващия орган, който е приел, че удостоверението за н-ци е официален документ по смисъла на 179 ал.1 ГПК и като такъв се ползва с материална доказателствена сила относно качеството наследник по закон на всички лица, посочени като такива в самия документ и съдът не е констатирал неговото оспорване по реда на чл.193 ГПК. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава и на чл. 280 ал.2 предл.последно ГПК-очевидна неправилност на горния извод на съда Съобразно установените в практиката на ВКС критерии, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая, такава хипотеза не е налице.. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1,т.1 ГПК или по чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване и по КЖ на"Дженерали застраховане" АД. С оглед изложеното, съдът