Определение № 2915 от 06.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4025/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. А., чрез адв. С. Ф. М., против решение № 91/09.07.2024г., постановено по възз. гр. д. № 81/2024 г. на Окръжен съд- Кърджали, в частта му, с която е потвърдено решение № 43 от 19.01.2024 г., постановено по гр. д. № 1325/2023 г. по описа на Районен съд - Кърджали, в частта, с която по предявените субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, на Б. О. А., Ф. Й., Р. Й. и Г. В., е признато за установено, че ответникът М. Н. А. не е собственик на двуетажна масивна жилищна сграда - еднофамилна, със застроена площ 53 кв. м., състоящ се от две стаи и коридор и баня на първи етаж и две стаи и коридор на втори етаж, находяща се в неурегулиран поземлен имот с площ 555 кв. м., находящ се в урбанизираната територия на [населено място], ЕКАТТЕ *** общ. Кърджали и е отменен по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт за собственост с вх. № 5436, дело № 4198/2022 г. по описа на СВ- Кърджали в частта му, с която М. Н. А. е признат за собственик на описаната сграда. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал.1, т.1,т.2 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В срок няма постъпил отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Производството по делото е образувано по предявен отрицателен установителен иск за собственост на неурегулиран поземлен имот с площ 555 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на [населено място], общ. К., ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 53 кв. м. Първоинстанционният съд е уважил иска. Решението на районния съд за уважаване на иска относно жилищната сграда със застроена площ от 53 кв.м. е потвърдено от въззивния съд. Въззивният съд е обезсилил решението на районния съд в частта му, с която се е произнесъл по иска за собственост на поземления имот и е прекратил производството, като решението в тази му част не е обжалвано и е влязло в сила. За да потвърди решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска относно жилищната сграда, въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на О. Р. О., починал на 08.02.1976 г. в Република Турция. Последният е бил собственик на спорната двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 53 кв. м., построена на основание отстъпено право на строеж върху неурегулиран поземлен имот, бивша държавна собственост. Тази сграда е била отнета в полза на Държавата на основание Указ № 141/25.01.1978 г. на Държавния съвет на НРБ за лишаване от българско гражданство и отнемане на имуществото и актувана с акт за държавна собственост № 4792 от 24.07.1978 г. на Окръжен народен съвет гр. Кърджали. Прието е за установено също, че по искане на ищците с вх. № 94-00-4369/15.112.2022 г. и на основание чл. 7 от Закона за амнистията и връщане на отнети имущества, със заповед № ДСЗ-32-50/08.06.2023 г. на Областния управител на Област Кърджали процесната сграда е върната на наследниците на О. Р. О. и имотът е отписан от книгите на имотите - държавна собственост. След възстановяване на собствеността - на 30.06.2023 г., ищците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на процесната жилищна сграда. С нотариален акт за собственост по давностно владение № 39 от 11.11.2022г. ответникът М. Н. А. е признат за собственик на неурегулиран поземлен имот от 677.30 кв. м., находящ се в [населено място], ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 53 кв. м. и едноетажна паянтова стопанска сграда със застроена площ 33 кв. м. Въз основа показанията на разпитаните по делото свидетели е прието за установено, че в периода от 2010 г. до 2020 г. ответникът е упражнявал фактическа власт върху сградата, в която складира фураж за животните си. При така приетото за установеното, въззивният съд е счел за неоснователен довода на ответника, че е придобил собствеността върху сградата на основание давностно владение. Съдът е посочил, че в съдебно заседание на 19.12.2023 г. ответникът е уточнил, че давността е продължила в периода от 2010 г. и е изтекла през 2020 г. и извън предмета на спора са всички останали периоди. Изложени са мотиви, че имотът е отнет в полза на Държавата през 1978 г., от който момент до връщането му на ищците на 08.06.2023 г. е бил частна държавна собственост и по силата на § 1 от ЗД на Закона за собствеността, давност за придобиването му не е текла за периода от 31.05.2006 г. до 08.03.2022 г. След като давността за придобиване на имота е била спряна за периода от 31.05.2006 г. до 08.03.2022 г., то през релевирания от ответника период - от 2010 г. до 2020 г., не е изтекъл 10- годишният давностен срок за придобиване на имота по давност. Съдът е посочил, че доколкото предмет на предявения отрицателен установителен иск е правото на собственост на ответника, а не правото на собственост на ищците, и доколкото липсва възражение от ответника, не следва да се обсъжда налице ли са били предпоставките за връщане на отнетия имот, в това число и с оглед преклузивния двугодишен срок по чл. 8, ал. 1 от ЗАВОИ (възстановен с § 2, ал. 1 от ПЗР на ЗОСОИ), в който може да бъде предявено искането за това При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая не е формулиран нито един въпрос – материалноправен или процесуалноправен, поради което и касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК не следва да се допуска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като при формиране на изводите си по съществото на спора изобщо не е обсъдил приложените по делото доказателства. Касаторът твърди, че от 1990г. до 1997г.- имотът е владян от неговия дядо, след което от майка му, а от 2010г. имотът се владее от него, като владението му е продължение на владението от 1990г. Всички тези доводи са по правилността на изводите на въззивния съд, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че дължи произнасяне по въпроса дали ответникът е придобил имота на основание давностно владение в периода 2010г. – 2020г., предвид направеното в открито съдебно заседание от 22.12.2023г. уточнение, че давността е продължила в периода от 2010г. до 2020г., когато е изтекла. В посочения период ответникът не е придобил собствеността на твърдяното от него основание, защото имотът е бил частна държавна собственост и не е могъл да бъде придобит по давност предвид въведения с § 1, ал. 1 ЗР към ЗД на ЗС мораториум за придобиване на имот частна държавна собственост. Във връзка с тези решаващи мотиви на въззивния съд не е поставен нито един въпрос – материалноправен или процесуалноправен, поради което и касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 ГПК не следва да се допуска. Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение