Определение № 50069 от 28.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3073/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 261932 от 09.06.2022 г. по гр.д.№ 11765 от 2020 г. на Софийския градски съд, II-д въззивен състав, с което е отменено решение № 430034 от 14.06.2018 г. по гр.д.№ 11748 от 2006 г. на Софийския районен съд, 34 състав в обжалваната част и вместо него е постановено ново решение за отхвърляне на предявените от Столична община /конституирана като ищец в процеса на мястото на починалата в хода на делото А. К. Ч./ срещу С. П. Я., П. П. Я. и К. П. Я. /конституирани като ответници на мястото на починалия в хода на делото П. К. Я./ искове по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху следните имоти:

1. УПИ I-..... в кв.104г по плана на [населено място], м.“Т. баир“, целият с площ от 1200 кв.м. при съседи: улица, УПИ II-2419 и УПИ X.-.....;

2. УПИ X.-.... в кв.104г по плана на [населено място], м.“Т. баир“, целият с площ от 1793 кв.м. при съседи по нотариален акт: улица, УПИ I-...., УПИ II-....., УПИ X.-..... и УПИ X.-.... и при съседи по скица: улица, УПИ I-...., УПИ II-...., УПИ X.-.... и УПИ X.-....;

3. реална част с площ от 163,45 кв.м. от поземлен имот № ...., отредена за улица, прилежаща към едната от двете лицеви части на УПИ I-.... в кв.104г по плана на [населено място], м.“Т. баир“, заемаща площта до осовата линия на пътя, с дължина по парцеларната граница от 35,71 линейни м., с дължина по осовата линия на тупика до осова точка ОТ839- 38,57 линейни м., с дължина 4,16 линейни м. от ъгъла на УПИ I-.... до оста на улицата, с дължина от там до осовата точка ОТ839 от 6,50 линейни м., в горния край на УПИ I-.... с ширана 3,75 линейни м. и

4. реална част с площ от 60 кв.м. от поземлен имот № 2419, отредена за улица, лице на УПИ X.-.... в кв.104г по плана на [населено място], м..“Т. баир“, заемаща площта до осовата линия на пътя, с дължина по парцеларната граница от 26,62 линейни м., с дължина по осовата линия на тупика 26,23 линейни м. и с ширина 2,25 линейни м.

В жалбата се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС по следните правни въпроси:

1. Може ли възражение за недействителност на сделка по чл.40 ЗЗД, направено от собственика в исковата молба, да се поддържа от заветник, който встъпва в правата на собственика в хода на процеса ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 60151 от 12.04.2022 г. по гр.д.№ 1403 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Значителната липса на еквивалентност на насрещните престации представлява ли накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д.№ 1208 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 277 от 26.01.2015 г. по гр.д.№ 1962 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о.;

3. Изразът „във вреда на представлявания“ в чл.40 ЗЗД, означава ли, че по смисъла на този текст основната цел на сделката е увреждането на упълномощителя- собственик или вредата може да настъпи и като вторичен ефект от желанието за обогатяване на купувача, особено когато той е близък роднина на пълномощника ? По този въпрос се сочи противоречие с ТР № 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 1193 от 10.01.2009 г. по гр.д.№ 4702 от 2007 г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 853 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр.д.№ 1471 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д.№ 3530 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 180 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 60151 от 12.04.2022 г. по гр.д.№ 1403 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о.;

4. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени твърдения и възражения на страните ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 139 от 24.04.2013 г. по гр.д.№ 926 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 136 от 02.10.2014 г. по т.д.№ 4309 от 2013 г. на ВКС, ТК, I г.о.

В писмен отговор от 10.08.2022 г. ответниците С. П. Я. и П. П. Я. оспорват жалбата. Молят решението да не бъде допускано до касационно обжалване и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Ответницата К. П. Я. не взема становище по жалбата.

В писмен отговор от 18.08.2022 г. третото лице- помагач на страната на ответниците Г. К. Ц. също оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Процесните имоти, съставляващи имот с пл.№ 2419 по кадастралния план на [населено място], са били собственост на основание чл.1 от ЗВСОНИ и по наследството от Е. Ч. на първоначалната ищца А. К. Ч. и на брат й И. К. Ч..

С договор от 11.11.1998 г., обективиран в нотариален акт № .... от 11.11.1998 г., А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника им Г. К. Ц., са прехвърлили на П. С. С. 40 000/136 765 ид.ч. от имот с пл.№ 2419 за сумата 87 120 000 неденоминирани лв., съответстваща на данъчната оценка на имота.

С нотариален акт № 68 от 16.12.1999 г. П. С. и съпругата му И. А. Ц.- С. са продали на М. Б. С. същите 40 000/136 765 ид.ч. от имота.

С нотариални актове № 194 от 04.12.1998 г., № 196 от 04.19.1998 г. и № 197 от от 04.12.1998 г. А. Ч. и И. Ч., чрез пълномощника им Г. К. Ц., са прехвърлили на М. П. Д. /дъщеря на Г. Ц. според представеното по делото удостоверение за родствени връзки № 14 от 12.01.2005 г./ общо 55 448/136 765 ид.ч. от имота на цена, съответстваща на данъчната оценка на имотите.

На 05.04.2000 г. с договор за доброволна делба № 120 М. Б. С., съпругът й С. П. С., М. П. Д., Й. П. Д. и съпругът й А. К. Ц. са поделили имот с пл.№ 2419.

На основание описаните по-горе нотариални актове от 1998 г. и договора за доброволна делба от 2000 г. М. П. Д. се е снабдила с констативни нотариални актове за собственост № .... от 13.07.2001 г. за УПИ X.-.... и № .... от 24.07.2001 г. за останалите реални части от бившия имот с пл.№ 2419, които са били отредени за улици.

С нотариален акт № 135 от 02.10.2000 г. М. П. Д. е продала на Л. И. В. имот с площ от 1200 кв.м., представяваща реална част от имот с пл.№ 2419 в кв.104 по плана на [населено място]. На 26.04.2001 г., след влизане в сила на дворищно-регулационния план на [населено място], Л. В. и съпругът й В. С. В. са се снабдили с констативен нотариален акт № .... за собственост на УПИ I- .....

С нотариален акт № .... от 26.07.2001 г. Л. В. и В. В. са продали УПИ I-.... на К. П. Я..

С нотариален акт № .... от 26.03.2002 г. М. П. Д. е продала на К. П. Я. УПИ X.-... и реалните части от бившия имот с пл.№ 2419, които са били отредени за улици.

С нотариален акт № .... от 12.08.2004 г. К. Я. е дарила процесните имоти на баща си П. К. Я.-първоначален ответник по делото, като правоприемници на когото по делото са били конституирани ответниците С. П. Я., П. П. Я. и К. П. Я..

От правна страна въззивният съд е приел, че договорите за продажба, обективирани в нотариални актове № .... от 04.12.1998 г., № ... от 04.19.1998 г. и № .... от от 04.12.1998 г. не са нищожни на основание чл.42, ал.2 ЗЗД като извършени от пълномощник без представителна власт за 1/2 ид.ч. от имотите, притежавани от А. Ч.. Съобразил е, че с пълномощно от 15.08.1995 г. А. Ч. е упълномощила Г. Ц. да се разпореди с притежаваните от Ч. и брат й И. Ч. имоти в [населено място].

Що се отнася до частта, притежавана от И. Ч. /1/2 ид.ч./ съдът е приел, че по горепосочените договори И. Ч. е бил мнимо представляван- защото пълномощното от 28.03.1995 г. на И. Ч. до сестра му А. Ч. не включвало право А. Ч. да се разпорежда с имотите на И. Ч., а само да предприеме действия по възстановяване на собствеността върху тези имоти и други действия. Според съда обаче, горепосочените договори за прехвърляне на имотите са произвели действия, тъй като били потвърдени от И. Ч.. Изводът, че И. Ч. е упражнил потестативното си право да потвърди сключените от негово име и без представителна власт договори за покупко-продажба следвал от изрично заявената му воля, обективирана в пълномощно от 22.09.1995 г., заверено от завеждащия Консулската служба на Република България в П., с което И. Ч. едновременно е упълномощил сестра си А. Ч. да се разпорежда от негово име и за негова сметка с недвижимите му имоти на територията на Република България и е потвърдил действителността на пълномощните, дадени от А. Ч. на Г. Ц., с които последната е била преупълномощена от името на И. Ч..

За неоснователно е прието твърдението на първоначалната ищца по делото А. Ч. /а и на конституираната като ищец след смъртта на А. Ч. на 28.07.2006 г. като неин заветник по завещанието от 31.10.2001 г. Столична община/, че договорите са нищожни поради противоречие със закона- чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Прието е от съда, че продажбата на имотите по тяхната данъчна оценка не противоречи на закона.

За неоснователно е прието и твърдението за нищожност на сделките поради накърняване на добрите нрави- чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Накърняване на добрите нрави било налице, когато с оглед установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, договорът се явява несъвместим с тях. Договарянето между роднини /в конкретния случай между пълномощника Г. Ц. и дъщеря й М. Д./ само по себе си не противоречало на морала и на приетите в обществото норми на поведение.

За неоснователно е прието и твърдението, че договорите са нищожни на основение чл.40 ЗЗД във връзка с чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД- доколкото имотите са били продадени на цена, многократно по-ниска от пазарната им стойност, с оглед на което се твърди, че пълномощникът на продавачите се е сговорил с купувачите във вреда на упълномощителите. Безспорно било установено по делото, че продажбите са били извършени по данъчна оценка на имотите, на цена, много по-ниска от пазарната. Въпреки това, съдът е приел, че в случая не е бил налице един от елементите от фактическия състав на недействителността по чл.40 ЗЗД, както е посочен той в т.3 от Тълкувателно решение № 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС: не била доказано „споразумяване“ към момента на сключване на договора между представителя и насрещната страна по договора за увреждане на представлявания, което споразумяване не се предполагало, а подлежало на пълно и главно доказване във всеки конкретен случай. Посочена е практика на ВКС, че продажбата на имот от пълномощник на фрапантно по-ниска цена от пазарната не е единствения критерий за увреждане на представлявания и не всяко разминаване между договорената и пазарната цена на продавания имот предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на представлявания се извършвала при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи.

Според съда, наличието на вреда за представлявания зависела от вътрешните отношения между него и представителя /съдържанието на обвързващия ги договор за мандат или други уговорки между тях/. Когато и във вътрешните им отношения представителят е имал правомощието да определи продажната цена по своя преценка /какъвто е разглежданият случай/ и третото лице е добросъвестно /данни за обратното по делото не били събрани/, сключеният договор е действителен, но представителят отговаря пред доверителя за вредите от неполагането на дължимата грижа при упражняване на предоставената му представителна власт.

Не на последно място, съдът е приел, че за въззивника Столична община липсва възможност за релевиране на възражение за недействителност на договорите по чл.40 ЗЗД, тъй като има качеството заветник на А. Ч., а правото да се релевира това възражение е само на универсалния наследник на представлявания.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение налице е основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по първия и третия поставени от касатора въпроси, доуточнени от съда по следния начин:

1 въпрос: Има ли право заветник, който е конституиран в хода на процес за собственост на конкретен имот като правоприемник на първоначалния ищец- собственик на имота, да поддържа надлежно заявено от собственика възражение за недействителност на сделка за разпореждане с имота по чл.40 ЗЗД, като сключена от пълномощник на собственика в негова вреда ?

3 въпрос: Близката родствена връзка между пълномощника и третото лице- приобретател по сключения от пълномощника договор може ли да се счете за косвено доказателство за наличието на споразумение във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД ?

По първия въпрос е налице противоречие на обжалваното решение с решение № 60151 от 12.04.2022 г. по гр.д.№ 1403 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., в което е прието, че встъпвайки във висящия процес поради настъпилото материално правоприемство със смъртта на първоначалната ищца А. Ч., Столична община като правоприемник продължава процеса, при упражнено вече право по чл.40 ЗЗД от надлежна страна, участвала като продавач по догорите чрез пълномощник.

По третия въпрос е налице противоречие на обжалваното решение с решение № 60151 от 12.04.2022 г. по гр.д.№ 1403 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., в което е прието, че конкретните договори по нотариални актове № .... от 04.12.1998 г., № .... от 04.19.1998 г. и № .... от от 04.12.1998 г. са недействителни на основание чл.40 ЗЗД, тъй като близката родствена връзка на пълномощника Г. Ц. с третото лице- приобретател по договорите М. Д. /дъщеря на Г. Ц./ е косвено доказателство за споразумение между тях във вреда на представляваните А. Ч. и И. Ч..

По този въпрос е налице противоречие и с решение № 1193 от 10.01.2009 г. по гр.д.№ 4702 от 2007 г. на ВКС, ГК, V г.о., в което е прието, че за приложението на чл.40 ЗЗД е достатъчно третото лице- приобретателят по сключения от пълномощник договор да е знаело или да не е могло да не знае за увреждането на упълномощителя предвид близката му родствена връзка с пълномощника /в случай по това дело баща и син/.

Не на последно място е налице противоречие и с решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 853 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д.№ 3530 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 190 от 07.02.2018 г. по гр.д.№ 180 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 25 от 27.04.2022 г. по гр.д.№ 2686 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., в които е прието, че е обяснимо представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника и третото лице- приобретател по сключения от пълномощника договор, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Такива косвени доказателства могат да бъдат близките родствени отношения между пълномощника и третото лице- приобретател на имота в степен, в която законът презюмира знание за увреждането /чл.135, ал.2 ЗЗД/ или заинтересованост /чл.166, ал.1 т.2 ГПК/.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение