Определение № 1584 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4565/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на В. Н. К. срещу въззивно решение № 801/10.06.2025 г. по в.гр.д. № 1023 /2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение на СГС и вместо това е постановено друго, с което е уважен предявеният от „София Франс Ауто“ АД срещу В. Н. К. иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК, за това, че В. Н. К. дължи на „София Франс Ауто“ АД сумата 50 000 лева, част от главница в размер на общо 100 000 лева, представляваща неплатено на падежа, но признато от него задължение съгласно споразумение от 03.02.2023 г. с нотариална заверка на подписите от 06.02.2023 г., ведно със законната лихва от 07.08.2023 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК от 21.09.2023 г. по ч.гр.д. № 44429/2023 г. на СРС.

Ответникът по касационната жалба „София Франс Ауто“ АД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената касационна жалба.

Жалбата е процесуално допустима. Подадена е в законоустановения срок от страна по делото, която има право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следните правни изводи:

Отчетнически функции по трудовото правоотношение могат да бъдат възлагани не само с длъжностната характеристика, а да произтичат от естеството на възложената трудова дейност. Това означава, че съдът е длъжен да изследва за всеки конкретен случай както длъжностната характеристика, така и какви действия извършва работникът или служителят при изпълнението на трудовите си функции, за да обоснове или да изключи качеството му на материално отговорно лице. Доказването на отчетническите функции може да се извърши с всякакви доказателствени средства.

Установява се, че ответникът К. е работил при ищцовото дружество по трудов договор, като считано от 29.01.2009 г. е заемал длъжност „организатор реализация на гуми“. При анализ на длъжностната характеристика (подписана от ответника, съгласно СПочЕ) се установява, че той е имал качеството „отчетник“. Неговата длъжност е била свързана с реализирането на пазара (т.е. продажбата) на гуми (именно поради това тя е била и на пряко подчинение и на Ръководител направление „Продажби на резервни части“). Очертаните в характеристиката задължения на К. (организиране на дейността по доставка и реализация на автомобилните гуми, изготвяне на справки за складовите наличности, зареждане с автомобилни гуми, отговорност за провеждането на ревизиите на склада и пр.) сочат, че той е бил материално отговорно лице. Критерият за определяне на това качеството е правната възможност за разпореждане чрез правни сделки със стоково материални ценности. В случая, тъй като работникът е имал функции по доставка, реализиране, зареждане на обекти с гуми, а от друга страна е изпълнявал и дейности по изготвяне на справки за складови наличности и провеждане на ревизии, то той е бил отчетник, тъй като действията му са свързани със събиране, съхраняване, разходване и отчитане на пари или имущество (чл. 207 КТ). В тази връзка и в самата характеристика е уточнено, че служителят е материално отговорен за допуснатите загуби, поради допуснати недостатъци в организацията на работата. В случая с протокола за годишна ревизия на 2023 г. в склада са констатирани липси за посочените суми. Ето защо отчетникът носи пълна отговорност.

Издадената заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК е основана на представено пред съда споразумение с нотариална заверка на подписите. По силата на същото ответникът К. е поел задължение да заплати на дружеството посочената в съглашението сума, при визираните срокове, като е признал, че носи отговорност спрямо работодателя си, за установените при ревизия липси. Това споразумение съставлява спогодба по чл. 365 ЗЗД. Както е прието в определение № 344 от 27.03.2017 г. по гр.д. № 60222 /2016 г., IV г.о. на ВКС „когато отчетникът е признал съществуването на липсите и е сключил договор за спогодба с нотариална заверка на подписите, с който се е задължил да заплати парични суми в определен срок, то задължението му вече произтича от договор за спогодба. Кредиторът има правото да поиска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, ал.1, т.3 ГПК, а при постъпило възражение да предяви установителния иск по чл. 422 ГПК, както е процедирано в конкретния случай.“. В същото определение, върховните съдии основавайки се на друга практика на ВКС (в този смисъл и решение № 421 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 1831 /2015 г., IV г.о. и решение № 59 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 4363 /2015 г., IV г.о. (верният номер на делото е 4364/ 2015 г.), са изтъкнали, че „ искът за имуществена отговорност на работника, предявен по реда на чл. 422 ГПК е „осъществена по съдебен ред“ отговорност по смисъла на чл. 211 ГПК (КТ). Производството по чл. 422 ГПК се развива по общия исков ред на ГПК и по отношение на него са приложими процесуалните правила на общия исков процес.“ Ето защо следва да се приеме, че няма ограничение на процесуалните права на работника, тъй като в общ исков процес със сила на присъдено нещо се разрешава спора относно дължимостта на вземането. Възражението на ответника в тази насока са неоснователни.

Според решение № 487 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 339 /2009 г., III г.о. на ВКС, „ сключеното между изпълняващия отчетнически функции работник и работодателя споразумение за уреждане на парични отношения във връзка с констатирани липси не е нищожно. тъй като в КТ няма забрана страните да уредят отношенията си доброволно. Когато работникът не изпълни доброволно задължението си по споразумението, работодателят разполага с възможност да заяви вземането си по реда на заповедното производство, а в случаите, когато спогодбата е с нотариална заверка на подписите на страните - по реда на чл. 418 ГПК, като при подадено от длъжника възражение, претенцията за имуществена отговорност се разрешава по общия исков ред чрез установителен иск по реда на чл.422 ГПК, т.е. в спорно исково производство, в което подписалият споразумението може да въведе всички възражения за валидността му. “. Такива възражения са въведени от работника, но не са събрани никакви доказателства, че той е действал при крайна нужда и явно неизгодни условия, нито че е бил принуден със сила или заплашване да сключи процесното споразумение. Твърдения, че липсите се дължат на някакви други обстоятелства, които да игнорират отговорността на работника не са въведени, респ. не са доказани.

С оглед казаното по-горе следва да се отхвърли оплакването на ответника по въззивната жалба К., основано на решение № 421 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 1831/2015 г., ВКС, тъй като в случая отговорността на работника е ангажирана въз основа на нотариално заверено споразумение по чл.365 ЗЗД.

В горния смисъл и други актове на ВКС - определение № 1333 от 19.12.2014 г. по гр.д. № 4857 /2014 г., III г.о. на ВКС, определение № 656 от 28.05.2013 г. по гр.д. № 2654 /2013 г., III г.о. на ВКС и пр.

В обобщение, представеното споразумение е действително (не противоречи на закона или добрите нрави), и е установило задължение за отчетника, което е разсрочено. Първият падеж за сумата от 100 000 лв. е настъпил на 30.06.2023 г. и няма данни за плащане или погасяване. Ето защо искът по чл. 422 ГПК следва да се уважи за частично предявената сума от 50 000 лв., като се признае за установено, че К. дължи на дружеството- жалбоподател същата, ведно с лихва от заявлението.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с което поставя следните въпроси:

1. Допустимо ли е по реда на заповедното производство по чл.417 ГПК да се осъществи изпълнение на имуществена отговорност на работник или служител по трудово правоотношение, която според чл. 211 КТ може да бъде реализирана само по съдебен ред и въз основа на влязло в сила съдебно решение? 2. Противоречи ли сключеното нотариално заверено споразумение между работодател и работник, съдържащо признание за задължение, разсрочено по време и размер, на изискването по чл.211 КТ, че имуществената отговорност на работника трябва да се реализира само чрез исков процес, или такова споразумение може да замести и заобиколи специалния съдебен ред? 3. Има ли правно основание нотариално завереното споразумение по чл.365 от ЗЗД да представлява изпълнително основание за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.3 ГПК, при положение, че спорът касае имуществена отговорност по трудовото правоотношение, която подлежи на установяване чрез иск по чл.211 КТ? 4. Какво е правното значение и тежест на нотариалната заверка на подписите върху споразумение, когато съдържанието му (каузата и действителното признание) не е заверено и не е предмет на независима проверка? 5. Каква е правилната процесуална процедура и последователност при реализиране на имуществената отговорност на работник по чл.211 КТ и съответните норми на ГПК, когато е сключено споразумение, което противоречи на специалния съдебен ред? 6. Специалният режим на имуществената отговорност на работника или служителя, уреден в разпоредбите от чл.203 до чл.212 КТ, имащи императивен характер, допуска ли въпросите, които са предмет на същите, да се уговарят между неравнопоставените страни със споразумение?

Настоящият съдебен състав намира, че поставените въпроси са обуславящи, доколкото се свеждат до приетите от въззивния съд правни изводи, изложени по-горе в пълнота за следното (а не доколкото са основани на възраженията на жалбоподателя - ответник, които са приети за неоснователни от въззивния съд):

Ответникът В. Н. К. е бил отчетник;

Ответникът В. К. е признал съществуването на липси, установени с ревизия, в сключен с работодателя си „София Франс Ауто“ АД договор за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД с нотариална заверка на подписите и с този договор се е задължил да заплати парични суми в определен срок, поради което задължението му вече произтича от договор за спогодба;

Съгласно практиката на ВКС такъв договор е действителен: сключеното между изпълняващия отчетнически функции работник и работодателя споразумение за уреждане на парични отношения във връзка с констатирани липси не е нищожно, тъй като в КТ няма забрана страните да уредят отношенията си доброволно;

Когато работникът не изпълни доброволно задължението си по споразумението, работодателят разполага с възможност да заяви вземането си по реда на заповедното производство, а в случаите, когато спогодбата е с нотариална заверка на подписите на страните - по реда на чл. 418 ГПК, като при подадено от длъжника възражение, претенцията за имуществена отговорност се разрешава по общия исков ред чрез установителен иск по реда на чл.422 ГПК, т.е. в спорно исково производство (Кредиторът има правото да поиска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, ал.1, т.3 ГПК, а при постъпило възражение да предяви установителния иск по чл. 422 ГПК, както е процедирано в конкретния случай);

Искът за имуществена отговорност на работника, предявен по реда на чл.422 ГПК, е „осъществена по съдебен ред“ отговорност по смисъла на чл.211 КТ и по отношение на него са приложими процесуалните правила на общия исков процес. Ето защо следва да се приеме, че в производството по този иск няма ограничение на процесуалните права на работника, тъй като в общ исков процес със сила на присъдено нещо се разрешава спорът относно дължимостта на вземането;

В този процес ответникът В. Н. К. е имал правната възможност и е навел възраженията си срещу иска, но въззивният съд е изложил мотиви за тяхната неоснователност.

Тези свои изводи въззивният съд е основал на практиката на ВКС, на която се е позовал.

Касационният жалбоподател (неговият процесуален представител) не е обосновал наличието на двете допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, на които се е позовал – по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

За първите пет въпроса не е посочил изобщо кое от тези две основания е осъществено: не е посочил противоречие с практика на ВС и ВКС, така, както е прието с т.2 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС и за нито един от шестте въпроса не е обосновал значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, така, както е прието с т.2 от същото тълкувателно решение.

Единствено за шестия поставен въпрос касационният жалбоподател твърди противоречие с приетото с решение № 134/10.09.2012 г. по т. д. № 134 /2011 г. на ВКС, II т.о.. По това решение е даден отговор на различен правен въпрос от обуславящите: относно възможността за паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти – работодател и служител и валидността на договор, сключен между работодател и служител, с който служителят се задължава да плати задължението на трето лице към работодателя, възникнало в резултат на договор за продажба на разсрочено плащане, сключен между третото лице като купувач и служителя, без да е упълномощен от работодателя да продава стока на разсрочено плащане. Отговорът е, че такъв договор е валиден, ако продажбата на разсрочено плащане е извършена от служителя не при или по повод изпълнение на трудовите му задължения.

Тъй като въпросът е различен, противоречие с приетото от въззивния съд по други въпроси липсва.

Липсата на противоречие с практиката на ВС и ВКС по обуславящите въпроси означава, че не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

А съответствието на разрешенията на въззивния съд с установената практика на ВКС, доколкото касационният жалбоподател (процесуалния му представител) не е обосновал съгласно предвиденото в т.4 на посоченото тълкувателно решение тази практика да е създадена поради неточно тълкуване, нито, че са настъпили изменения в законодателството и /или в обществените условия, които налагат тя да бъде осъвременена, означава, че не е осъществено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В обобщение: доколкото от поставените от касационния жалбоподател въпроси могат да бъдат уточнени от съда по предвидения в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС ред обуславящи спора въпроси, те не са разрешени в противоречие с установената практика на ВС и ВКС и нямат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с отразените по-горе мотиви на обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност (по чл.281, т.3 ГПК).

Поради това настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение – че не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема крайния извод, че наведените основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване не са осъществени.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева (204.52 евро) е основателно, тъй като той е представляван от юрисконсулт, който е представил писмен отговор, в който се съдържат доводи за неоснователност на наведените от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и на наведените от жалбоподателя доводи.

Воден от изложеното, съдът