Определение № 37 от 08.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3185/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 49 от 7.04.2021 г. по в. гр. д. № 527/2020 г. на Бургаския апелативен съд, след частична отмяна на решение № 225 от 30.09.2020 г. по гр. д. № 1433/2019 г. на Бургаския окръжен съд, е отхвърлен искът на А. С. Г., починала в хода на процеса и заменена от правоприемника си С. Д. Г., срещу община Поморие, при участието на третото лице-помагач ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, за заплащане на сумата над 34 900 лв. до размера от 60 000 лева /т. е за сумата от 25 100 лв. /, представляваща част от обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на счупване на лява бедрена кост и на двете кости на дясната подбедрица, причинени от паднало дърво-кипарис, собствено на община Поморие, ведно със законната лихва върху сумата. Въззивното решение е потвърдено в частта, с която община Поморие, при участието на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, е осъдена да заплати на А. С. Г., заменена от правоприемника си С. Д. Г., сумата от 34 900 лв., представляваща част от обезщетение за същото непозволено увреждане, ведно със законната лихва върху сумата от 34900 лв., считано от датата на увреждането - 25.10.2014 г., до окончателното ѝ изплащане. На първо място въззивният съд е приел, че предявеният от А. С. Г. срещу община Поморие първи частичен иск за сумата от 25 000 лв., от общ размер 150 000 лв., представляващ обезщетение за неимуществени вреди от същия деликт, е бил уважен изцяло с влязлото в сила решение № 410 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на Бургаския окръжен съд, потвърдено с решение № 36 от 10.07.2018 г. по гр. д. № 119/2018 г. на АС-Бургас, недопуснато до касационно обжалване с определение № 358 от 09.07.2019 г. по т. д. № 2941/2018 г. на ВКС. Липсва формирана сила на пресъдено нещо по претенцията на ищцата за сумата над 25 100 лв. до сочения пълен размер на дължимото обезщетение от 150 000 лв., поради което възражението на ответника за недопустимост на втория частичен иск е неоснователно. Като се е позовал на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС съдът е приел, че силата на пресъдено нещо при уважен частичен иск обхваща правопораждащите факти на спорното субективно материално право /т. 2/, но не е налице процесуалната пречка по смисъла на чл. 126 ГПК за допустимост на последващия частичен иск, когато между същите страни, на същото основание и за същото вземане е предявен частичен иск, по който по-рано заведеното дело е висящо, ако предявените частични искове се отнасят до различни части от вземането /т. 3 на ТР/. От фактическа страна съдът е приел следното: Съгласно обвързващите мотиви на влязлото в сила решение по първия частичен иск следва да се зачете като установено със сила на пресъдено нещо, че на 25.10.2014 г., вследствие падане на дърво- кипарис, собствено на ответната община, в градинката на[жк]в [населено място], е причинено счупване на лява бедрена кост и на двете кости на дясната подбедрица на ищцата, поради което тя е претърпяла неимуществени вреди под формата на душевни болки и страдания. Установено е със сила на пресъдено нещо наличието на всички кумулативни елементи на иска за неимуществени вреди по чл.50 ЗЗД – т. е., че в пряка причинно-следствена връзка със свойства на вещ, собствена на ответника, на ищцата са причинени неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени. Всички възражения, които ответникът е направил по фактите относно съществуването на претендираното право, по основанието на вземането на ищцата и правната квалификация, включително възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, което е било разгледано в процеса по първоначално предявения частичен иск, са преклудирани и е недопустимо да бъдат обсъждани отново в настоящия процес. Съгласно посоченото тълкувателно решение формираната сила на пресъдено нещо /СПН/ на решението по частичния иск относно основанието на отговорността преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу пораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Допустими са единствено правопогасяващите и правоотлагащите възражения /за изтекла давност, за плащане, за отложена изискуемост/, каквито в случая не са направени. Ето защо са неоснователни възраженията на въззивниците за недоказаност на всички кумулативни предпоставки по чл. 50 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД, както и за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в отказ за събиране на доказателства за факти и обстоятелства, за установяване на които в настоящия процес е налице преклузия. По първия частичен иск ищцата е претендирала обезщетение в размер на 25 100 лв., като част от неимуществени вреди в общ размер от 150 000 лв. В настоящото производство ищцата претендира друга част от общото обезщетение - още 60 000 лв. С оглед разясненията на посоченото тълкувателно решение, в хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но може и да не съществува. Тъй като обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, по останалата част може да се формира нова, различна СПН. Ето защо въззивният съд е приел, че при настоящото разглеждане на делото не е обвързан от стойността от 40 000 лв., която е обсъждана в мотивите на първоинстанционното решение по първия частичен иск като общ размер на дължимото обезщетение. За разликата над вече присъдения частичен размер от 25 100 лв. до сочения от ищцата общ размер от 150 000 лв., във връзка претендирания по настоящото дело частичен размер от още 60 000 лв., съдът следва да се произнесе по същество, на базата на събраните доказателства за силата, интензивността, степента и продължителността на преживените от ищцата болки и страдания, като вземе предвид и релевантните обстоятелства, настъпили след произнасянето на съда по първия частичен иск. Прието е, че са установени твърденията на ищцата за получени физически увреждания, душевни болки и страдания. На базата на медицинските документи по делото и след преглед на ищцата, извършен на 29.06.2020 г. /повече от пет години след инцидента/, вещото лице сочи, че поради получените на 25.10.2014 г. счупване на лява бедрена кост и на двете кости /голям и малък пищял/ на лявата подбедрица ищцата е приета за лечение в МБАЛ „Д. М.“ Б.. Оперирана е в деня на приемането /25.10.2014 г. /, като е извършена кръвна репозиция на двете кости на подбедрицата с поставена МО. Оперирана е и на 30.10.2014 г. с ОП № 523. Извършена е кръвна репозиция на лява бедрена кост с поставена МО – фиксирана с метална планка и винтове. След изписването от болницата предписанието е било да не стъпва на крака минимум три месеца. На 03.11.2014 г. е извършена операция на големия пищял на десен крак, който също е бил фиксиран с метална планка и винтове. След изписването от болницата е дадено предписание ищцата да не стъпва на крака минимум три месеца. На 20.10.2015 г. /около година след първите оперативни интервенции/ е приета отново в МБАЛ „Д. М.“, при което е установена ъглова деформация /изкривяване/ в долната трета на дясна подбедрица. От рентгеново изследване е установено: на лява бедрена кост - метална остеосинтеза, многофрагментна, неконсолидирана, незараснала фрактура. Дясна подбедрица-метална остеосинтеза, /незарастване/ с псевдоартроза на фибула /малък пищял/. Оперирана на 21.10.2015 г. - извършена е остеопластика на незарасналите счупвания на големия и малкия пищял и е поставена допълнителна плака на малкия пищял, като е коригирана плаката на големия пищял на десен крак. Дадени са указания да носи гипсовата имобилизация общо 42 дни. На 14.11.2016 г. /една година след втората оперативна интервенция/ е приета отново в МБАЛ „Д. М.“, където от контролен рентген е установена: остеопороза и псевдоартроза на тибия и фибула. На 15.11.2016 г. е извършена трета оперативна интервенция на десен крак - екстракцио клави, остеоклазия, остеопластика. Изписана от отделението с указание за гипсова имобилизация за 45 дни, без да стъпва на крака. На 31.01.2017 г. при преглед от ортопед е установено - остеопороза и псевдоартроза на голям и малък пищял, несрастване на фрактурата. Натовареност на крайника 25%. Придвижва се трудно с патерици или проходилка. Непълно срастване на фрактурата и необходимост от имобилизация поне още 45 дни. На 15.03.2017 г. при преглед при ортопед е установено: остеопороза, псевдоартроза в дистална диафиза на тибията, затегната псевдоартроза. Отново е констатирано непълно срастване на фрактурата, с удължаване на имобилизацията с още 45 дни. Към момента на прегледа 29.06.2020 г. е установено, че здравословното състояние на ищцата е нарушено поради невъзможност да се придвижва самостоятелно. Придвижването ѝ се осъществява с помощни средства - инвалиден стол и патерици. От инвалидната количка ищцата слиза с помощта на две патерици и придружител. Движенията на лява коленна става са ограничени до 90 градуса, като при натиск реагира с болка. Десният глезен е оточен, при натиск реагира с болка и има ограничение при движението около 10 градуса. Придвижването е съпроводено с болки, не може да се обслужва сама и се нуждае от чужда помощ. Прогнозата за пълно възстановяване е песимистична. Състоянието се оформя като постоянно. Препоръчително е допълнително оперативно лечение. Необходимо е да се продължи рехабилитация, лечебна физкултура и масажи за подобряване на състоянието. Според вещото лице както по време на болничното лечение, така и след това, ищцата постоянно е приемала болкоуспокояващи медикаменти, тъй като болките ѝ са били постоянни и много силни. При разпита в съдебно заседание вещото лице е посочило, че е налице необходимост от ново оперативно лечение, от което не се знае какъв ще е ефектът и задължително е необходимо да се имобилизира /обездвижи/. Обикновено при една фрактура на бедро, ако няма усложнения, възстановяването трае около шест месеца, но в случая поради усложненията възстановителният период е много по-дълъг, без изгледи за пълно възстановяване. Според вещото лице при ищцата има заболяване от диабет и остеопороза. Диабетът е предхождащ увреждането, но не влияе върху настъпилите усложнения. Преди инцидента ищцата не е имала остеопороза. Това заболяване се е проявило след инцидента, свързано е и с възрастта на ищцата. То оказва неблагоприятно влияние върху процеса на оздравяване на костите. Според свидетелските показания, които въззивният съд е кредитирал, преди инцидента ищцата е била пълноценна жена, здрава и много жизнена. След първата операция тя изведнъж се превърнала „в труп“ – напълно неподвижна, на легло, на силни хапчета, които не я облекчавали изцяло, с много силни болки и рухнала психически. Имало жена, която я обслужвала постоянно, а свидетелките помагали при пазаруване, чистене и палене на печка. След втората операция ищцата получила изкривяване и се върнала в изходно положение - пак се залежала. Дори след третата операция костите не можели да зараснат. Положението било тежко - ищцата била „с някакъв ботуш и в количка“. Тогава тя постоянно плачела, че не може нищо да направи. В по-късен момент, след четвъртата операция, когато с патерици започнала да посещава сама тоалетната, изпитвала облекчение и радост. Ищцата се придвижвала и продължава да се придвижва с инвалидна количка и с патерици, като има нужда от чужда помощ. Към момента на разпита ищцата ходела сама само до тоалетната, но не и до магазина и аптеката. Прието е, че към момента на инцидента - 25.10.2014 г., между община Поморие и ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД е бил сключен договор за застраховка „обща гражданска отговорност“, по застрахователна полица № 0700-800-2013-00221, което е обусловило конституирането на застрахователя като трето лице-помагач на ответника по делото. Ищцата е починала в хода на въззивното производство на 21.01.2021 г. Не се твърди и не се установява по делото връзка между смъртта на ищцата и процесния инцидент. От правна страна е прието, че размерът на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съдът е отчел и разясненията на ППВС № 4 /1968 г. на понятието „справедливост“. Съдът е отчел, че към момента на увреждането - 25.10.2014 г., ищцата е била на 74 години. Въпреки възрастта си, преди това тя е била в добро здраве, живяла е пълноценен живот, била е жизнена, можела е да се грижи за себе си и да се обслужва сама. След получените травми на двата крака животът на ищцата до смъртта ѝ на 21.01.2021 г., за период от шест години и три месеца, коренно се променил. През първия четиригодишен период тя е претърпяла четири основни операции на краката и други съпътстващи оперативни интервенции. По време на това лечение, както при болничния престой, така и след изписването, ищцата е изпитвала изключително силни физически болки, които не винаги са били повлияни от приеманите от нея без прекъсване болкоуспокояващи лекарства. След първата операция за един по-продължителен период от 3-4 месеца ищцата е била изцяло обездвижена, на легло. Това е продължавало известно време и след последвалите с оглед усложненията операции, след които на ищцата е бил поставен и гипс. За периодите на пълно обездвижване всички нужди на ищцата, включително хигиенните, са били задоволявани с чужда помощ. Усложненията в оздравителния процес на ищцата, за които при разглеждането на делото по първоначално предявения частичен иск е прието, че по никакъв начин не са съпричинени от нея, са я поставили за периода след инцидента до момента на смъртта ѝ в невъзможност за самостоятелно придвижване и битово обслужване, а по времето и непосредствено след болничното лечение при четирите основни операции, и изцяло в леглови режим. Всички изброени обстоятелства се отразили тежко на психиката на ищцата. Тя била притеснена и изплашена, изчезнала нейната жизненост, станала друг човек. Като повод за радост ищцата оценила възможността месеци след инцидента да може да отиде сама до тоалетната, макар и с патерици. След инцидента ищцата не е проходила самостоятелно. Постоянно използвала инвалидна количка, а за кратки разстояния - патерици. Тези движения също били съпроводени с физически болки. Продължителното обездвижване, ведно с напредналата възраст на ищцата, предизвикали остеопороза, която допълнително повлияла негативно на възможността за възстановяване. Нормалната продължителност на оздравителния процес за подобни травми е до шест месеца, но при ищцата този процес е незавършен до смъртта ѝ. След последната операция функциите на долните крайници не са били възстановени и ищцата не е проходила самостоятелно. Инцидентът повлиял негативно на психиката на ищцата. Тя била срината психически, най-вече от това, че не може да се обслужва сама. Съществено се влошило качеството на живот на ищцата. Уврежданията и усложненията в процеса на лечение довели до невъзможност за пълноценно физическо, духовно и социално общуване за повече от шест години, до края на живота на ищцата. През този период тя е била в непрекъснат лечебен процес. Въпреки цялостното лечение като комбинация от множество оперативни интервенции, болничен престой, домашно лечение, рехабилитация и постоянен прием на медикаменти, ищцата до края на живота си не се е възстановила физически и духовно. След отчитане на описаните вид, брой и характер на уврежданията, напредналата възраст на ищцата, състоянието ѝ към момента на увреждането, продължителността на лечението и резултатът от него, невъзможността за пълно възстановяване, високата интензивност на болките и страданията и тяхната продължителност, както и конкретните икономически условия, съдът е приел, че справедливият размер за цялостно обезщетение на претърпените от ищцата неимуществени вреди под формата на болки и страдания е сумата от общо 60 000 лв. Този размер съдът е намерил за съобразен и с помощния критерий - икономическите условия в страната към момента на инцидента, преценени от една страна на базата на минималната и средната работни заплати през 2014 г., които са съответно 340 лв. и около 800 лв. месечно, а от друга и по аналогия - с граничния лимит на отговорността при покриване на обезщетения по застраховки „Гражданска отговорност на автомобилистите“, който към момента на увреждането е 1 000 000 лв. Съдът е приел, че нарастващите лимити на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в случая нямат пряко значение, но субсидиарно се вземат предвид при преценка на конкретните икономически условия. При общ размер на дължимото обезщетение от 60 000 лв., след приспадане на присъденото вече обезщетение от 25 100 лв. по първоначално предявения частичен иск, настоящият втори частичен иск е основателен и следва да бъде уважен за разликата от 34 900 лв., а за сумата над 34 900 лв. искът е неоснователен. Върху сумата от 34 900 лв., на основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, съдът е присъдил законната лихва, считано от момента на увреждането до окончателното ѝ изплащане. Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъдената сума от 34 900 лв. ведно със законната лихва, е подадена от община Поморие. Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че възражението му за съпричиняване е преклудирано и че не следва да се обсъждат представените доказателства във връзка с това възражение. Изтъква довод, че при уважен частичен осъдителен иск СПН се формира само върху предявената част от вземането. Разделянето на вземането на части предполага самостоятелното съществуване на всяка една от тях. Затова не може да се приеме, че ако по един от частичните искове има формирана СПН, то тя се простира по отношение на основанието на следващ частичен иск. При втория частичен иск ищецът трябва да проведе пълно доказване на основателността на претенцията си, като на ответника следва да се предостави възможност за ефективна защита. Законът не ограничава с разпоредбите на чл.131, ал.2 и 3 ГПК възможността при втори частичен иск ответникът да се брани с възражения, които не са били предявени при първия частичен иск. На следващо място жалбоподателят счита, че съдът неправилно дал ход на делото в ОСЗ на 24.03.2021 г., въпреки наличието на пречки за това. Наследниците по закон на починалата в хода на въззивното производство ищца са двама и само един от тях към момента на откритото заседание е дал съгласие делото да продължи в лицето на заветника С. Д. Г.. Приетият от въззивния съд размер на дължимото обезщетение – 60 000 лв., бил завишен. Първоинстанционният съд, за да присъди сумата от 60 000 лв., приел, че е налице ново обстоятелство, което не е отчетено при определяне на размера на обезщетението при първия частичен иск – необходимостта да се извърши нова операция и нова рехабилитация. Въззивният съд също определил обезщетение в размер на 60 000 лв., но без да съобрази настъпилата в хода на въззивното производство смърт на ищцата и отпадането на възможността за извършване на нова операция и рехабилитация. Нелогично, необосновано и несправедливо било за първите три операции /на 30.10.2014 г., на 03.11.2014 г. и на 21.10.2015 г./ на ищцата да се определи справедлив размер на обезщетението от 25 100 лв., а за последната операция на 15.11.2016 г. – 34 900 лв. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.1 Следва ли на ответника по втори частичен иск да се признае възможността да ангажира доказателства в подкрепа на възраженията си, свързани както със съществуването на иска, така и с размера на вземането, без значение дали те се основават на факти, настъпили преди или след приключване на съдебното дирене в производството по първия частичен иск; 1.2 Какви са обективните предели на СПН на решението по частичния иск; 2.1. Смъртта на починалия в хода на въззивното производство ищец, довела до невъзможност за извършване на нова операция, с която първоинстанционният съд е мотивирал присъдения по-висок размер на неимуществените вреди, следва ли да бъде отчетена от въззивния съд в мотивите му, съответно да доведе до намаляване на размера на присъденото обезщетение; 2.2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях. По първата група въпроси се поддържа противоречие с решение № 807 от 06.02.2006 г. по д. № 324/2005 г. на ТК на ВКС и решение № 882 от 08.07.2008 г. по гр. д. № 4074/2007 г. на ВКС, II-ро г.о., а по втората група въпроси – противоречие с решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II-ро т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 34/2013 г., II т. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 1608/2015 г., II т. о., решение № 161 от 4.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 2220/2015 г., II т. о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на I-во т.о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следния въпрос: Трябва ли съдът в производството по иска за останалия размер на вземането при постановяване на решението си по необходимост да отговори на същия въпрос, на който вече е даден отговор с решението, с което първият частичен иск е уважен. Ответникът С. Д. Г. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество от ВКС. Позовава се на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и подчертава, че посочената от жалбоподателя практика на ВКС по първата група въпроси е създадена преди тълкувателното решение. Третото лице-помагач ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД се присъединява към жалбата. Счита, че тя е основателна, тъй като размерът на присъденото обезщетение е изключително завишен. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу осъдително решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което попада в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК. Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. На първо място – не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради конституиране на ненадлежен правоприемник на мястото на починалата в хода на въззивното производство ищца А. Г.. Като е конституирал заветника С. Д. Г. вместо наследниците по закон, съдът е действал в съответствие с практиката на ВКС – определение № 102 от 18.06.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 519/2019 г., I г. о. и решение № 150 от 24.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2009 г., IV г. о., ГК, на които се е позовал въззивният съд, а също и на решение № 160 от 21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 967/2016 г., I г. о. В посочената практика се приема, че когато страна се е разпоредила със спорния имот със завет, на основание чл. 16, ал. 2 ЗН заветникът встъпва в материалното правоотношение, а също и в процесуалното, поради което той следва да бъде конституиран като страна в процеса. Приема се също, че предмет на завет може да бъде и едно спорно вземане. Изложени са аргументи, че в чл.19, ал. 1 ЗН е предвидена недействителност на завет, но само за индивидуално определена вещ, която не е била собственост на завещателя при откриване на наследството; че законът не изисква годен предмет на завет да бъде само онова вземане на завещателя, което вече е било реализирано, т. е. дължимите суми са били реално получени от завещателя при откриване на наследството; че завещанието е едностранна сделка, която се подчинява на общите правила на договаряне - чл. 44 ЗЗД, и съгласно чл.99, ал. 1 ЗЗД предмет на сделката може да бъде и вземане на кредитора, което представлява "безвъзмездна цесия с оглед на смърт" - проф. Ц. Ц., Завещанието в българското наследствено право, второ издание, 1995 г., стр. 158 – в този смисъл изрично решение № 150 от 24.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2009 г., IV г. о. Настоящият състав споделя тази практика. По аргумент от чл.19, ал.1 ЗН имуществото, което наследниците по закон или завещание биха получили при смъртта на наследодателя, може да бъде предмет и на завет, включително едно спорно вземане, с изключение на вземането за издръжка, което има строго личен характер. Вземането за обезщетение на неимуществени вреди от деликт е облигационно, имуществено вземане, и съдебното му предявяване зависи изцяло от волята на неговия носител, който може да реши и да не упражни това свое право. Това вземане е наследимо и съответно – може да бъде предмет на завет. В случай, че смъртта на пострадалия е настъпила в хода на висящия процес за това вземане, като правоприемник следва да бъде конституиран заветникът, а не наследниците по закон или по завещание. Възможността да се завещае едно спорно вземане може да се изведе и от чл.19, ал.2 ЗН, според който заветът на определено количество родово определени вещи /пари/ е действителен, макар към момента на откриване на наследството те да не се намират в имуществото на наследодателя. В настоящия случай уведомяването на наследниците по закон Д. Г. и Р. Г. за искането на заветника С. Г. да бъде конституиран на мястото на починалата ищца цели единствено даване гласност на завещанието, което може да бъде оспорено от тях в друг процес. Тяхното съгласие за конституиране на заветника като страна в настоящия процес не се изисква от закона, съответно липсата на такова съгласие не е пречка за даване ход на делото в открито съдебно заседание и за постановяване на решение по отношение на заветника. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първата група въпроси, свързани с обективните предели на силата на пресъдено нещо на решение по частичен иск. Въпрос № 1.2 е твърде общ, не е свързан с данните по конкретното дело, затова не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това този въпрос е разрешен в мотивите на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, с което въззивният съд се е съобразил. Въпрос № 1.1 следва да се уточни с оглед данните по настоящото дело, които сочат, че при първия частичен иск възраженията на ответника за съпричиняване от ищцата на вредоносния резултат са приети за неоснователни, а по втория частичен иск съдът е приел, че не следва да се произнася по този въпрос, тъй като той вече е разрешен със сила на пресъдено нещо. При тези данни въпросът се състои в това длъжен ли е съдът, който разглежда втори и следващ частичен иск, да се произнася отново по отречено с решението по първия частичен иск възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. По този въпрос не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС - решение № 807 от 06.02.2006 г. по д. № 324/2005 г. на ТК на ВКС и решение № 882 от 08.07.2008 г. по гр. д. № 4074/2007 г. на ВКС, II-ро г.о., е формирана преди ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и не може да бъде съобразена. Тълкувателното решение отрича изразеното в посочените решения на тричленните състави разбиране, че по втори частичен иск ответникът може да противопостави всякакви възражения, свързани както със съществуването, така и с размера на вземането, без значение дали те се основават на факти, настъпили преди или след приключване на съдебното дирене по първия частичен иск. След тълкувателното решение в практиката на ВКС се приема, че силата на пресъдено нещо на решението по първия частичен иск обхваща както елементите от фактическия състав на основанието, от което произтича спорното право – в случая – непозволено увреждане по чл.50 ЗЗД, така и съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД. Такъв извод е направен в определение № 60243 от 22.06.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 918/2021 г., I т. о., в което се приема, че с решението по първия частичен иск за обезщетение за вреди се формира сила на пресъдено нещо по въпроса за пълния размер на дължимо, справедливо обезщетение за същите, включително за наличието на съпричиняване и размера му, съобразимо при определяне размера на обезщетението, с намаляването му, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и че съдът, сезиран с иск за остатъка от обезщетението, е обвързан от преценката на съда, произнесъл се по частичния иск, относно полагащия се справедлив размер на обезщетението, с оглед установеното съдържание на вредите, както и относно наличието на съпричиняване и неговия размер, с оглед установените от предходния съд факти, относими към тази преценка. Същият извод се прави и в решение № 20 от 30.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 376/2018 г., I т. о., в което е прието, че обективните предели на формираната по първия частичен иск сила на пресъдено нещо включват в своя обхват както веднъж установения като „справедлив“ размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществените вреди на ищцата, така и уваженото защитно възражение на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, резултиращо в приемането, че това застрахователно обезщетение реално следва да бъде намалено наполовина заради установения приживе паритетен каузален принос за настъпването на процесния вредоносен резултат. Въззивното решение, което е предмет на настоящото касационно производство, е изцяло в съответствие с посочената практика на ВКС по въпроса за разпростиране на СПН на решението по първия частичен иск и спрямо даденото в него разрешение по възражението за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД. По втората група въпроси, свързани с чл.280, ал.1, т.1 ГПК, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите са породени от погрешното виждане на жалбоподателя, че за първите три операции на ищцата е било определено обезщетение от 25100 лв., а за четвъртата – 34 000 лв., както и от виждането, че въззивният съд не е обсъдил определени обстоятелства при определяне размера на неимуществените вреди, а именно настъпилата смърт на ищцата и непровеждане на предвидената от вещото лице нова операция и рехабилитация. Не съществува колебание в практиката на ВКС, че въззивният съд, който е съд по съществото на правния спор, не е обвързан от размера на обезщетението за неимуществени вреди, определен от първата инстанция. Въззивният съд сам трябва да определи този размер, като отчете всички значими обстоятелства по конкретния случай, съобразявайки ППВС № 4/1968 г. Точно това е направил въззивният съд по настоящото дело. При определяне размера на обезщетението той е отчел смъртта на ищцата, съответно не е отчел необходимостта тя да претърпи предвижданата от вещото лице нова операция и нова рехабилитация като обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на неимуществените вреди. Освен това първоинстанционният съд е определил общ размер на обезщетението от 90 000 лв., 25 100 лв. от които са присъдени с първия частичен иск, затова е приел, че може да уважи втория частичен иск за пълния предявен размер от 60 000 лв. Въззивният съд е определил друг общ размер на обезщетението – 60000 лв., от които присъдени по първия частичен иск са 25 100 лв., като дължимата сума по втория частичен иск е 34 900 лв. По този начин въззивният съд е намалил общия размер на обезщетението спрямо този, който е посочил първоинстанционният съд, а оттам е намалил и размера на присъдената по настоящото дело сума. И на последно място – не е вярно твърдението на жалбоподателя, че за първите три операции били присъдени 25 100 лв., а за четвъртата операция – 34 900 лв. Касае се за два поредни частични иска за общо вземане в размер на 150 000 лв. Както по първия частичен иск, така и по втория, въззивният съд е преценявал все едни и същи обстоятелства при определяне размера на неимуществените вреди: поставянето на екстензия на левия крак в деня на инцидента - 25.10.2014 г., а също и операциите от 30.10.2014 г., 03.11.2014 г., 21.10.2015 г. и 15.11.2016 г. По изложените съображения въпрос № 2.1 не отговаря на данните по делото и не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Не е обуславящ и твърде общият въпрос № 2.2 и свързаната с него практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и всички доказателства по делото. Обжалваното решение не противоречи на тази практика. В изложението към касационната жалба не са изложени мотиви във връзка поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по последния въпрос - трябва ли съдът в производството по иска за останалия размер на вземането при постановяване на решението си по необходимост да отговори на същия въпрос, на който вече е даден отговор с решението, с което първият частичен иск е уважен. Най-общо е посочено само, че въпросът е свързан с обхвата на СПН по първоначалното решение по частичен иск и следва ли да бъде зачетена тази СПН от последващия съд и в какъв обем. В касационната жалба обаче виждането на жалбоподателя, че двата частични иска са различни и че по втория ищецът не може да се позовава на формираната СПН на решението по първия, е обосновано с дословно цитиране на части от особеното мнение към ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Това мнение на част от съдиите от ВКС е отречено с цитираното тълкувателно решение, затова не може да бъде възприето по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК под формата на ново виждане, което е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ето защо и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване. Касационното обжалване обаче следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, за проверка на извода на въззивния съд, че обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по първия частичен иск не обхващат общия размер на справедливото обезщетение, а съдът по втория частичен иск може да определи и друг общ размер, преценявайки данните по делото. Именно поради този извод съдът не се е съобразил с определената при първия частичен иск сума от 40 000 лв. като справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, а е определил нов размер – 60 000 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,