Определение № 50481 от 12.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1702/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответниците в производството „ГРАНД ХОТЕЛ РИГА“ ООД и „РИГА ПАЛАС“ АД срещу въззивно решение № 224 от 05. 04. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Петнадесети състав по в.т.д. № 890 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова № 260954 от 11. 06. 2021 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-23 състав по т.д. № 1235 по описа на съда за 2020 г. в обжалваната му част, с която е признато за установено по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, по искове на „Топлофикация Русе“ АД срещу касаторите, че същите му дължат солидарно сумата 76964.88 лева – цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - хотелски комплекс „Рига“, [населено място], [улица], по договор № 606/16. 09. 2005 г., със законната лихва от 26. 10. 2018 г. до окончателното изплащане, както и 10796.46 лева - лихва за периода от 01. 06. 2017 г. до 18. 10. 2018 г., на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 и сл. от ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 20. 11. 2019 г. на Софийския районен съд, 142 състав, по ч.гр.д. № 68893/2018 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба, тъй като в обстоятелствената част и петитума на същата не са конкретизирани отделните вземания по издадените фактури, размера на лихвата за забава върху сумите по всяка от тях и периода на натрупването им, както и количествата доставена топлинна енергия по периоди. По отношение на ответника „РИГА ПАЛАС“ АД се поддържа недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск, доколкото същото дружество не е страна по договора с ищеца за доставка на топлоенергия и не е потребител на такава, съответно липсва правен интерес от предявяване на иска по чл. 422 от ГПК срещу него, тъй като предмет на установяване е вземане по заповед за изпълнение, издадена въз основа на договор, а не на друг юридически факт, какъвто е извършеният апорт на част от търговско предприятие. Излагат се оплаквания и за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Твърди се, че съдът не е обсъдил заключенията на вещите лица, а се е задоволил с техен преразказ, без да извърши анализ, и не е обсъдил доводите на ответника. Касаторите намират за несъстоятелни изводите на съда, че след като ответникът не бил правил рекламации, то следвало да се счита, че твърдените количества топлоенергия са доставени, а цената за тях е дължима, както и че наличието на осчетоводяване на фактурите съставлява признание за дължимост на претендираните суми, като сочи, че за пръв път методиката за изчисляване на топлоенергията, както и използваните величини и показатели, са узнати в рамките на съдебното производство по повод приемането на съдебно-техническите експертизи. Сочи се, че изтъкваните процесуални нарушения са довели и до постановяване на решението в противоречие с материалния закон, а частичната неоснователност на иска за главницата обуславя такава и на акцесорната претенция за лихва. Иска се обезсилване на въззивното решение, при условията на евентуалност – отмяната му по отношение на двамата ответници. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК освен оплакванията за недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба, в подкрепа на които се сочи практика на касационната инстанция, включително и задължителна, във връзка с оплакването за недопустимост на решението спрямо ответника „РИГА ПАЛАС“ АД, се поставя въпросът: Допустим ли е иск по чл. 422 от ГПК, когато се различава по предмет от предмета на заповедното производство, съответно, когато обстоятелствената му част се основава на факт, който не е въвеждан в предмета на заповедното производство и не се удостоверява от документа представен в заповедното производство, въз основа на която е издадена заповедта за изпълнение? Излага се, че въззивният съд е счел иска за допустим, а повдигнатият пред него въпрос за такъв касаещ основателността му, въпреки че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се е твърдяло правоприемство между първия и втория ответник и не са представяни доказателства за такова, а договор, който сочи първия ответник като длъжник. Сочи се, че по въпроса липсва категорична съдебна практика, а и правна уредба; В решение № 81 от 4. 06. 2019 г. на ВКС по т.д. № 1097/2018 г., II т.о. се приема, че предмет на иска по чл. 422 от ГПК е вземането, което е установено с документа, послужил за издаване на заповедта за изпълнение; В заповедното производство не е представян документ, който да сочи за длъжник „РИГА ПАЛАС“ АД. Поддържа се разрешаване от страна на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и на въпроса: Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, да обсъди доводите на страните във връзка със събраните доказателства. Твърди се, че отговорът на въпроса, разрешен от въззивния съд е негативен и в отклонение от практиката на ВКС, като въззивният съд изобщо не е обсъдил или е обсъдил бланково посочени в касационната жалба доказателства и доводи на ответниците, а ако би го направил, изводите му за количеството на доставената топлинна енергия от ищеца и формирането на нейната цена, биха обусловили отхвърлителен диспозитив поне за периодите, в които първия ответник не е имал монтирано средство за търговско измерване за количеството потребена топлинна енергия. Касаторите сочат, че въпреки разнопосочната практика на Гражданската и Търговска колегия на ВКС, първата застъпваща, че това е въпрос по допускане до касация, а втората - че е въпрос на касационни основания, се позовават на следната практика на ВКС, от която въззивния съд се е отклонил: решение № 63 от 28. 06. 2019 г. на ВКС по гр.д. № 2296/2018 г., II г.о. ГК, решение № 28 от 6. 03. 2019 г. на ВКС по т.д. № 205/2018 г., II т.о., ТК, решение № 65 от 12. 03. 2018 г. на ВКС по гр.д. № 2589/2017 г., IV г.о., ГК, решение № 209 от 20. 02. 2018 г. на ВКС по т.д. № 1096/2017 г., I т.о., ТК; Същевременно са налице определения като например: определение № 60486 от 23. 07. 2021 г. по т.д. № 2004/2020 по описа на ВКС, I т.о., според които основателността на оплакванията за допуснати процесуални нарушения не може да бъде обсъждана в производството по допускане до касационно обжалване; Посоченото определение не е изолирано и според касаторите се налага образуване на тълкувателно дело, по което ВКС да постанови тълкувателно решение по въпроса - кога съществените нарушения на съдопроизводствените правила обуславят допускане до касационно обжалване и кога се преценяват като касационни основания; Въпросът е важен, доколкото въззивните съдилища много често изобщо не се произнасят по повдигнати пред тях въпроси за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при първоинстанционното разглеждане на спора, а постановяват актове, с които по същество не дават отговори на повдигнати подобни оплаквания, поради което и общата предпоставка за допускане до касация много трудно може да бъде обоснована. Твърди се, че в този смисъл въззивният съд се е произнесъл по въпроса: „Как се определя базата „средни стойности за клиента измерени при аналогични климатични условия и колко на брой стойности следва да вземе при определяне на тази база топлопреносното предприятие по чл. 44 от Наредба № 16-334 от 6. 04. 2007 г. за топлоснабдяването /отм./?“ Сочи се, че отговорът, който е дал съдът е в смисъл, че е достатъчна една стойност за аналогичен режим на потребление; Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; По въпроса отсъства съдебна практика; Отсъства и изрична правна норма, а съществуващата и сега правна и уредба е неясна; Текстът на чл. 44 от цитираната Наредба е възпроизведен в чл. 44 от сега действащата Наредба № Е-РД-04-1 от 12. 03. 2020 г. за топлоснабдяването; Това налага създаване на тълкувателно правило, което да препятства неправилната практика, която се създава с обжалваното въззивно съдебно решение; Според касаторите определянето на средни стойности, измерени при аналогични метеорологични условия изисква определяне на средно аритметично поне между две стойности от различни времеви периоди, измерени при аналогични климатични условия и аналогичен режим на потребление. Сочи се по-натам, че въззивният съд е приел, че след като първият ответник – страна по договора с ищеца, не бил правил рекламации в 6 месечния срок по договора и бил осчетоводил фактурите се считало, че е приел, че изпълнението на ищеца е точно в количествено изпълнение, съответно това е обусловило извода му за основателност на предявения иск за дължимост на претендираните суми. Твърди се, че така е разрешен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и той е: „Приложими ли са разпоредбите на чл. 194, ал. 1, изр. второ от ЗЗД и чл. 303а, ал. 4 от ТЗ при продажбата на топлоенергия в хипотеза на определяне на нейното количество по чл. 44 от цитираната по горе наредба и ако да, от кога тече срокът за възражения за недостатъци?“ Излага се, че в касационната жалба е посочено, че методиката за изчисляване на топлоенергията от ищеца е станала известна за пръв път от съдебно-техническите експертизи; Въззивният съд е приел, че посоченият правен режим е приложим; По въпроса отсъства съдебна практика; Отсъства и изрична правна норма, а съществуващата правна уредба е неясна; Това налага създаване на тълкувателно правило, което да препятства неправилната практика, която се създава с обжалваното въззивно съдебно решение; Въпросът намира приложение при доставката на всички видове енергии, газове и вода. Според касаторите при продажба на топлоенергия в хипотеза на чл. 44 от цитираната наредба, срокът за възражения тече от узнаване на начина, по който ищецът е изчислил количеството енергия, която ответникът следва да заплати и узнаването на конкретно използваните при изчислението показатели, съответно получени резултати. По-натам се поддържа, че въззивният се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, което е обусловило извода му за неоснователност на възражението за констатирано от приетите съдебно-икономически експертизи частично плащане, а от там и за основателност на предявения иск в пълен размер: „Може ли въззивният съд да обсъжда, съответно основе решението си на експертиза, която е отговорила па въпрос, който не и е поставен конкретно, но отговорът му може да бъде извлечен от нейното съдържание?“ По въпроса отсъства съдебна практика; Отсъства и изрична правна норма, а от съществуващата правна уредба дори и с тълкуване не се дава отговор; Това налага създаване на тълкувателно правило, което да препятства неправилната практика, която се създава е обжалваното въззивно съдебно решение. Според касаторите въззивният съд има задължението да обсъжда всяко едно доказателство в цялост, а не извадково; Съществува практика на ВКС в този смисъл, но същата не дава отговор на конкретно поставения въпрос - решение № 192 от 19. 02. 2021 г. на ВКС по гр.д. № 1020/2020 г., III г.о., ГК, решение № 257 от 2017 г. на ВКС по гр.д. № 4902/2016 г., IV г.о., ГК, решение № 149 от 3. 07. 2012 г. на ВКС по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о., ГК. Иска се да допускане на въззивното решение до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно от ГПК. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на първоинстанционното решение е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: Съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ в редакцията, релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия по чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ, които стават задължителни за страните по търговската сделка, какъвто договор в писмена форма е сключен между ищеца „Топлофикация Русе“ АД, като доставчик на топлинна енергия и ответното дружество „Гранд Хотел Рига“ ООД (с наименование към момента на сключване на договора „Топ Бел Ауто“ ЕООД), а именно: договор № 606/16. 09. 2005 г., към който са приложими Общи условия, одобрени с решение № ОУ-06 от 16. 07. 2012 г. на ДКЕВР; Доколкото установената от закона писмена форма за действителност на договора е спазена, то се налага извод, че между страните „Топлофикация Русе“ АД и „Гранд Хотел Рига“ ООД е налице валидно облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия по смисъла на чл. 149, ал. 1 ЗЕ, по силата на което ответникът дължи заплащане на потребената топлинна енергия, в случай, че такава е доставена от ищеца в съответните количества и за процесния период; Спорен въпрос е дали другият ответник - „Рига Палас“ АД носи такава отговорност по процесния договор солидарно с „Гранд Хотел Рига“ ООД, който въпрос е по същество на спора, а не по допустимостта на решението в частта му относно ответника „Рига Палас“ АД, доколкото производството е по установителен иск по реда на чл. 415 вр. чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 и сл. ЗЕ, и не е извън предмета на претендираното със заявлението вземане, произтичащо от договор № 606/16. 09. 2005 г.; На този въпрос въззивният съд е отговорил положително по съображения от фактическа и правна страна, изложени от първоинстанционния съд в мотивите му, към които въззивният състав на основание чл. 272 ГПК е препратил, като е споделил крайния извод, че ответните дружества „Гранд Хотел Рига“ ООД и „Рига Палас“ АД носят солидарно отговорност по процесния договор. Приети са за неоснователни възраженията по въззивната жалба, обосноваващи извод, че ищецът не бил провел пълно и главно доказване за количеството доставена топлоенергия и оттам съдът не стигнал до правилния извод за недоказаност на иска, евентуално за негова частична неоснователност, като не е съобразил и обсъдил заключенията по съдебно-техническата експертиза. Въззивният състав е намерил за установено по делото, при условията на пълно и главно доказване, че ищецът - топлопреносно предприятие, е доставял в хотелския комплекс „Рига“ в [населено място] топлинна енергия за процесния период и в твърдените от ищеца количества (928.319 МВт/ч), като въз основа на данните на средството за търговско измерване по чл. 156, ал. 1 ЗЕ, съответно нормативно установения ред за определянето й, стойността на доставката е била 76964.88 лева, за което са били издадени и девет данъчни фактури с начислен ДДС, която сума не е заплатена от ответниците на ищеца; Срещу така направеното от ищеца остойностяване на доставената топлинна енергия не е било възразено по установения в договора от 16. 09. 2005 г. ред (не са правени рекламации в шестмесечен срок), а напротив - сумите, за които са били издадени деветте фактури, са били осчетоводени при „Гранд Хотел Рига“ ООД с характер на признание за направените доставки; Липсата на възражения от страна на ответника е индикация за надлежно получена и ползвана от ответника в неговия хотелски комплекс топлинна енергия, съответно че е било изпълнено задължението на ищеца да снабдява ответника с топлинна енергия, както и да поддържа обектите и съоръженията на топлинната мрежа в съответствие с техническите правила и нормативните изисквания; Дължимостта на плащането е била потвърдена частично в споразумение от 03. 11. 2016 г., както и в писмо на ответника „Гранд Хотел Рига“ ООД от 14. 06. 2017 г., но въпреки изразената готовност за плащане, сумите не са били погасени, а са останали неплатени 76964.88 лева с ДДС; Това се установява категорично и от заключенията на вещото лице по приетата от съда съдебно-техническа експертиза, които не са били оспорени от страните, в частност от ответниците-въззивници и които заключения се възприемат напълно и от въззивния съдебен състав като обективни и компетентно дадени; От тях е видно, че за част от процесния период постъпилата топлинна енергия в хотелския комплекс „Рига“ в [населено място] е била измервана със средство за измерване за търговско плащане - топломер, който е технически изправен, преминал периодични метрологични проверки в съответствие с нормативните актове на ДАМТН; Относно периода, през който консумираната топлинна енергия не е била отчитана от топломер (23. 07. 2016 г. - 23. 08. 2016 г.; 24. 08. 2016 г. - 20. 09. 2016 г.; 21. 09. 2016 г. - 21. 10. 2016 г.), нейното количество е било изчислено на база специфичен разход на абонатната станция през предходен неотоплителен период съобразно действащата към този момент разпоредба на чл. 44 от Наредба № 16-334 от 6. 04. 2007 г. за топлоснабдяването (отм.), съгласно която при отсъствие или повреда на средства за търговско измерване количеството топлинна енергия за отчетен период се определя от топлопреносното предприятие или от производителя на база средни стойности за клиента, измерени при аналогични климатични условия и в съответствие с режима на потребление на топлинна енергия; Изводът на вещото лице, че това изчисление е в съответствие с цитираната разпоредба не е правен, както необосновано твърдят жалбоподателите, тъй като вещото лице не прави какъвто и да било анализ, коментар или тълкуване на правната норма, а въз основа на неговите конкретни изчисления чрез използването на съответни формули, данни и др., изискващи специфични познания по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК, стига до извода, че пресмятането на доставената топлинна енергия за периода без топломер е направено от топлопреносното предприятие-ищец съобразно методиката, визирана в цитираната разпоредба, каквато именно е използвана и от вещото лице; Необосновани са конкретните възражения в тази връзка по въззивната жалба, тъй като е видно, че в заключенията вещото лице е изчислило количествата на топлинната енергия на база средни стойности за клиента, които са измерени при аналогични климатични условия, каквато е едно от изисквания по разпоредбата, а именно: определен е аналогичен период с измерване по топломер месец март 2015 г. с период от 21. 02. 2015 г. до 21. 03. 2015 г. включително със средна външна температура от 7.376°C и продължителност от 672 часа, през който месец март 2015 г. топлоенергията отчетена по топломера в АС е 139.140 МВт/ч.; Същите са измерени при и в съответствие с режима на потребление на топлинна енергия, каквото е другото изискване на разпоредбата - вещото лице е определило специфичен разход на абонатната станция за един час (0,0369859 МВт/ч.), въз основа на който е и направило съответните изчисления, като специфичният разход на абонатната станция за един час е пресметнат като общата консумация по топломер през предходния неотоплителен период е разделен на сбора от часовете на работа на абонатната станция за периода; Възражението на жалбоподателите, че изчислената енергия без топломер за периодите от 23. 07. 2016 г. - 23. 08. 2016 г., 24. 08. 2016 г. - 20. 09. 2016 г. и 21. 09. 2016 г. - 21. 10. 2016 г. била 66,1295 МВт/ч, а от 22. 10. 2016 г. до 21. 11. 2016 г. изчислената с и без топломер енергия била 69,253 МВт/ч, т.е. консумацията за един месец надхвърляла тази за три, също не разколебава и опровергава изводите на вещото лице, тъй като е очевидно, че консумацията на топлинна енергия през време на отоплителния сезон, част от който е посочения от жалбоподателите период от 22. 10. 2016. до 21. 11. 2016 г., е значително по-голяма от тази по време на неотоплителен сезон, част от който са останалите посочени от жалбоподателите периоди. В цялост, въззивният съдебен състав е намерил, че не са налице обосновани аргументи от страна на жалбоподателите, които да поставят под съмнение или опровергаят достоверността и правилността на изводите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза (основна и допълнителна), чиито заключения и не са оспорени от ответниците. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното решение в случая не е вероятно недопустимо. Процесното вземане е описано в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, впоследствие – и в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, и тези две описания съвпадат, като основано общо на посочен с индивидуализиращите го белези /страни, номер, дата на сключване, предмет/, писмен договор между страните за доставка на топлоенергия, а не като намиращо основанието си в отделните, издавани въз основа на договора помесечни фактури за доставки, които единствено да го обективират. Същото е конкретизирано по размер – главница и обезщетение за забавеното ѝ плащане по периоди след падежа на всяко месечно задължение до посочена крайна дата, период на доставка и на забава в плащането. Към исковата молба е приложена справка за дължими суми, която има характер на такава по чл. 366 от ГПК, поради което и настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение не е постановено по иск, недопустим поради останали неотстранени нередовности на исковата молба, с която е предявен. Освен от обективна, заявените от ищеца в заявлението му за издаване на заповед за изпълнение и тези в исковата молба обстоятелства, съвпадат и от субективна страна – вторият ответник „РИГА ПАЛАС“ АД е посочен като съдлъжник на първия такъв, при условията на солидарна отговорност и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което не е налице претендираната недопустимост на предявения и срещу него установителен иск. Поради изложеното настоящият състав намира, че постановеното и обжалвано въззивно решение не е вероятно недопустимо и поради предявяване на иска при условия, различаващи се от тези в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Що става въпрос за пасивната процесуалноправна легитимация на ответника „РИГА ПАЛАС“ АД, наличието или липсата на същата се определя само от твърденията на ищеца в исковата му молба, а действителното наличие или липсата на основание за ангажиране на имуществената му отговорност към ищеца, са от естество да се отразят на основателността, а не на допустимостта на иска, в какъвто смисъл и въззивният съд е формирал изводите си за допустимост на иска в мотивите към обжалваното решение. По поставените от касаторите в приложеното към касационната им жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, относими към правилността на обжалваното решение, касационният състав намира следното: Първият, процесуалноправен от тях е правен, обуславящ е изхода на всеки правен спор, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса и на постановените в него актове, поради което и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче в случая не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба, който съобразно твърденията на касаторите в изложението им следва да бъде квалифициран като този по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивите на въззивното решение са подробни и последователни, в тях в пълнота са обсъдени както изводите на първоинстанционния съд, така и твърденията, и възраженията на страните по спора, включително оплакванията във въззивната жалба, възпроизведени като такива и в касационната жалба – досежно конкретно събраните по делото доказателства, включително изводите на ВЛ в изслушаните съдебни експертизи и тяхната оценка от страна на първоинстанционния съд, възраженията на въззивниците /сега касатори/, срещу тяхната обоснованост, произтичащите от така събраните доказателства последствия досежно основателността на иска, включително изводите на съда относно правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита, спорно субективно право на ищеца факти в тяхната пълнота, и подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са изцяло неоснователни. Вторият въпрос на касатора от посочената категория е материалноправен, но същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото е относим изцяло към правилността на обжалваното решение, а не към наличието или липсата на основания за допускане на касационното му обжалване. В мотивите към решението си въззивният съд е изложил аргументирано защо счита, че вещото лице по допуснатите и изслушани СТЕ – основна и допълнителна, не е отговаряло на правен въпрос, както това касаторите, тогава въззивници са твърдели и пред въззивната съдебна инстанция, а съобразно специалните си знания е дало мотивиран отговор относно спазването или не от страна на ищеца – доставчик на топлоенергия, на нормативно установената за в случаи, като процесния, методика, съответно – и прилагайки същата методика, отново въз основа на специалните си знания, е дало заключението си и за съответствието на изчисленията, респ. – размерът на претенцията на ищеца досежно количеството топлоенергия, доставено и отчетено съобразно договора му с първия ответник. Правилността на тези изводи може да бъде проверявана едва в последващо допускането на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално производство по чл. 290 от ГПК с предмет наличието или липсата на основания за касирането му, но не и в настоящото производство с предмет проверка само наличието или липсата на основания за такова допускане. Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и третият, материалноправен въпрос, доколкото отговорът му не е обусловил самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция – приетото от въззивния съд значение на обстоятелството, че потребителят на топлоенергия не е направил рекламация за доставените му количества в приложимия 6 месечен срок, е част от по-общ извод на съда относно основателността на претенцията на ищеца, базиран кумулативно и на обстоятелствата, че първият ответник е осчетоводил процесните фактури, което според съда има характер на признание за направените доставки, че дължимостта на плащането е била потвърдена частично в споразумение от 03. 11. 2016 г. и в писмо на ответника „Гранд Хотел Рига“ ООД от 14. 06. 2017 г., но въпреки изразената готовност за плащане, сумите не са били погасени, а са останали неплатени процесните 76964.88 лева с ДДС по главницата, както и на изложен от въззивния съд подробен анализ на заключенията на ВЛ по СТЕ. Същият въпрос няма и конкретна връзка с мотивите на обжалваното решение и оттам – няма обуславящо значение за изхода на спора, доколкото мотивите на въззивния съд в тази им част са базирани изцяло и само на уговорките в договора между ищеца и първия ответник/срв. чл. 25 от договора, както и чл. 20 от същия, който възпроизвежда главното в принципа, установен чл. 44 от приложимата Наредба № 16-334 от 6. 04. 2007 г. за топлоснабдяването /отм. /, но не и на сочените във въпроса на касаторите норми на ЗЗД и ТЗ, които съдът не е и приемал за пряко приложими в случая, нито се е позовавал на тях в решението си. Обосноваването от касаторите на противното в изложението им и свързвано с относимите им към въпроса оплаквания в касационната им жалба досежно това, че за пръв път методиката за изчисляване на количествата топлоенергия, както и използваните величини и показатели, са узнати от тях в рамките на съдебното производство по повод приемането на съдебно-техническите експертизи, си остава само доразвитие на тяхна защитна теза по делото и срещу иска, но не сочи на обратно на така изложеното. Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и четвъртият, процесуалноправен въпрос на касаторите. Същият е зададен хипотетично и твърде общо, без при обосноваването му да е указана връзка с която и да било конкретна част от мотивите на обжалваното решение, обективирали решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда, поради което и не отговаря на установените по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. изисквания, за да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като общо основание за такова допускане по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не става ясно от изложението всъщност какъв и кой въпрос, отговорът на който може да бъде извлечен от съдържанието на заключенията на СТЕ, но който не е зададен на ВЛ, се твърди да е обсъждан от въззивния съд в решението му, при това по начин, че решението на въззивния съд да е основано на същия отговор. Свързван с оплакването в касационната жалба, имащо въобще някаква връзка с въпроса – в насока на това, че ВЛ е дало отговор на очевидно правен въпрос, който съдът се е задоволил да възпроизведе – че определянето на топлинна енергия от ищеца е било извършвано в съответствие с чл. 44, ал. 1 от приложимата наредба за топлоснабдяването, и при на практика липсваща друга негова обосновка в изложението, въпросът се явява и несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в частта им относно това дали и доколко ищецът е доказал по делото при условията на главно и пълно доказване, претенцията си по размер. Това е така по изложените по-горе в настоящите мотиви съображения относно втория /приетата от съда липса на отговор на правен въпрос от страна на ВЛ по СТЕ/ и третия /анализът и изводите на съда относно обосноваността на заключенията на ВЛ по СТЕ/, въпроси на касаторите, които съображения не се повтарят тук, за да не се утежнява излишно изложението. При изложеното по отношение на тези, последно обсъждани три въпроса, не се дължи нарочна преценка за наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това наличие не е и конкретно обосновано в изложението, а се заявява само с главното съдържание на нормата от процесуалния закон, която го урежда. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторите нямат право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение