Определение № 50803 от 07.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1550/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 340 от 25.10.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 338/2021 г. по описа на Окръжен съд – Перник, е потвърдено решение № 260178/19.02.2021 г., постановено по гр. д. № 7536/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, в частите, с които: 1/ на основание чл. 40 ЗЗД е обявена за недействителна по отношение на К. М. В. и Л. Г. Д. сделката за покупко-продажба на имот, обективирана в нотариален акт № .........., том ..........., рег. № .............., дело ......... от ............ г. на нотариус Р. М. рег. № ........... от регистъра на НК, сключена между К. М. В. /продавач/, действаща чрез Г. И. Г., упълномощен с пълномощно рег. № .........., акт № ........., том ........., рег. № ............. г. от .......... г. на нотариус Р. М., и Л. Г. Д. /купувач/ като извършена при условия, уговорени във вреда на представлявания К. М. В. и 2/ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД Л. Г. Д. е осъдена да върне имота на ищцата К. М. В. поради начална липса на основание за извършване на престацията. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба с вх. № 5542/30.11.21 г. от Г. И. Г., чрез адв. А. А.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените по делото искове. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Преценката дали е осъществен обективният елемент от фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД при договор за покупко-продажба на недвижим имот, по който продавачът е представляван от пълномощник, трябва ли да се извърши при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи, а не само въз основа на продажната цена?“; 2/ „След като в чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, с което упълномощeният е договарял, следва ли упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност, да я установи, съответно да докаже по делото, че третото лице е било недобросъвестно?“; 3/ „Преценката дали е осъществен субективният елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания, трябва ли да се извърши предвид конкретните обстоятелства към момента на сключване на договора?“. По така поставените въпроси касаторът твърди, че решаващите изводи на въззивния съд са в противоречие с ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата К. М. В., в писмен отговор, подаден чрез адв. Е. Б., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Срещу въззивното решение е подадена и втора касационна жалба с вх. № 5792/13.12.2021 г. от Л. Г. Д., чрез адв. Б. Ц.. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за обезсилване на обжалвания акт или неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът формулира в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд да предостави нова възможност на ответниците за допълнителни твърдения, възражения и доказателствени искания, когато първоинстанционният съд не е дал нов срок за отговор при изменение на петитума?“; 2 / „Следва ли в исковата молба да бъдат изложени фактически твърдения за сговор (споразумяване) между представителя и трето лице за увреждане на представлявания по иска по чл. 40 ЗЗД?“ – във връзка с посочените два въпроса касаторът навежда оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. В подкрепа на доводите си цитира решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г.о., ГК и решение № 859 от 07.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2069/2008 г., IV г.о., ГК. Излагат се съображения, че с последното уточнение на петитума е предявен нов иск и първоинстанционният съд след като не е съобразил този факт е оставил без уважение искането на ответниците за определяне на нов срок за отговор по чл. 131 ГПК. Във връзка с горното касаторът посочва, че въззивната инстанция следва да следи служебно и да изправи порока като даде нова възможност да бъдат направени твърдения, възражения и доказателствени искания – в този смисъл цитира решение № 305 от 02.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1449/2012 г., IV г.о.; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 4268/2017 г. на III г.о. и решение № 237 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 1553/2020 г. на IV г.о.; 4/ „При определяне добросъвестността на ответниците трябва ли да се изследва целта на упълномощаването, която в конкретния случай не е била изгодно сключване на сделка, а овъзмездяване на ответниците за полаганите грижи и издръжка над 20 г.?“ – твърди се наличието на противоречие с приетото в Определение № 60768 от 11.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2257/2021 г., III г. о., ГК. В изложението касаторът се позовава също така на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърди освен това, че въззивното решение е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на касационната жалба. В хода на касационното производство, на 13.10.2022г., ответницата по жалбата е починала, като съда е уведомен за това от нейните наследници с молба от 27.10.2022г., към която са приложени препис извлечение от смъртен акт и удостоверение за наследници, в което като такива са посочени лицата С. В. С. и Л. В. Р. – нейни синове. В молбата с вх.№ 508703 от 27.10.2022г. същите са заявили искане за конституирането им като ответници по жалбата на мястото на починалата наследодателка, за продължаване на производството по делото, както и, че поддържат подадения отговор по първата касационна жалба. С оглед на това К. М. В. следва да бъде заличена като страна в производството и на нейно място следва да се конституират наследниците й С. В. С. и Л. В. Р.. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел, че предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в частта, в която е уважена първата група евентуални искове по чл. 40 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД. Относно приложението на чл. 40 ЗЗД съдът се е позовал на разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК. Спрямо наличието на обективния елемент от фактическия състав, пораждащ недействителността, въззивният състав е споделил изводите на първата инстанция, а именно, че същият е налице, тъй като сделката е сключена във вреда на представляваното лице. Изразил е несъгласие с фактическия извод, че цената на продажбата на имота е над четири пъти под пазарната такава към датата на сделката – 12.07.2012 г. В тази връзка съдът е отбелязал, че следва да се има предвид, че приетата пред първоинстанционния съд съдебно – оценителна експертиза, въз основа на която са изградени правните изводи, е дала заключение за пазарната стойност на процесния имот от 37070 лева, определена като претеглена стойност към датата на продажбата чрез метода на вещната стойност и сравнителния метод. За наличието на увреждане е приел като необходимо да се изследва съответствието на продажната цена с действителната пазарна стойност на продаваемия имот, към момента на сделката. Въззивният съд е посочил още, че действителната пазарна стойност на продаваемия имот към момента на сключване на сделката, следва да бъде съобразена с основния критерий за определяне на пазарната цена на един имот, която се определя не от пазарната стойност на имота определена чрез претеглената стойност към датата на сделката по метода на вещната стойност и неговата сравнителна такава, а от цените по реални сделки с подобни имоти по същото време или цените, на които реално са се продавали подобни имоти на пазара на недвижимите имоти на същото място по същото време. Позовал се е на съдебна практика на ВКС в този смисъл, намерила израз в решение № 65/21.06.2017 г. по гр. д. № 639/2016 г. ІV-то г. о. Във връзка с горните съображения на съда пред въззивната инстанция е приета СТОЕ, която е дала средната продажна цена на имота от вида на процесния съгласно вписаните в Служба по вписванията нотариални актове за продажба в периода от м. 05. 2012 г. до момента на сключване на сделката – м. 07. 2012 г., определена от вещото лица на стойност от 18 600 лева. Тази стойност, съотнесена към продажната цена от 9000 лева, според въззивната инстанция също води до извод за значително увреждане интересите на представлявания, тъй като представлява по-малко от половината от средната продажна цена на процесния имот. Що се отнася до това, че ищцата съгласно даденото на пълномощника – първия ответник, пълномощно го е овластила да я представлява пред нотариусите в страната, като има право да подпише нотариалния акт и да получи продажната цена при продажбата на процесния недвижим имот, както и да има право да изтегли продажната цена, ако бъде преведена по сметка, в която и да било банка в Р. България, включително да има право и да извършва всякакви разпоредителни действия със сметката, по която е преведена продажната цена, включително и да има право да изтегли цялата сума, да превежда, да се разпореди с цялата сума от сметката и да я закрие, което давало право на пълномощника сам да определи цената, то тази свобода според въззивния състав не е неограничена, тъй като представителят (пълномощникът) има насрещното задължение да пази интереса на представлявания. Поради горните съображения е приел, че възраженията на Г. и Д. в тази насока са неоснователни. Въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, не е взел предвид представения от ответниците договор за учредяване право на безвъзмездно ползване върху процесния недвижим имот, като е приел, че вещното право на ползване се учредява само с нотариален акт, а представеният от ответниците договор е с нотариална заверка на подписите и не е във формата на нотариален акт. Съобразил е и факта, че въпросният договор е подписан почти пет месеца след сключване на сделката, а обективният и субективният елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД се преценяват към момента на сключване на сделката, към който момент този договор не е наличен, поради което и не може да се преценява по отношение продажната цена на сделката. Като безспорно установен е отчел и факта, че продаденият недвижим имот е единственият такъв, притежаван от ищцата. От съвкупния анализ на събраните доказателства – писмени, гласни и СТОЕ, въззивният съд е стигнал до извода, че е налице обективният критерий, а именно чрез осъществената от първия ответник продажба на единствения притежаван от ищцата недвижим имот, с продажна цена от 9000 лева, при средна продажна цена от 18 600 лева. Обобщил е, че с продажбата на процесния имот от пълномощника на стойност от 9000 лева, е нанесена значителна вреда на ищцата. Относно субективния елемент, съдът е посочил, че е обяснимо представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. В тази връзка е отчел, че ищцата твърди, че купувачът по сделката – втората ответница – Д., е съпруга на брата на продавача – първия ответник – Г., както и, че ответницата е противопоставила възражение, че е разведена, за което по делото били представени доказателства. Според съда в действителност от представеното от Д. удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца, се установява, че ответницата е разведена, но по делото липсвали доказателства, сключеният от нея брак да е прекратен към датата на сделката. Поради това въззивният състав е приел за недоказано твърдението на втората ответница, че към датата на процесната сделка, същата не е имала роднинска връзка с продавача, респ. не е имала качеството на съпруга на брата на първия ответник. След преценка на всички събрани по делото доказателства, досежно наличието на субективния елемент, въззивната инстанция е намерила, че е налице поредица от косвени доказателства, от които може да се направи сигурен извод за наличие на субективния елемент. Били са налице близки родствени отношения между ищцата, продавача (първия ответник, който е племенник на ищцата) и втората ответницата – Д., която е съпруга на брата на продавача. Като безспорно между страните е приел и това, че до 2018 г. за ищцата са полагали грижи, както първият ответник, така и втората ответница, за която е безспорно установено по делото, че е получавала нееднократно и пенсията на ищцата. Положението на близки роднински отношения между купувача - Д. и ищцата, според съда сочели на извод за заинтересованост на купувача по смисъла на чл. 172 от ГПК, като от установения по делото факт на полаганите от Д. грижи, то следвал изводът, че купувачът е знаел за състоянието на зависимост на ищцата от грижите, които тя заедно с продавача по разпоредителната сделка са полагали за нея. Съдът е приел още, че от събраните по делото доказателства не се установява пълномощникът Г. да е уведомил ищцата за извършената от него продажба на недвижимия имот, нито пък е доказано твърдението му, че е предал получената продажна цена от купувача по разпоредителната сделка. Нямало доказателства такова уведомяване да е извършено и от втората ответница. При горните изводи, според въззвивната инстанция правилно първоинстанционният съд е уважил предявения на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД иск, в хипотезата на начална липса на основание за извършването на престациите, като е осъдил втората ответница да предаде на ищцата процесния имот. Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции, съдът е преценил, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. По касационната жалба на Г. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Настоящият съд счита, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правните въпроси, наведени от касатора, по естеството си са свързани с предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД, като същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд се е позовал на т. III от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в което са изведени двата елемента от фактическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД: обективен и субективен. Съгласно обективния елемент договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания. Преценката за наличието на увреждането, което може да има различни проявни форми, респ. – за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора. Изрично в мотивите на тълкувателното решение е посочено, че увреждането не може да се дължи, например на последващо изменение на пазарните условия, поради което изменение продажната цена по договора е станала неизгодна, макар да е била изгодна към момента на неговото сключване. Поради това следва да се счита за безспорно, че неизгодната цена, уговорена в договора при драстично несъответствие със средната продажна цена, е достатъчно основание, за да се приеме, че е налице обективният елемент от фактическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД. Въззивният съд не е действал в противоречие с така формираната задължителна съдебна практика, а в съответствие с последната. Не кореспондира с данните по делото и твърдението на касатора, че съдът е обосновал извода си за наличие на обективния елемент единствено и само въз основа продажната цена. Освен по-ниската продажна цена на имота, въззивният съд в процесния случай е отчел и факта, че продаденият недвижим имот е единствен такъв, притежаван от ищцата, отчел е и другите конкретно установени факти – обективното състояние на ищцата към този момент, връзката й с пълномощника и купувача по сделката, зависимостта й от техните грижи и др. В горецитираното тълкувателно решение се приема и това, че субективният елемент за уважаване на иск по чл. 40 ЗЗД е "споразумяване" между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. В мотивите му е разяснено, че "споразумяването" не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, която сделка да е различна от самия този договор, т. е. – не е необходимо да е налице изричен "сговор" между тях да увредят представлявания. Според ОСГТК на ВКС субективният елемент не винаги се изразява в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Разяснено е и това, че тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания; че косвени доказателства за такова споразумяване могат да са близки родствени връзки между пълномощника и третото лице, в която връзка законът презумира знание за увреждане, или заинтересованост, или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника и други подобни (в този смисъл и решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265 от 2014 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 853 от 2009 г. на IV г. о. на ВКС). Точно това е направил и въззивният съд – приел е, че е налице поредица от косвени доказателства, от които може да се направи сигурен извод за наличие на субективния елемент. Съобразил е, че са били налице близки родствени отношения между продавача и ответницата Д.. Тези изводи не са в противоречие с практиката на ВКС, а напротив – съответстват на нея. Следва да се отбележи още, че в изложението, касаторът отново преповтаря оплакванията си от касационната жалба, като на практика излага фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото си виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото приетото от въззивния съд по относимите правни въпроси като краен резултат е в съответствие със задължителната съдебна практика. По касационната жалба на Л. Д. и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Първите два въпроса на касатора са привързани към довода му за недопустимост на решението поради произнасяне от съда по нередовна искова молба, както и поради това, че с последното уточнение на петитума, ищецът бил предявил нов иск, първоинстанционният съд не е определил нов срок за отговор по чл. 131 ГПК, а въззивният съд не е отстранил това процесуално нарушение. Доводите на касатора за недопустимост на решението са неоснователни. Исковата молба действително е страдала от пороци, които обаче след указания на съда са надлежно отстранени. Уточняването на петитума и привеждането му в съответствие с въведените с първоначалната искова молба факти не е предявяване на нов иск. С тази молба не са въведени нови факти и обстоятелства, нито е заявявано ново искане, а само е извършено уточняване от страна на ищеца. Ясно са изложени фактическите основания на ищеца и заявения петитум, без несъответствия, неясноти и противоречия, и съдът се е произнесъл съобразно тях. Същевременно евентуално допуснати от съда нарушения при приложение нормата на чл.131 ГПК не са от естество да обосноват недопустимост на решението, а са относими към преценката за неговата правилност, която подлежи на проверка във втората фаза на касационното производство. С оглед на това се обосновава извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване във връзка с тези два въпроса. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно разясненията, дадени с тълкувателните мотиви на решение № 305/02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., на което се позовава касаторът, съдът определя нов срок за отговор в случаите, когато нередовността на исковата молба е по чл. 127, ал. 1, т. 3, 4 и 5 ГПК, а становището, оспорванията и възраженията на ответника, въведени в новия срок за отговор, са допустими, само доколкото касаят уточнените от ищеца факти, но не и направените във връзка с първоначално заявените с исковата молба обстоятелства. Соченото от касатора противоречие с тази практика на ВКС не е налице. С последната уточнителна молба от 30.09.2019 г., ищцата не е въвела нови факти, нито е предявила нов иск, а само е привела петитумите на предявените искове в съответствие с твърдените в първоначалната искова молба факти. Това отстраняване на нередовността на исковата молба не съставлява изменение на иска чрез въвеждане на нов петитум. В този случай съдът не е имал задължение да дава нов срок за отговор. Въпреки това, след получаване на молба вх. № 26789/30.09.2019 г., подадена в изпълнение на указания на съда, първоинстанционният съд е постановил препис от молбата да се изпрати на ответниците. Същите са получили препис от молбата, след което в съдебното заседание на 08.11.2021г. чрез процесуалните си представители са изразили становище, че указанията на съда не са изпълнени и производството следва да бъде прекратено. Първоинстанционният съд е оставил без уважение възраженията им за недопустимост на исковите претенции като е счел, че доколкото фактите към онзи момент, описани в исковата не са променени, така депозираната молба подлежи на разглеждане. Първоинстанционният състав е оставил без уважение и възраженията на ответниците относно обстоятелството, че се предявяват нови искания, по които същите следва да имат възможност по реда на чл. 131 ГПК да дадат писмен отговор. Въпреки това е счел, че процесуалните представители на ответниците имат право да изложат всички обстоятелства в защита на правата и законните интереси на доверителите им, поради което и на същите следва да им бъде дадена възможност предвид характера на производството и предприетите действия да се запознаят с исканията на ищеца и да изразят становище и направят доказателствени искания до следващото съдебно заседание. Освен това, следва да се отбележи и фактът, че този въпрос не е обсъждан от въззивния съд, доколкото такива оплаквания не са релевирани във въззивната жалба. Спрямо втория, поставен в изложението правен въпрос, свързан с предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД, е относимо вече казаното по-горе в определението, при произнасянето по касационната жалба на Г.. Обобщено, съгласно разясненията на т. 3 на ТР № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, относно естеството на субективния елемент по договора, обвързващо се приема, че "споразумяването" между представителя и насрещната страна по договора се свежда до недобросъвестност относно увреждането на представлявания; "споразумяването" е обективирано в самия недействителен договор, този елемент е субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност – те и двамата знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания, като тази недобросъвестност подлежи на доказване от страна на представлявания, и преценката за наличието й се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. В настоящия случай, за да приеме, че е налице субективният елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД, въззивният съд е съобразил твърденията на ищцата, че купувачът по сделката – втората ответница – Д. е съпруга на брата на продавача – първия ответник – Г.. Съдът е отчел също така, че е обяснимо представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Следва да се съобрази, че съгласно константната практика на ВКС, косвени доказателства за споразумяване между представителя и насрещната страна могат да са близки родствени връзки между пълномощника и третото лице, в която връзка законът презумира знание за увреждане, или заинтересованост, или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника и други подобни (в този смисъл решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265 от 2014 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 853 от 2009 г. на IV г. о. на ВКС). В тази насока въззивният съд е приел, че е налице поредица от косвени доказателства, от които може да се направи сигурен извод за наличие на субективния елемент. Съобразил е, че са били налице близки родствени отношения между пълномощника на продавача и ответницата Д., отчел е установените факти, че и двамата са знаели обективното състояние на продавача и зависимостта й от грижите и помощта им и др. С оглед на това няма противоречие в правните разрешения на съда с тези, дадени със задължителната практика. А доколко изводите са правилни и обосновани, това е въпрос на преценка, която не може да се извърши в тази фаза на производството. Третият въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния, повдигнат от касатора правен въпрос. Същият е поставен във връзка с оплакването на касатора за необоснованост на решението и изразява несъгласието му с формирания от съда извод за установеност на субективния елемент от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е фактически и не е обуславящ правните изводи на съда, доколкото и такива доводи, свързани с целта на упълномощаването, не са надлежно релевирани в процеса. Същевременно посоченото от касатора в изложението определение на ВКС е постановено по реда на чл.288 ГПК, не формира сила на присъдено нещо и не е от категорията актове, формиращи практиката по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока. Следва да се има предвид още, че практиката на ВКС по тълкуването на чл. 40 ЗЗД е ясна и безпротиворечива, като липсва основание за преразглеждането или развиването ѝ чрез ново каузално тълкуване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Л. Д.. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, но право на такива има ответната страна по касация. С отговора по молбата първоначалната ответница по жалбата е претендирала своевременно заплащането на разноски, но не е удостоверила да е сторила такива. Не са ангажирани доказателства за сторени разноски и от новоконституираните страни – нейните наследници. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,