Определение № 1444 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3065/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. В., чрез пълномощник адв. П. Л. М. - Георгиева от САК, против въззивно решение № 192/21.02.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1756/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с която е потвърдено решение № 296/29.06.2023 г. по гр.д. № 1097/2021 г. на Районен съд – Несебър. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. И. В. против Х. Д. М.: инцидентен установителен иск по чл.17, ал.1 ЗЗД за установяване на персонална симулация по отношение на посоченото за купувач лице по договор за покупко-продажба, извършен с н.а. № ..., том VII, рег.№ 3813, дело № 1234 от 11.08.2004 г. на нотариус М. Б., с рег. № 110 на НК и район на действие Несебърски районен съд, за описания по нотариалния акт имот идентичен с имот с идентификатор ...... и обявяване на прикрития купувач В. И. В. за действителен негов приобретател; и иск с правно основание чл.108 ЗС, след признаване на В. И. В. за собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..... по КККР на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място],[жк], етаж.., ап. студио ..; самостоятелният обект се намира на етаж... в сграда с площ 38,10 кв.м., прилежащи части: избено помещение № .. с площ от 3,22 кв.м. и 4,07 кв.м. идеални части от общите части на сградата, да бъде осъден Х. Д. М. да предаде на ищеца владението върху описания имот. Отхвърлени са и предявените като евентуални от касатора срещу Х. Д. М., искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване право на собственост и предаване на владението върху имота, основани на твърдения за придобиването му в резултат от упражнявано добросъвестно владение и недобросъвестно владение от страна на В. върху същия. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателства, когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционният съд поради процесуални нарушения?“; 2. „При твърдение във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при събирането на доказателства и заявено във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства, за които е създадена пречка, преодолява ли се преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне до разпит като свидетел недопуснати такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени, когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение и страната е поискала това с въззивната жалба?“; 4. „Кой извършва преценката по чл. 159, ал. 2, изр. 2 от ГПК, дали допуснатите свидетели са установили или не спорния факт и необходимо ли е страната, която е искала повече свидетели, да поднови искането си след разпита на вече допуснатите?“; 5. „Следва ли да се прилага забраната за събиране на доказателства при направено оплакване във въззивната жалба за недопуснат свидетел от първата инстанция без изложени мотиви?“; 6. „Следва ли да се прилага забраната за събиране на доказателства при направено оплакване във въззивната жалба за непроведен разпит свидетел от първата инстанция, поради липса на произнасяне по допускането на свидетеля?“; 7. „Допустимо ли е изслушване на свидетели от въззивния съд, ако районният съд е отказал да ги допусне при условията на чл.159 ал.2 ГПК, но е отхвърлил иска като недоказан?“; 8. „Следва ли въззивният съд да допусне при условията на чл. 159, ал. 2 от ГПК във връзка с чл.266, ал.3 от ГПК своевременно поискани от страните свидетелски показания за установяване на релевантни за спора факти и обстоятелства?“. По тази група въпроси, се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 129/06.03.2017 г. по гр. д. № 4579/2015 г. на II г.о.; решение № 165/18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г.; решение № 16/28.11.2016 г. по т. д. № 2524/2014 г. на I т.о.; решение № 60114/08.10.2021 г. по гр. д. № 4077/2020 г. на I г.о.; решение № 35/14.03.2017 г. по гр. д. № 60126 / 2016 г. на III г.о. и др.; 9. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“; 10. „ Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК е непълен или неточен, разпределението на доказателствената тежест и връзката между доклада и един от основните принципи на гражданския процес на установяване на истината /чл. 10 ГПК/?“; 11. „Задължен ли е въззивният съд да вземе предвид установените по делото факти в цялост, както с преките, така и с косвените доказателства и да ги обсъди в тяхната взаимна връзка?“; 12. „Задължен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение относно намерението на страните по твърдяната за симулативна сделка, да обсъди всички релевантни доказателства?“; 13. „Допустими ли са свидетелските показания за разкриване на действителните отношения между страните при наличие на начало на писмено доказателство?“. По тази група въпроси се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 141/05.10.2016 г., по т.д. 1516/ 2015 г.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о.; решение № 111/03.112015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на II т.о.; решение № 136/6.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на II т.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о.; решение № 60197/23.11.2021 г. по гр.д. №636/2021 г. на III г.о.; решение №80/03.05.2018 г. по гр.д. № 2560/2017 г. на IV г.о.; решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на IV г.о. и др.; 14. „Длъжен ли е въззивният съд да предостави възможност на страните в открито о.с.з. да направят искания по чл. 266, ал. 2 от ГПК преди да обяви делото за изяснено от фактическа страна и даде ход по същество?“. По този въпрос се твърди противоречие с: решение № 192/27.11.2023 г. по гр. д. № 4819/2022 г. на IV г.о.; решение № 183/22.11.2023 г. по гр. д. № 4111/2022 г. на II г.о.; решение № 50116/27.11.2023 г. по т. д. № 1138/2022 г. на I т.о. По отношение на този въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.; 15. „Представлява ли „начало на писмено доказателства” пълномощно издадено от явната страна по симулативна сделка, с което се упълномощава друго лице, за което се твърди, че е прикритото лице по симулативната сделка, с която явната страна учредява представителна власт на разпореждане с имуществото и с получените от разпоредителната сделка средства, без ограничения, съобразно волята на упълномощения?“; 16. „Представлява ли „начало на писмено доказателство” декларация, в която явната страна по симулативната сделка декларира, че имотът е придобит от прикритата страна не по силата на прикритата сделка - договорът за покупко - продажба (симулативния), а по силата на предварителния договор, купувач по който е прикритата страна?“; 17. „При наличие на няколко писмени доказателства, при обсъждането, на които в съвкупност може да се направи обосновано предположение за наличие на симулативна сделка, допустимо ли е събирането на гласни доказателства за установяването на симулацията по реда на чл. 165 от ГПК?“. По отношение на тези въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Х. Д. М. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно между страните обстоятелството, че В. И. В. и С. Д. М. /наследодател на ответника Х. Д. М./ са живели във фактическо съжителство за период, повече от 20 години: от 1998 г.- 2000 г. до смъртта на М. на 29.01.2021 г. Безспорно, било също, че в този период били закупени описаните в н.а. № .., том VII, рег.№ 3813, дело № 1234 от 11.08.2004 г. на нотариус М. Б. три обекта в [населено място],[жк], в сграда с идентификатор.... по КККР на [населено място], сред които и процесния. Като купувач по сделката и титуляр на придобитите вещни права в нотариалният акт била вписана С. Д. М.. Ищецът твърдял, че въпреки вписаното в нотариалния акт, той е истинския купувач, респ. собственик на процесния имот. Установено е от въззивния съд и не бил спорен между страните фактът, че преди изповядване на процесната сделка е бил сключен предварителен договор от 15.08.2003 г., съгласно който „Г. – Инвест“ ООД, [населено място] се задължило да продаде на В. следните обекти в [населено място],[жк], бл...: самостоятелна стая от 38,10 кв.м. с прилежаща обща част 4,07 кв.м.; изба №.. от 3,61 кв.м. с отстъпена право на строеж 3.1%; партер офис №.. от 27,36 кв.м., също с посочени ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена и гараж № 2 от 14,09 кв.м., ведно с ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху имота, за сумата 29 534 евро за трите, на три вноски – платими в договорени срокове и размери. Не било спорно също, че сумите били заплатени, като според въззивния съд в приложените разписки било вписано, че са предадени на представляващия дружеството продавач, от В. В.. За да приеме предявения инцидентен установителен иск за неоснователен, въззивният състав е посочил, че за установяване на симулативност на договора по н.а. № .., том VII, рег.№ 3813, дело № 1234 от 11.08.2004 г. на нотариус М. Б., в й частта относно купувача, и да бъде разкрит действителният собственик на имотите, законът изисква наличие на писмен документ, съдържащ волеизявленията на В. В. и С. М. - страни по първата привидна сделка, съдържащ описание на действителното положение /разкриващо симулативност на явната сделка и действителната им воля/, т.е. наличие на обратно писмо за симулацията. Липсвал спор между страните, че такъв документ не бил съставен, поради което съдът е обсъдил и възможността за разкриване на привидността на договора, чрез свидетелски показания, в контекста на наличие на начало на писмено доказателства или „писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, правещи вероятно твърдението й, че съгласието е привидно“ – чл.165, ал.2, изр. първо ГПК. Според въззивният състав, от приложените по делото писмени доказателства не се установило наличието на посочена законова хипотеза, поради което установяването на симулация на договора по н.а. № ..., том VII, рег.№ 3813, дело № 1234 от 11.08.2004 г. на нотариус М. Б., чрез свидетелски показания било недопустимо. Посочено е, че фактът на заплащане на вноските по цената на имота, не може да се приеме за убедителен аргумент, за да се приемат приложените разписки за плащане за „начало на писмено доказателство“, тъй като от тях не следвал еднозначен извод, че М. и В. са имали намерение да прикрият действителния купувач. Касаело се за лица, живели продължително във фактическо съжителство, в близки отношения помежду си, поради което било възможно В. да е имал и дарствени намерения. От приложените протоколи от Общи събрания на етажна собственост на вх.., [жилищен адрес][жк], [населено място] било видно, че В. е участвал в събранията не като собственик, а в качеството си на упълномощено лице от етажния собственик – С. М.. Извод за изявления, които създават вероятност сделката да е привидна, не следвал и от представеното пълномощно от 12.07.2018 г., с което М. упълномощила В. от нейно име и за нейна сметка да продаде на когото сам прецени, при цена и условия каквито договори, описаните по н.а. № .., том VII, рег.№ 3813, дело № 1234 от 11.08.2004 г. на нотариус М. Б., имоти. Съгласно пълномощното, продажната цена е следвало да бъде получена по банкова сметка с титуляр М., като В. е бил упълномощен да се разпорежда със сумите по сметката, включително да я ликвидира. Представените писмени доказателства не обосновавали извод, че М. е считала имота за собствен на В., като според въззивния съд е нямало пречка т.нар. „обратно писмо“ да бъде дадено от нея по всяко време. Поради отхвърляне на иска с правно основание чл.17, ал.1 ЗЗД като недоказан, неосновател бил и искът с правно основание чл.108 ЗС за връщане на процесния имот на В., в резултат от установяване на собствеността му върху същия, след разкриване на симулацията по договора за покупко-продажба, в частта относно действителния собственик. За да отхвърли предявените като евентуални искове с правно основание чл.108 ЗС, основани на твърдения за придобиване на имота, чрез давностно владение, въззивният съд е посочил, че от събраните гласни доказателства, не е установено по убедителен начин упражнявано владение от страна на В., по отношение на процесния имот в установения от закона срок. Свидетелите изслушани по делото дали показания за общо ползване на имота от двамата партньори, като е прието, че дори и да е имало случаи на организиране от страна на ищеца на ремонтни дейности по жилището, не било доказано явното упражняване на фактическа власт и своенето на вещта от него, доколкото се касаело за действия, извършвани от партньор на собственика. Посочено е, че за да придобие собствеността върху вещта, В. е следвало да демонстрира намерението си спрямо титуляра на правото на собственост - С. М., но данни за подобни действия не били установени. Събраните гласни доказателства за изявления на М., че тя няма нищо в [населено място] и всичко е на В., съдът е преценил като неубедителни в контекста на издаденото от нея пълномощно, явно материализиращо анимуса й по отношение на имота. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато във връзка с поставените въпроси с №№ 1 – 8, тъй като повдигнатите въпроси, нямат значение за решението по делото. Страни по персонално симулираната сделка са прикрития приобретател, явния приобретател /сламения човек/ и прехвърлителя, поради което за доказване на симулацията е необходимо обратно писмо или начало на писмено доказателство, за да бъде допуснат разпит на свидетели. Въззивният съд в случая е обосновал извод за недопустимост на гласни доказателства, с оглед липсата на съставено обратно писмо и поради обстоятелството, че представените по делото писмени доказателства нямат характер на „началото на писмено доказателство“ /документ в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават вероятност сделката да е привидна/. Ето защо въпросите свързани с допуснати от въззивния съд процесуални нарушения с оглед недопускане на поискани от ищеца четирима свидетели за разкриване наличие на симулативна сделка и на действителните отношения между страните са неотносими. Във връзка с установяване на давностно владение върху имота от страна на ищеца са били поискани двама свидетели. Толкова свидетели са били допуснати от първоинстнционния съд, като след изслушването им в проведеното о.с.з. на 07.11.2022 г. ищецът изрично е заявил, че няма други доказателствени искания. Той не е правил искане за допускане на първоначално недопуснатите четирима свидетели, поради неустановяване на спорния факт -придобиване на имота по давност, от допуснатите и разпитани двама свидетели. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси с №№ 9, 11 и 12, които се свеждат до обобщения от съда въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката му относно липсата на персонална симулация по договора по н.а. № .., том VII, рег.№ 3813, дело № 1234 от 11.08.2004 г. на нотариус М. Б., за това кой е действителния носител на правата и задълженията, произтичащи от сключването й, респ. кому принадлежи правото на собственост върху процесния имот. Твърдението на касатора, че първоинстанционният съд е допуснал до разпит двама свидетели, а не се произнесъл по искането за допускане на другите четирима, квалифицирано във въззивната жалба като процесуално нарушение е било разгледано и отхвърлено, тъй като въззивният съд не е установил извършено процесуално нарушение и е преценил, че не е налице, необходимост обосноваваща разпит на недопуснатите в първоинстанционното производство свидетели. Следва да се посочи, че Декларацията /при фактическо съжителство/ от 21.10.2018 г. би имала значение за установяване на обстоятелството, че по предварителния договор от 15.08.2003 г. купувач на спорния недвижим имот е В. В., а купувач на същия имот по окончателния договор за продажба, от 11.08.2004 г., е С. М.. Тези обстоятелства не са спорни и са установени по делото от самия предварителен договор и нотариален акт. Ето защо декларацията няма самостоятелно доказателствено значение и нарочното й обсъждане не може да промени нито обстоятелствата, пряко установени с предварителния договор и нотариалния акт, нито правните изводи на които въззивния съд е направил въз основа на тези обстоятелства. Въззивният съд, вкл. и чрез препращане на основание чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстнционния съд, е обсъдил подробно, че купувач на спорния недвижим имот по предварителния договор от 15.08.2003 г. е В. В., а купувач на този имот по окончателния договор за продажба, е С. М., като е приел, че тези документи не доказват твърдяната персонална симулация на купувача по договора от 11.08.2004 г., нито са „начало на писмено доказателство“, обосноваващо допускане на свидетели относно мандата от М. към В. за извършване на симулативната сделка. В мотивите на въззивното решение, вкл. чрез препращане на основание чл.272 от ГПК е прието също, че В. не е своил имота, тъй като не е демонстрирал промяната на своето намерение спрямо партньора си във фактическото съжителство С. М. - титуляр на правото на собственост. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Поставеният въпрос № 10 е неотносим, тъй като във въззивната жалба липсват оплаквания относно направения от първоинстанционния съд доклад по делото, поради което въззивният съд не се е произнасял по така поставения процесуалноправен въпрос. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставените под №№ 13 и 17 въпроси, касаещи допустимостта на свидетелските показания за разкриване на действителните отношения между страните по симулативна сделка при наличие на начало на писмено доказателство. Същите са обусловили въззивното решение, но са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Съдът е приел за недопустими свидетелските показания за разкриване на персоналната симулация по договора за продажба, извършен с н.а. №.../11.08.2004 г., защото е приел, че липсва начало на писмено доказателство. Поставеният въпрос № 14 също не обуславя допускане на въззивното решение до касация. Въззивният съд е дал възможност на ищеца да направи искания по чл. 266, ал. 2 от ГПК, произнесъл се е по тях като ги е отхвърлил – протоколно определение от съдебното заседание на 06.02.2024 г. и определение № 503/21.2.2024 г. /с което се е произнесъл по молба вх. № 3184/19.02.2024 г./. Посочената от касатора практика на ВКС освен това се отнася за задължението на въззивния съд да допусне доказателства във въззивното производство, когато се касае за обстоятелства или доказателства, които страната не е могла да узнае, посочи и представи пред първата инстанция или когато тя твърди нововъзникнали след подаването на жалбата обстоятелства или доказателства, които са от значение за делото /каквото доказателство, актът за раждане на припознат през 1988 г. син на ищеца В., роден от жена различна от съпругата му и от С. М., въззивният съд е приел, че не е/, и да ги обсъди при постановяване на решението си, а не до „предоставянето на възможност на страните в о.с.з. да направят искания по чл.266, ал.2 от ГПК преди да обяви делото за изяснено от фактическа страна и да даде ход на същество, каквато е формулировката на въпроса. Въпроси с №№ 15 и 16 не са правни, а фактически и се отнасят за обсъждане на събраните по делото доказателства и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Отговор на тези въпроси може да се даде едва при разглеждане на спора по същество след обсъждане и тълкуване на съдържаните на посочените два документа. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер по 3100 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.