Определение № 2055 от 19.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 734/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца “ВиК” ООД – [населено място], ЕИК[ЕИК], против решение № 101/22.11.2023 г. по в.т.д. № 48/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 260056/24.06.2022 г. по т.д. № 377/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на предявения срещу “ВОДОКАНАЛСТРОЙ” ООД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл.265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за некачествено изпълнение по сключения между страните на 20.06.2012 г. договор за авариен ремонт на участък от довеждащия водопровод на [населено място]. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд, че не са налице предпоставките за уважаването на предявения иск, тъй като ищцовото дружество не е уведомило своевременно ответника за констатираните скрити недостатъци в доставените и монтирани от последния тръби, авариите не се дължат на недостатъци в тръбите и стойността на отстранените недостатъци не е безспорно доказана по делото. Поддържа се, че в случая е установено, че в участъка по процесния договор са настъпили многобройни аварии, което наложило възлагане на изследване на качеството на тръбите от Българската асоциация по водите с договор от 04.10.2018 г. Сочи се, че според лабораторните анализи, доставените и монтирани от ответника тръби се отклоняват по качество от изискванията на БДС, като след установяване на този факт е изяснена причината за авариите и с писмо от 06.12.2018 г., т.е. непосредствено след представяне на доклада, ищецът е уведомил ответното дружество съгласно задълженията си по чл. 264, ал. 2 ЗЗД. Според касатора, необоснован е изводът на апелативния съд, че авариите не се дължат на недостатъци в доставените тръби, поради липсата на съставяне от страна на ищеца на необходимите строителни книжа. Релевира се, че не е обсъдено от въззивната инстанция заключението на допуснатата от нея техническа експертиза, според което доставените и монтирани от ответника тръби не отговарят на съответните изисквания и са причината за многобройните аварии. Изтъква се, че ако съдът е приел, че не следва да се съобрази със заключението, то е бил длъжен да изложи мотиви за това. Счита се, че същото е с ключово значение за изясняване на делото от фактическа страна и установеният с него факт обосновава основателност на ищцовата претенция. Оспорват се и аргументите на въззивната инстанция за липса на убедителни доказателства за направените от ищцовото дружество разходи по отстраняване на авариите, като се подчертава, че ако е счетено, че това не се установява от отговорите на вещото лице по този въпрос в изслушаната пред първата инстанция експертиза, апелативният съд е бил длъжен да назначи нова или повторна експертиза или да даде указания на страната в този смисъл. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора? ”. Претендира се и директен достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация “ВОДОКАНАЛСТРОЙ” ООД в срока по чл.287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна. От третото лице помагач “ЕКО ПРОЕКТ” ООД не е подаден отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения осъдителен иск по чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, е приел, че с договор от 20.06.2012 г. ищецът “Водоснабдяване и канализация” ООД - [населено място] възложил на ответника “Водоканалстрой” ООД по повод авариен ремонт на участък от довеждащия водопровод на [населено място] извършването на дейности по доставка и монтаж на водопроводни тръби и направа на съответните връзки. Ответникът е трябвало да достави необходимите материали - пластмасови тръби (РЕ 100 PN 10 SDR 17 с обща дължина 132 метра и диаметър 630 мм), стоманени тръби (5 м) ведно с фланци, крепежни елементи и уплътнители, както и да извърши определени строително-монтажни работи – заварки на тръбите, темпериране, промиване и свързването им към съществуващия водопровод. Останалите СМР, свързани с изкопаването на подземно трасе, полагането на тръбите в него и уплътняване, не са били негов ангажимент. Същите са били извършени от ищцовото дружество, видно от заключението на изслушаната пред първоинстанционнния съд експертиза. Посочено е, че не се спори, че изпълнената от ответника “Водоканалстрой” ООД работа е била приета, като му е било заплатено уговореното възнаграждение от 59 919,99 лева без ДДС. Отбелязано е, че за доставените тръби, производство на турската фирма “Hakan Plastik Boru ve Profil San Tic” АД, е бил издаден сертификат за съответствие с БДС от 23.11.2010 г., чието действие е прекратено след приемането на работата съгласно издадена заповед от 17.12.2012 г. на “Булгарконтрола” АД поради отказ за осъществяване на годишен надзор. Акцентирано е, че доколкото ищецът е организирал ремонта на стопанисвания от него довеждащ водопровод (строеж - І категория съгл. чл. 137, т.1, б. “б” ЗУТ), той е трябвало да се снабди с необходимите строителни книжа съгласно чл. 147 ЗУТ, но няма данни да е сторил това. Отчетено е, че съгласно неоспорената експертиза не са били съставяни актове по Наредба № 3 от 31 юли 2003 г. на МРРБ, касаещи отделните етапи на строителния процес и в частност изпълнените скрити работи. Не са били извършени задължителните изпитвания на ремонтирания участък преди въвеждането му в експлоатация. Решаващият състав е изтъкнал, че няма данни за своевременно уведомяване на ответника за възникналите шест аварии по ремонтираното трасе в периода м. ноември 2015 г. – м. декември 2019 г., които са отстранени от ищеца съгласно протоколи на обща стойност 55 807,84 лева – предмет на заявената претенция. Подчертал е, че самият ищец се е позовал на писмо от 06.12.2018 г., в което сочи, че за аварията от ноември 2015 г. е изпратил известие едва на 20.10.2016 г., като не е установено последното да е получено от адресата. С писмото от 06.12.2018 г. ищецът е изискал цялостна подмяна на доставените тръби, а в писмен отговор ответникът е възразил. Добавил е, че с договор от 04.10.2018 г. ищецът е възложил на Българската асоциация по водите изследването на качеството на тръбите, като приложените лабораторни резултати са показали отклонение от БДС по физикомеханичните показатели – индекс на стопилка и еластичност. Посочил е, че до същите изводи са достигнали и вещите лица по допуснатата пред въззивната инстанция експертиза. При тези данни апелативният съд е намерил, че възложената работа е била приета без забележки въз основа на протоколи – обр. 19 и е била заплатена от ищеца. Счел е, че ответникът не може да бъде упрекван за липсата на строителна документация по Наредба № 3 от 31 юли 2003 г., тъй като преди въвеждането на ремонтирания участък в експлоатация ищецът е трябвало да проведе задължителните по цитираната наредба проби и изпитвания, но не е сторил това, видно от неоспореното заключение по експертизата. Акцентирал е, че при приемането на работата на ответника (или в разумен срок след това) ищецът не е извършил надлежно проверка по чл. 264, ал. 2, предл. 1 ЗЗД и не е възразил по качеството на изпълнението, поради което не може да се обоснове, че възникналите през периода м. ноември 2015 г. – м. декември 2019 г. аварии се дължат на скрити недостатъци. Въззивният съд е преценил, че дори да се допусне обратното, ответникът е трябвало да бъде своевременно уведомен още след първата авария от ноември 2015 г., като самият ищец твърди, че е предприел действия в тази насока почти година по-късно – през октомври 2016 г. Съобразил е, че според писмените доказателства ответникът е узнал за тези обстоятелства едва през 2018 г. При тези данни е стигнал до извод за преклудиране на правата на ищеца по чл. 265 ЗЗД, породени от недостатъци в работата на ответника. Като допълнителен аргумент за отхвърляне на иска е изтъкнал, че няма данни за качествено извършени земни работи по трасето на водопровода, за което ответникът не носи отговорност. Вън от горното, съдът е отбелязал липсата на убедителни доказателства за вложените от ищеца разходи по отстраняване на вредите, тъй като даденият от вещото лице отговор в изслушаната пред първата инстанция техническа експертиза възпроизвежда формално данните по съставените от ищеца протоколи и стойностни сметки, без подробна обосновка и без анализ на пазарни цени. Приел е, че първоинстанционният съд правилно е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, като е допълнил решението си с диспозитив за отхвърляне на претенцията за законни лихви от завеждането на делото. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, какъвто е изразеното от страната несъгласие с извода на въззивния съд за преклудиране на правата на ищеца по чл. 265 ЗЗД, породени от недостатъци в работата на ответника, не обосновава наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, а представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Тези доводи биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл.288 ГПК. Поради гореизложеното не се обосновава поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол. Поставеният от касатора въпрос е процесуалноправен и е относим най-общо към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество и с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност, да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и служебно известни на състава съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е очертал спорните въпроси по делото и е преценил приетите за относими факти, доказателства и доводи на страните. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че апелацията не е обсъдила заключението на назначената от нея съдебно-техническа експертиза. След извършената преценка на изследването, възложено от ищеца със сключения на 04.10.2018 г. с Българската асоциация по водите договор, според което лабораторни резултати са показали отклонение от БДС по физикомеханичните показатели – индекс на стопилка и еластичност, БАС изрично е подчертал, че вещите лица по допуснатата пред въззивната инстанция експертиза са достигнали до същите изводи. Като допълнителен аргумент в обжалваното решение е изложено, че дори да се приеме, че възникналите през периода м. ноември 2015 г. – м. декември 2019 г. аварии се дължат на скрити недостатъци (в какъвто смисъл е релевираното от касатора заключение на вещите лица относно качеството на тръбите), то ответникът е трябвало да бъде своевременно уведомен още след първата авария от ноември 2015 г., като самият ищец твърди, че е предприел действия в тази насока почти година по-късно – през октомври 2016 г., а писмените доказателства сочат, че това е направено едва през 2018 г. Следователно основните съображения на въззивния съд за отхвърляне на ищцовата претенция са свързани с ненадлежното уведомяване на ответника по реда на чл. 264 ЗЗД, а не с констатациите на вещите лица за качеството на тръбите. Доколкото не е налице соченото противоречие на въззивното решение с горецитираната практика на ВКС, то по така формулирания процесуалноправен въпрос не се обосновава наличие на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за факултативен достъп до касация. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас. По разноските в настоящото производство: Ответникът по касация не претендира и не представя доказателства за извършването на разноски, поради което такива не му се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,