Определение № 1077 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ленмарк“ АД срещу решение № 683 от 23.05.2025 г. по в. гр. д. № 2973/2020 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което е потвърдено решение № 2633 от 27.04.2020 г. по гр. д. № 3098/2019 г. на Софийски градски съд, І г.о., 14 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за сумата 124 000 евро, съставляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от допуснат и наложен по искане на прокурор по пр. пр. № 4-2463/2013 г. на СГП запор върху банкови сметки на „Ленмарк“ АД, както следва: с определение от 21.12.2013 г. по НЧД № С-282/2013 г. на СГС, НО, 12-ти състав наложен запор върху левова сметка на дружеството и с определение от 09.01.2014 г. по НЧД № С-282014 г. на СГС, НО, 12-ти състав наложен запор върху еврова сметка на дружеството, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че е неправилен изводът на въззивния съд, че не са осъществени елементите от фактическия състав на специалното деликтно право по чл. 403, ал. 1 ГПК, тъй като от доказателствата в процеса са безспорно установени както противоправността на обезпечителния запор, така и причинените в причинно-следствена връзка със същия имуществени вреди. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира заплащане на сторените по делото съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следния въпрос: 1. „Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на деликвента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното каузално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 17 от 08.02.2024 г. по т.д. № 2264/2022 г. на ВКС, І т.о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото в контекста на тълкуване на нормата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 403, ал. 1 ГПК) формулира следните въпроси: 1. „Понасянето на договорна отговорност във връзка с неизпълнение на договорно задължение намира ли се в пряка причинно – следствена връзка с налагане на обезпечителни мерки върху имуществото на увредения? Обхваща ли дължимата грижа при изпълнение на поето задължение от търговец, предвиждането на неблагоприятни последици от налагане спрямо него на обезпечителни мерки, засягащи свободното опериране с паричен ресурс?“ и 2. „Какъв е обема на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК и обхваща ли всички вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от наложените обезпечителни мерки през целия период от налагане до отмяна на тези мерки?“. Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България подава отговор в законния срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима. Въззивният съд е приел в атакуваното решение, че по делото не е спорно, а и се установява от приетите доказателства, че по искане на прокурор по пр. пр. № 4-2463/2013 г. на СГП и на основание чл. 12, ал. 3 ЗМИП, с определение от 21.12.2013 г. по НЧД № С-282/2013 г. на СГС, НО, 12-ти състав е наложен запор върху левова сметка на ищцовото дружество, а с определение от 09.01.2014 г. по НЧД № С-282014 г. на СГС, НО, 12-ти състав е наложен запор върху еврова сметка на същото. Намерил е за установено също, че по запорираните сметки на „Ленмарк“ АД на 18.12.2013 г. е постъпила сумата 260 000 евро, преведена от "СЕНТРЪЛ ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" АД-Люксембург, като част от сума от 410 000 евро, предмет на договор за паричен заем, сключен с рамково споразумение между двете дружества; че със заповед от 20.12.2013 г. на МФ са спрени по реда на ЗМИП за три работни дни тегленията на заявените от ищцовото дружество суми от 80 000 лв. и от 146 000 лв. от процесните сметки, и че с влязло в сила на 01.08.2018 г. съдебно решение ищцовото дружество е осъдено да заплати на "МЕМИРА ДЖЕНЕЗИС" ООД на основание чл. 92 ЗЗД неустойка по чл. 14 от договор за изработка от 05.10.2013 г. в размер на 124 000 евро, като решението е постановено при участието на трето лице-помагач на "ЛЕНМАРК" АД – Прокуратурата на РБ. САС е приел за установено и че с определение от 02.10.2014 г. по НЧД № С-196/2014 г. и с определение от 24.11.2014 г. по НЧД № С-224/2014 г. на СГС, НО са отменени допуснатите горепосочени обезпечителни мерки - наложените запори върху левова и еврова сметка на ищцовото дружество, а с постановление от 31.01.2017 г. по пр. пр. № 14696/2014 г. е прекратено образуваното ДП № 94/2015 г. на СГП за престъпление по чл. 253, ал. 1 НК срещу неизвестен извършител, дало основание за налагане на процесните обезпечителни запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП. САС е намерил, че е сезиран с иск с правно основание чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК вр. с чл. 12, ал. 1 ЗМИП от 1998 г., в редакцията му от ДВ, бр. 52 от 14.06.2013 г. и ДВ, бр. 1 от 03.01.2014 г. Изводът за правното основание на предявения иск е обосновал с това, че макар ЗМИП да е специален по отношение на ГПК, доколкото със специалния закон не е уредена отговорност за вреди от наложени по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП обезпечителни мерки, приложение следва да намери общата норма на чл. 403, ал. 1 ГПК. Това правно разрешение е съобразено със задължителните разрешения на ТР № 6/08.06.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ВКС, ОСНК, според които обезпечителната нужда по ЗМИП има предимно охранително-превантивен характер с цел недопускане на изпиране на пари чрез осъществяване на сделка или операция или наличието на пари с престъпен произход, като не е обвързана с образувано наказателно производство. Използваната в чл. 12, ал. 3 ЗМИП законодателна техника въвежда специални основания за налагане от прокурора на мерки за превенция, съответно от съда на обезпечителни мерки за нуждите на този закон. Тъй като обезпечителните мерки по чл. 12, ал. 3 ЗМИП не се прилагат за нуждите на висящ наказателен процес, доколкото не са налице предпоставките на НПК за това, то те са такива за обезпечаване на евентуално бъдещо държавно вземане. Затова първоинстанционните определения, с които се налагат обезпечителни мерки - запор и възбрана по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП, подлежат на обжалване по реда на чл. 396 ГПК, а в производството по налагане и контрол на обезпечителните мерки - запор и възбрана по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП се произнасят съдебни състави, които разглеждат граждански дела. Процедурата, по която съдът може да вземе тези обезпечителни мерки, е уредена в ГПК. НПК е неприложим за целите на ЗМИП. Въз основа на горепосоченото правно разрешение, първоинстанционният и въззивният съд са извели приложимостта на отговорността за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК при наложени запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП и допустимостта на разгледания на това основание деликтен иск. САС е приел от правна страна, че за да бъде успешно проведен иск по чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК, ищецът следва да докаже трите кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на защитимото субективно право: 1. че искът, по който е допуснато обезпечението, е отхвърлен; 2. че вследствие на допуснатото обезпечение е претърпял вреди, и 3. че тези вреди са произлезли пряко и непосредствено от допуснатото обезпечение. Посочил е, че първият елемент от фактическия състав на правото по чл. 403, ал. 1 ГПК е осъществен, доколкото с постановление на СГП от 31.01.2017 г. по пр. пр. № 14696/2014 г. е прекратено ДП № 94/2015 г. на СГП за престъпление по чл. 253, ал. 1 НК срещу неизвестен извършител, дало основание за налагане на процесните запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП. Намерил е, че ищецът е претърпял реални имуществени вреди (неустойката от 124 000 евро, за която е бил задължен и осъден с влязло в сила съдебно решение, обвързващо със задължителна сила и настоящия ответник, е заплатена на съконтрахента по търговския договор), но е счел, че не е проведено успешно пълно и главно доказване, че задължението за горепосочената неустойка е възникнало единствено и само поради наложените по искане на прокурор обезпечителни мерки по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП от 1998 г. Подчертал е, че е видно от процесния договор, сключен между "ЛЕНМАРК" АД и "МЕМИРА ДЖНЕЗИС" ООД-Република Кипър, от рамковото споразумение с "СЕНТРЪЛ ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" АД - Люксембург, както и от договор с "ВОЕННОРЕМОНТЕН ЗАВОД ЛЕВСКИ" АД, че при сключване на процесния договор, ищцовото дружество е разчитало единствено и само на външно финансиране. При това положение то е следвало да съобрази факта и да поеме риска за евентуални пречки или нововъзникнали модалитети, наложени в договорните отношения от външното финансиране по обстоятелства, обективни или субективни, но стоящи извън волята на страните, но водещи до ангажиране на неустоечна отговорност (предвид същността на неустойката като правен институт). Още повече, че в случая, по ЗМИП от 1998 г., ответникът е бил задължен да поиска налагане на обезпечителни мерки до извършване на проверка на процесните транзакции. Второинстанационният съд е счел, че и третият елемент от фактическия състав на спорното право не е осъществен: претендираните имуществени вреди да са произлезли пряко и непосредствено от обезпечителните запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП. Посочил е, че ищецът е твърдял, че договорът с "МЕМИРА ДЖЕНЕЗИС" ООД не е изпълнен поради липса на парични средства, т. к. договорената между него и "СЕНТРЪЛ ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" АД-Люксембург заемна сума не е била усвоена единствено поради наложения от ответника запор на банкови сметки на ищцовото дружество в „ЦКБ“ АД, но това негово твърдение не е доказано. От една страна носещият тежестта за доказване ищец не е установил, че това е била единствената финансова възможност за дружеството, а от друга страна поетият търговски и финансов риск от ищцовото дружество, при договорни отношения без осигурено финансиране, не може да бъде вменяван в отговорност на трети лица, каквото трето лице се явява ответникът. Обстоятелството, че ищцовото дружество не е изпълнило свои договори задължения, довели до ангажиране на отговорността му за заплащане на договорна неустойка, не може да обоснове извод, че това неизпълнение е в пряка причинно-следствена връзка с наложените обезпечителни мерки по реда на ЗМИП, още повече, че тези мерки са били в сила за период от около 10 месеца, от датата на сключване на договора с подизпълнителя "ВРЗ ЛЕВСКИ" АД, а видно от договора със същия са уговорени клаузи, уреждащи форс мажорни обстоятелства, непреодолима сила, продължаване на срокове и др. Въззивният съд е подчертал, че за да се приеме, че съществува пряка причинно-следствена връзка между претърпяната от дружеството вреда и належите запори на сметки, следва да бъде доказана от ищеца зависимост, при която наложените обезпечителни мерки са единствената предпоставка за настъпване на вредата. Обстоятелството, че дружеството е имало финансов план определени суми да бъдат използвани за изпълнение на процесните договори, които суми са били запорирани, не доказва, че тези суми са били единствената възможност за изпълнение на договорните задължения на дружеството, още повече, че ищецът е следвало да предвиди типичното, закономерно развитие на договорните си отношения по всички сключени договори, в т. ч. и наложените обезпечителни мерки, предвид установеното действие на ЗМИП от 1998 г. и размера и характера на извършваните транзакции. САС е посочил, че причинно-следствената връзка не се презюмира, а следва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване, каквото в случая не е проведено успешно от страна на ищеца. По гореизложените решаващи правни съображения предявеният иск с правно основание чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е отхвърлен като неоснователен. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен въпрос от касатора не удовлетворява изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като няма обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалваното решение. Критериите за определяне и самото определяне на конкретния принос на деликвента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен комплекс от факти биха имали значение при осъществен целия фактически състав на процесното субективно деликтно право, т.е. при възникнало право на обезвреда, когато следва да се преценява наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увредения и приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По настоящото дело не се е стигнало до приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като въззивният съд е приел, че не са налице всички кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на правото по чл. 403, ал. 1 ЗЗД, поради което то не е възникнало в полза на ищеца. Поради това, поставеният въпрос нито е обсъждан от решаващия съд в атакувания съдебен акт, нито е от значение за крайния изход на конкретния спор. При неосъществено общо основание за допускане на касационния контрол, касационният съд не дължи обсъждане на наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед изискването на законодателя за кумулативното наличие на двете. Вторият въпрос на касатора също е без значение за крайния изход на конкретното дело. За да му бъде даден отговор следва да бъде изследвана конкретната фактическа обстановка по конкретен спор, тъй като принципният му отговор може да е различен при различни случаи. Доколкото при такава абстрактна формулировка не може да бъде обоснована значимост за конкретното дело, настоящият състав приема, че вторият въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Гореизложеното по отношение на отсъствие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК досежно първите два въпроса се отнася и за третия въпрос на касатора, за който няма съмнение в теорията и практиката, че отговорът е положителен, но същият не е в състояние да промени крайния изход на спора и да повлияе на решаващите правни изводи на въззивния съд за неоснователност на иска. Това е така, защото е приета за неустановена по конкретното дело причинно-следствената връзка между наложените обезпечителни запори и претендираните от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в платена договорна неустойка за договорно неизпълнение на ищеца към негов съконтрахент, неучастващ като страна в процеса. Въпросът за обема на деликтната отговорност по чл. 403 ГПК е без значение в този контекст, доколкото отсъства друг елемент от фактическия състав на предявеното спорно право. Поради отсъствието на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и по трите въпроси на касатора не следва да бъде допуснат искания касационен контрол на въззивното решение. С оглед изхода на настоящото производство, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 76. 69 евро, равностойни на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство. Съобразно гореизложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение