Определение № 3218 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1042/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „Банка ДСК“ АД и ответницата Р. Б.-А. и по насрещна касационна жалба на ответницата М. А. срещу въззивно решение на Софийски градски съд. Страните взаимно оспорват жалбите си. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на всички страни, въззивният съд, след съответна отмяна на първоинстанционното решение, като краен резултат частично е уважил предявените по реда на чл. 422 ГПК, като е признал за установено, че ответниците дължат на ищеца на основание договор за банков кредит от 23.04.2009 г.: главница в размер на 5132,52 лв., заедно със законната лихва, договорна лихва за периода 01.09.2015 г. - 14.06.2018 г. в размер на 1060,31 лв., и наказателна лихва за забава за периода 08.02.2017 г. - 30.08.2018 г. в размер на 430,98 лв. Отхвърлил е исковете за разликите до пълните предявени размери съответно 7029,76 лв., 8685,10 лв. и 1097,35 лв., както и иска за неплатени заемни такси в размер на 120 лв. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 124 ГПК вр. чл. 4 и сл. от Закона за потребителския кредит (отм.), и чл. 92 и чл. 86 ЗЗД за установяване на вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит, сключен на 23.04.2009 г., с който ищецът предоставил на ответницата Р. А. като кредитополучател кредит за потребителски нужди в размер на 7000 лв. при годишна възнаградителна лихва от 14,95%, формирана като сбор от базов лихвен процент от 7,44% и надбавка от 7,51% годишно, срещу задължение на ответницата да върне заетата сума и да заплати възнаградителната лихва и предвидените в договора такси чрез заплащане на 120 месечни вноски, всяка в размер на 112,72 лв. и включваща договорна лихва и съответна част от главницата. Обсъждайки въпроса за неравноправността на клаузите по чл. 8 и чл. 9 от Общите условия - в частта относно възможността на банката да променя едностранно базовия лихвен процент, съдът е установил, че съгласно заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза в нито един момент банката не е променяла лихвения процент по договора за кредит, поради което и само по себе си валидността на тези клаузи няма значение за разрешаването на спора по делото. Въз основа на експертните заключения е приел за установено и че към 14.06.2018 г. по договора са били просрочени 99 погасителни вноски изцяло или частично, поради което към 14.06.2018 г. за ищеца е било възникнало правото по чл. 19.2 от ОУ да обяви задълженията по договора за предсрочно изискуеми. Това свое право ищецът е упражнил с уведомление, връчено на кредитополучателя Р. А. на 14.06.2018 г. Към този момент при съобразяване на извършените плащания неплатената главница е била в размер на 6785,22 лв., а дължимата непогасена възнаградителна лихва - в размер на 5454,29 лв., изчислена на база погасителния план до момента на обявяване на предсрочната изискуемост като краен момент, до който се дължи възнаградителна лихва. Приел е също, че към момента на подаване на заявлението за заповед за изпълнение непогасената наказателна лихва за забава е била в размер на 1097,35 лв. Предявеното от ответницата М. А. възражение за погасяване на отговорността ѝ на основание чл. 147 ЗЗД съдът е намерил за неоснователно, като е приел, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост - в конкретния случай от 14.06.2018 г., съответно не е изтекъл към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 31.08.2018 г. По отношение на възраженията на ответниците за липса на обявена предсрочна изискуемост съдът е посочил, че предсрочната изискуемост настъпва като последица от достигането на изявлението на банката до длъжника, ако са налице обективните предпоставки за това, или 14.06.2018 г. Допълнително е посочил, че независимо от предсрочната изискуемост предвиденият в договора краен срок за връщане на кредита е изтекъл в хода на въззивното производство преди приключване на устните състезания, поради което вземанията са дължими и поради настъпил падеж по погасителния план. Възраженията за изтекла погасителна давност обаче съдът е намерил за частично основателни. В тази насока е приел, че вземането за главница по договора за кредит не е периодично и погасителната давност за него е 5 години, а вземанията за лихви предвид периодичността си се погасяват с 3-годишна давност. По отношение на началото на давностните срокове за главницата и договорната лихва е приел, че същите започват да текат от падежа на съответната вноска, поради което и при съобразяване на момента на подаване на заявлението за заповед за изпълнение са погасени по давност задълженията за заплащане на главница по погасителните вноски с падеж преди 31.08.2013 г., възнаградителните лихви по погасителните вноски с падеж преди 31.08.2015 г., както и наказателните лихви за забава за периода преди 31.08.2015 г. С оглед изложените от въззивния съд мотиви не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По жалбата на ищеца, насочена срещу отхвърлителните части на решението, допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че е очевидно неправилен и в противоречие с посочена практика на ВКС изводът на въззивния съд относно началния момент на погасителната давност за вземанията за главница и договорна лихва, а именно от падежа на всяка погасителна вноска. След постановяване на въззивното решение съдебната практика по въпроса относно началния момент на погасителната давност за паричните вземания за главница и възнаградителна лихва, когато е уговорено погасяване чрез отделни погасителни вноски, е уеднаквена по задължителен начин с тълкувателното решение по тълк. д. № 3/2023 г. на ВКС-ОСГТК. С последното е прието, че при уговорено погасяване на парично задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а за вноските с ненастъпил падеж давността за главницата започва от момента на обявяване на предсрочната изискуемост. Изводите на въззивния съд са в съответствие с така установената задължителна практика, респ. с формираната към момента на постановяване на въззивното решение практика по чл. 290 ГПК, приета за правилна с тълкувателното решение, което изключва както възможността въззивното решение в тази част да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, така и противоречието с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед горното по жалбата на ищеца касационно обжалване не следва да се допуска. Поради това и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК подадената от ответницата М. А. насрещна касационна жалба не подлежи на разглеждане. По жалбата на ответницата Р. Б.-А. допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е недопустимо, тъй като вземанията, предмет на предявените искове, не съвпадат с вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, без да са посочени конкретни различия. Поддържа се също, че решението е и очевидно неправилно, без да са изложени конкретни аргументи за обосноваване на квалифициращия признак „очевидност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с въведените в жалбата касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението в обжалваните части поради липса на предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията, липса на обявяване на такава предсрочна изискуемост, неравноправност на клаузите от договора, уреждащи размера на приложимия лихвен процент, начина на формирането му и условията за изменението му, във връзка с което се поддържа и твърдение за извършени едностранни увеличения от страна на ищеца, и поради изтекла погасителна давност. Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК във връзка с направеното в жалбата голословно оплакване. Вземанията, предмет на предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове, точно съвпадат по основание, размер и страни с вземанията, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Изложените от въззивния съд фактически и правни съображения относно предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията, обявяването на такава предсрочна изискуемост, респ. настъпването на падежите на отделните вноски и на крайния срок на кредита, неравноправност на спорните клаузи и свързаната с това констатация за липса на извършени от ищеца едностранни увеличения на лихвения процент, както и относно погасителната давност., не са нито явно необосновани при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито основани на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. С оглед на това не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което и предвид липсата надлежно въведени основания по чл. 280, ал. 1 ГПК касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед този резултат никоя от страните няма право на разноски по чл. 78, ал. 1, респ. ал. 3 ГПК, във връзка със касационните жалби. Що се отнася до евентуалните разноски на всяка страна във връзка със защитата срещу касационната жалба на насрещната страна, такива също не се дължат предвид липсата на съответни искания в отговорите на касационните жалби. С тези мотиви съдът