Определение № 3964 от 11.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1697/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е въззивно решение № 27 от 18.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 661/2024 г. по описа на Окръжен съд-Габрово, с което е потвърдено решение № 111 от 18.11.2024г. по гр. д. № 256/2024 г. по описа на Районен съд-Дряново, с което предявеният от К. Г. Т. против Районен съд-Трявна иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен. Касационната жалба е подадена от К. Г. Т. /лице, притежаващо юридическа правоспособност/. Релевира възражение, с което поддържа, че обжалваното решение е нищожно и недопустимо, тъй като и пред двете съдебни инстанции Прокуратура на РБ не е била конституирана като „контролираща страна“ и „необходим задължителен другар“. Излага доводи, че решението е необосновано и неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди очевидна неправилност на въззивния акт – касационно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси: 1.За задължението на въззивния съд да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си? 2.Какво се явява нарушението по Конвенцията, ако въззивната, респ. касационната инстанция не е констатирала наличието на данни за отвод на първоинстанционния съд, когато разпределеният по делото докладчик не се е отстранил? 3.В този случай - налице ли е хипотезата на „скрита безпристрастност”, съгл. стандартите заложени в практиката на ЕСПЧ при констатиране в производството по обезвреда за закъсняла справедливост при изчисляване на „разумния срок” на разглеждане на делото, вкл. и при първоначална порочност при формиране на съдебния състав“? 4.Как следва да се кредитира в мотивите при определяне на размера на присъденото обезщетение тази изначална порочност, която не е отстранена по реда на инстанционен контрол по „главното производство“, като източник на дирената обезвреда за нарушаване на „разумния срок“ за разглеждане на делото и най-вече касателно за имуществените вреди ? 5.Същата тази изначална „скрита безпристрастност“ явява ли се съществено нарушение по Конвенцията, което да е директно основание за сезиране на ЕСПЧ ? 6.Същото може ли да се третира на плоскостта на отказ от правосъдие, вкл. по чл. 6, § 1 от Конвенцията или попада в предметния обхват на иска по чл. 2в от ЗОДОВ, касаещ съществено нарушение на Общностното право на Европейския съюз? Ответникът в производството РС - Трявна, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд-Габрово е приел, че е сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение на Районен съд-Дряново, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца К. Г. Т. против Районен съд - Трявна иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на сумата от 13 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 125/2024 г. по описа на Районен съд - Трявна в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба - 09.04.2024 г. до окончателното изплащане. От доказателствата по делото въззивният състав е приел за установена следната фактическа обстановка: Производството по гр. д. № 125/2024 г. по описа на РС-Трявна първоначално е започнало пред РС-Габрово, като образувано на 09.04.2024 г. по подадена на 08.04.2024 г. искова молба от ищеца К. Г. Т. по чл. 74 ЗЗДискр. срещу посочен ответник РС-Габрово за неравноправно третиране по гр. д. № 541/2023 г. по описа на съда, като е било образувано гр.д. № 598/2024г. С определение № 682/02.05.2024 г. производството по гр. д. № 598/2024 г. по описа на РС-Габрово е било прекратено и делото е било изпратено на ОС-Габрово за определяне, на основание чл. 23, ал. 3 ГПК, на друг компетентен съд, който да го разгледа. С определение № 339/13.05.2024 г. по в. ч. гр. д. № 202/2024 г. на ОС - Габрово, делото е било изпратено за разглеждане на Районен съд-Трявна, където на 20.05.2024 г. е било образувано гр.д. № 125/2024 г. по описа на Районен съд - Трявна. С определение № 74/22.05.2024 г. съдията- докладчик е върнал исковата молба, на основание чл. 130 ГПК и е прекратил производството по гр. д. № 125/2024 г. Определението е било обжалвано от ищеца и въззивната инстанция по образуваното в. ч. гр. д. № 252/2024 г. по описа на Окръжен съд-Габрово с постановеното определение № 433/13.06.2024 г. е отменила първоинстанционното определение № 74/22.05.2024 г. и е върнала делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, съобразно дадените указания, свързани с нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал.1, т.4 ГПК. С разпореждане № 202/20.06.2024 г. по гр. д. № 125/2024 г. по описа на РС-Трявна съдията-докладчик, в изпълнение дадените от въззивната инстанция задължителни указания, е дал възможност на ищеца – К. Т. да отстрани допуснатите нередовности в обстоятелствената част на исковата молба. С определение № 94/16.07.2024 г. по гр. д. № 125/2024 г. съдията-докладчик е върнал, на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, исковата молба, като е приел, че в указания срок ищецът е бездействал и не е отстранил нередовностите в същата. При осъществения инстанционен контрол определение № 94/16.07.2024 г. по гр. д. № 125/2024 г. по описа на Районен съд - Трявна е потвърдено с определение № 839 от 25.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 590/2024г. по описа на ОС-Ловеч, което не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 5439/26.11.2024 г. по ч. к. гр. д. № 202480003104344 по описа на ВКС, ГК, Четвърто гражданско отделение. При тези данни въззивният съд е констатирал, че общата продължителност на производството от подаване на исковата молба на 08.04.2024 г. пред РС-Габрово до приключването му пред РС-Трявна с определение № 94/16.07.2024 г. по гр.д. № 125/2024 г. по описа на Районен съд – Трявна е продължило 3 месеца и 8 дни, а само пред РС-Трявна от образуването му на 20.05.2024 г. до произнасянето на 16.07.2024 г. с определение № 94 е продължило 1 месец и 26 дни. Направил е извод, че общата продължителност на съдебното производство пред ответника РС-Трявна не се явява извън разумния срок. Посочил е, че не се установява да е допусната забава, като процесуалните действия са били извършвани своевременно. Допълнил е, че съдът своевременно, в разумен и в кратък срок, е извършил необходимите процесуални действия по движение на делото, произнасянето по редовността и допустимостта на исковата молба, като определението, с което е върнал исковата молба, поради неотстраняване нередовностите в нея е било потвърдено от въззивната инстанция, чието определение не е било допуснато до касационно обжалване. С оглед изложеното е приел, че по делото не е установена първата от кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска по чл. 2б ЗОДОВ - нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, което обосновава и неоснователността на предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 13 000 лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на гр. д. № 125/2024г. по описа на РС-Трявна в разумен срок съгласно чл. 6, § 1от Конвенцията. В заключение е посочил, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, поради следните съображения: Нищожно е решението, в което липсва надлежно волеизявление: направено е от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма, не е подписано или е толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и с тълкуване /решение № 810/17.10.08 г. по г. д. № 2895/07 г., I ГО, решение № 432/26.10.10 г. по г. д. № 826/10 г., ІІ ГО, и др./. В случая горните предпоставки, обуславящи нищожност на съдебния акт, не са налице. Решението е постановено от надлежен орган на съдебната власт в надлежен състав, в писмена форма е и е подписано, а изразената в него воля на съда е ясна и разбираема. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр.1 ГПК. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; когато се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /т. 9 ППВС № 1/10.11.85 г. по г. д. № 1/85 г., определение № 636/18.07.22 г. по г. д. № 4/22 г., ІІІ ГО, и др./. В случая не е налице нито една от визираните по-горе хипотези. Съдът се е произнесъл по фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба, които са правилно подведени под относимата правна норма на чл. 2б ЗОДОВ. Неоснователно е възражението за недопустимост на въззивното решение, поради неконституирането на Прокуратура на РБ като „контролираща страна“. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ делата по този закон пред съда се разглеждат със задължително участие на прокурор. В случая това изискване е било спазено – както в проведените от първата инстанция открити съдебни заседания, така и в проведеното от въззивната инстанция открито съдебно заседание /на 06.02.2025 г./ е участвал прокурор /прокурор Н. Ж./, който е изказал мнение за неоснователност на претенцията. За яснота на касатора - в действащия ГПК не е предвидена разпоредба, идентична или аналогична на чл. 19, ал. 2 от ГПК (отм.), поради което съдебната практика приема, че действащият ГПК не урежда процесуалната фигура на „контролираща страна“ (в този смисъл - решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 14/15.02.2021 г. по гр. дело № 5165/2016 г. на ВКС, IV г.о. и др.). Отново за яснота на касатора - при действащия ГПК задължителното участие на прокурора като страна в производството по ЗОДОВ не означава, че той е другар на ищеца или на ответника по смисъла на чл. чл. 215-217 от ГПК, а още по-малко - задължителен необходим такъв, тъй като осигуряването на това негово задължително участие (с оглед упражняване на конституционното му правомощие да следи за спазване на законността) е процесуално задължение на съда, а не произтича от задължителна съвместна процесуална легитимация с ищеца или с ответника по делото, която характеризира задължителното другарство и съставлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо, в какъвто смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното не е налице основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. По първия процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото, съдът счита, че същият не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл. 269, предл. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, обсъдил е всички събрани по делото доказателства и е посочил, и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Неоснователно е възражението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за недопустимост на първоинстанционното решение, поради неконституиране на прокурор. Налице е изрично произнасяне по това възражение. Неоснователен е доводът на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението му за неправилност на първоинстанционното решение, поради неотстраняване на съдията-докладчик от участие в производството, въпреки наличието на основателно съмнение по чл. 22, ал.1, т. 6 ГПК. По този въпрос е налице установена съдебна практика на ЕСПЧ и на ВКС, според която преценката за наличие на основателно съмнение по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК спрямо съдия по дело се извършва по два критерия - обективен и субективен. Обективният е свързан с конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са основание за възникване на съмнения у ищеца или трети непредубедени лица относно безпристрастността на съдията, разглеждащ делото (участието му в повече от един етап от разглеждане на делото по същество; в две свързани дела; в различно качество - като адвокат и съдия, свидетел или вещо лице и др.). Субективният критерий е относим към личното познанство или отношения между съдия и страна по делото, които са от такова естество, че да сочат на липса на безпристрастие. В конкретния случай, въззивният съд, след като подробно е обсъдил конкретните обстоятелства, е приел, че липсват обективни обстоятелства относими към субективния или към обективния критерий. Посочил е, че не е налице връзка между делата, едното с ответник - РС-Дряново и производството по гр. д. № 256/2024 г. по описа на РС-Дряново, което е срещу друг ответник и има за предмет друго производство. Поради това е направил извод, че в случая по делото не се установява да са били налице предпоставките на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдията- докладчик, разглеждащ гр. д. № 256/2024г. по описа на РС-Дряново. Следващите, поставени от касатора, въпроси с № № 2-6 са свързани с критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от ЕСПЧ. Въпросите отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е обсъдил същите в решението си, но по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен критерий - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; решение № 50240 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г., Г. К., ІV Г. О. но ВКС; решение № 283 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 Г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и др. В същата се приема, че при специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При постановяване на решението въззивният съд е изследвал всички относими критерии за преценката дали е налице забавяне при разглеждане на производството, като подробно е обсъдил продължителността на релевантния период, неговата разумност и поведението на ищеца като страна по него. В настоящия случай, именно преценката на поведението на ищеца е водещ критерий. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че депозираната от ищеца искова молба, с която е сезирал РС-Трявна, не е отговаряла на изискванията за редовност по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Посочил е, че въпреки точните и ясни указания от съдебния състав, ищецът не ги е изпълнил, поради което е последвало връщане на исковата молба с определение, което по реда на инстанционния контрол е влязло в сила. В тази връзка следва да се посочи, че е неоснователно твърдението на касатора, че бил налице отказ от правосъдие по смисъла на чл. 2 ГПК, защото такъв би бил налице, когато страната е лишена от достъп до съд в защита на свое право. В случая ищецът е предявил претенцията си пред съд, а последвалото прекратяване на производството по делото е било резултат от неговото процесуално поведение. Правосъдието се осъществява при стриктно спазване на процесуалните правила, които са установени като гаранция за равнопоставеност на страните. Отказ от правосъдие би бил налице при връщане на искова молба, отговаряща на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК, какъвто настоящият случай не е. По смисъла на чл. 2 ГПК съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само когато тя отговаря на изискванията за редовност. Когато в исковата молба не са изложени конкретните обстоятелства, на които се основават исковите претенции, а самите претенции са неясни, то тя не отговаря на изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Преценката за нередовност на сезирането, прехожда всички други процесуални действия, свързани с движение на производството. Неизпълнението от страна на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба влече налагане на предвидените в чл. 129, ал.3 ГПК процесуални санкции. Като е постъпил по този начин, РС-Трявна не е допуснал нарушение на процесуалните правила, нито на практиката на ВКС. В заключение: Процесуалното поведение на ищеца, който е сезирал съда с нередовна искова молба, и въпреки дадените ясни и точни указания е бездействал и не е отстранил нередовностите, не може да се вмени в отговорност на съда, на още по-силно основание да се твърди бавно правосъдие, респ. да се търси обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ. В случая са осъществени предпоставките по чл. 5, ал.1 ЗОДОВ. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Същата би била налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящият случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). В случая касаторът основава твърденията си за очевидна неправилност с доводи за процесуални нарушения – неучастие на прокурор като „контролираща страна“ и „необходим задължителен другар“ и наличие на основания за отвод по смисъла на чл. 22, ал.1, т. 6 ГПК. Следователно не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в смисъла разяснен по-горе. В заключение: настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, съдът