Определение № 643 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1023/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Многопрофилна болница за активно лечение Парк Хоспитал“ ЕООД срещу решение № 91 от 14.03.2023г. по в.т.д. № 796/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 339 от 27.10.2022г. по т.д. № 123/2022г. на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 45 580. 87 лева, законна лихва за забава за времето от 04.03.2019г. до 24.10.2021г. върху сумата от 169 853 лева, дължима за извършена през 2017г. болнична медицинска дейност по клинични пътеки над уговорената стойност на разходите съгласно Договор № 164277 от 19.02.2015г. с допълнителни споразумения от 27.05.2016г. и 10.02.2017г.

Оплакванията на касатора са, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен е изводът на съда, че споразумението между страните касае и вземането за лихви за забава. Няма категорично изразена воля на кредитора, че се отказва и няма да има претенции за заплащане на законните лихви върху определената като предмет на споразумението главница. Дружеството – касатор се е запознало с Условия и ред № РД-НС-01-1 от 04.10.2021г. и приложенията към тях, преценило е, че има интерес да приеме доброволно плащане на спорната главница, вместо да чака присъждане в бъдещо дело, но това не означава, че се е отказало от обезщетение за забавено плащане. В Приложение № 1 към Условията изрично е записано уреждането на извършените от ищеца и неплатени дейности. Не е определян и нов договорен срок за плащане на главното вземане, който да дерогира настъпилата забава по договора по чл. 59 от ЗЗО. В този смисъл решението е постановено в нарушение на императивната норма на чл. 20 от ЗЗД. Не са спазени критериите при тълкуването и задължението на съда да се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните. В нарушение на процесуалните правила не са обсъдени основни доказателства и доводи на касатора – ищец. Въззивният съд не е съобразил доказателствата по т.4 - т.11 от исковата молба и не е обсъдил обстоятелството, че ответникът не е считал, че е в забава към датата на сключване на споразумението и така не е включил отказ от обезщетение за забава. Съдът е подменил изявената обективна воля с друга, различна от действителната обща воля на страните. Не са изложени мотиви защо не е съобразена трайната практика на ВКС по какъв начин трябва да бъде заявен отказът на кредитора от правото на обезщетение за забавено плащане.

Касаторът иска да бъде допуснато касационно обжалване и въззивното решение да бъде отменено, с присъждане на претендираната сума за законна лихва за забава.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за правилното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Как следва да се тълкуват изразите „окончателно уреждане на отношенията“ и „нямат и няма да предявяват каквито и да е други претенции“ и дали те се отнасят само към предмета на споразумението?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 144 от 14.11.2017г. по т.д. № 1084/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 32 от 31.05.2015г. по т.д. № 485/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 60152 от 27.04.2022г. по т.д. № 49/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., съгласно които такива изрази сочат на разрешаване на спора между страните – предмет на споразумението, а не представляват отказ от права.

2. По какъв начин трябва да бъде заявен отказът на кредитора от правото на обезщетение за забавено плащане, за да се приеме този въпрос за разрешен със сключването на споразумение?

Според касатора такъв отказ трябва да бъде изрично заявен, изведимо от посочените по-горе съдебни решения.

3. Трябва ли съдът да се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и да не допуска подмяна на нейното съдържание?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на противоречие с възприетото в решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 318 от 14.07.2011г. по гр.д. № 182/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 80 от 08.05.2012г. по гр.д. № 1315/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Счита още, че въпросът може да бъде определен като такъв от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, тъй като сключеното между страните споразумение има законодателно уредена цел и предмет – заплащане на отчетените и незаплатени дейности съгласно § 1, ал. 4 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021г.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на наведените в жалбата доводи?

Касаторът счита въззивното решение постановено в противоречие с Постановление № 7 от 27.12.1965г. на Пленума на ВС, решение № 1002 от 07.01.2010г. по гр.д. № 3800/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.

5. Необходимо ли е съдът да подложи на тълкуване споразумение, по чието съдържание страните спорят, съобразно установените в практиката на ВКС правила и критерии?

Според касатора въззивният съд не е подложил на тълкуване извънсъдебното споразумение, сключено между страните, съобразно правилата, критериите и начините, посочени в практиката на ВКС (решение № 220 от 31.07.2014г. по гр.д. № 6126/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 30 от 24.06.2022г. по гр.д. № 1883/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). Съобразими са обстоятелствата, при които е сключено споразумението; породените към този момент отношения между страните; поведението на страните преди и след споразумението; какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането на целта на споразумението; характеристиките на предмета му и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля на договарящите.

От насрещната страна по жалбата Националната здравноосигурителна каса е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че страните са били обвързани от Договор № 164277/19.02.2015г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, допълнен със споразумения, по който за 2017г. от касатора – изпълнител е имало извършени и отчетени, но незаплатени дейности. В рамките на предвиденото заплащане съгласно § 1, ал. 4 от ПЗР на Закона за бюджета на националната здравноосигурителна каса за 2021г. и Условия и ред № РД-НС-01-1 от 04.10.2021г., определени съвместно от Надзорния съвет на НЗОК и Управителния съвет на Българския лекарски съюз, след извършена проверка от контролните органи на НЗОК/РЗОК (протокол № 167/18.09.2020г.), касаторът е подал заявление вх. № 29-02-50-123/11.10.2021г. за сключване на споразумение. Такова, в образец Приложение № 1 към Условията, е било подписано на 13.10.2021г. Съгласно споразумението НЗОК се е задължила да заплати на касатора сума от общо 219 416 лева, отчетени, но неплатени дейности, установени по реда на § 1, ал. 4 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021г. и преминали успешно през логически контрол в информационната система на НЗОК (т. 1). Също съгласно споразумението плащането е трябвало да се осъществи в срок до 30 дни от подписването му. Страните са заявили, че със споразумението окончателно са уредили задълженията си и за в бъдеще нямат никакви претенции по предмета, описан в т. 1. Посочената в споразумението сума е била платена в уговорения срок (на 25.10.2021г.). Към посочените Условия е имало още Приложения № 2 и № 3 (образци за споразумения), касаещи лечебни заведения за болнична медицинска помощ, но предявили искове срещу НЗОК за неплатени суми за извършена болнична медицинска дейност. Те са съдържали отказ от законни лихви за забава, по правило дължими при срочния характер на задължението на НЗОК като възложител да заплаща извършената и отчетена дейност за оказаната от лечебните заведения медицинска помощ.

При тези установени фактически обстоятелства, тълкувайки споразумението от 13.10.2021г. по реда на чл. 20 от ЗЗД (действителната воля на страните), въззивният съд е приел предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за неоснователен. Обезщетението за забавено плащане в размер на законната лихва върху дължимата сума за извършените надлимитни дейности е било включено в споразумението и поради това е недължимо. Изрично страните са посочили, че задълженията са окончателно уредени. Съгласно чл. 365 от ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. С тези взаимни отстъпки могат да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора, а могат и да се изменят правоотношения, които са предмет на спора. В случая е бил определен нов падеж за изпълнение и плащане е извършено, а спорът относно лихвата за забава преди този нов падеж е бил уреден. Подобна уговорка относно срока е била част от типовото споразумение - Приложение № 1 към Условията и ред № РД-НС-01-1 от 04.10.2021г., които са били публично оповестени и известни на касатора, респективно той е имал право да не кандидатства за сключване на споразумение при предложените условия.

С оглед посочените обстоятелства първият формулиран от касатора въпрос не може да бъде определен като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът е основан на конкретни фактически обстоятелства – съдържанието на сключеното между страните споразумение, свързано с оплакването в касационната жалба за неправилно тълкуване на споразумението от въззивния съд. Така формулиран въпросът е фактологичен и предпоставен от преценка на правилността на обжалваното въззивно решение. Поради това не представлява правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Същото е по отношение на втория поставен въпрос, който съдържа питане за това как трябва да бъде заявен отказ от право на обезщетение за забавено плащане. Въпросът е основан на конкретните фактически обстоятелства по делото – съдържание на споразумението от 13.10.2021г.

Четвъртият процесуалноправен въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията във въззивната жалба и да анализира всички събрани по делото доказателства, в контекста на заявеното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд не е обсъдил основни доказателства и доводи на касатора – ищец, е въпрос от значение за изхода на делото.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в същия смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и оплакванията на касатора във въззивната му жалба. Касаторът сочи, че съдът не е съобразил съдебната практика относно възможен отказ от права със спогодба и не е обсъдил обстоятелството, че ответникът не е считал, че е в забава към датата на сключване на споразумението. Съобразяването на съдебната практика по чл. 20 от ЗЗД е във връзка с приложението на материалния закон и правилността на изводите на въззивния съд в решението му, а становището на ответника за това дали е в забава за плащане към датата на сключване на споразумението от 13.10.2021г., не води само по себе си до еднозначен извод за изразената воля относно вземането за обезщетение за забава в споразумението. Същевременно макар да се позовава на необсъдени доказателства, приложени към исковата молба, касаторът не сочи кои доказателства с конкретното им съдържание не са били съобразени от въззивния съд и са от значение за изхода на спора.

Третият и петият от поставените материалноправни въпроси, уточнени и конкретизирани като такива относно задължението на съда да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, също могат да бъдат определени като въпроси от значение за изхода на делото. Това е, тъй при тълкуване на сключеното между страните споразумение от 13.10.2021г., от въззивния съд е възприето, че то касае уреждане на всички отношения между страните във връзка с дължимата сума за извършени от касатора – лечебно заведение надлимитни дейности през 2017г. (главница и изтекли лихви за забава). Това тълкуване касаторът не споделя.

И относно тези въпроси не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, за да бъде допуснато касационно обжалване. Налице е формирана по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, съгласно която на тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. Тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД – отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. На тази практика, материализирана в множество съдебни решения, включително посочените от касатора, въззивното решение не противоречи. Изрично страните са постигнали уговорка за уреждане на отношенията си във връзка с отчетени, но неплатени медицински дейности през 2017г., като споразумението, типово, по образец, е било сключено в рамките на предвиденото заплащане по § 1, ал. 4 от ПЗР на Закона за бюджета на националната здравноосигурителна каса за 2021г., при съобразяване на определените съвместно от Надзорния съвет на НЗОК и Управителния съвет на Българския лекарски съюз Условия и ред № РД-НС-01-1 от 04.10.2021г. При тези типови споразумения не е било предвидено заплащане от НЗОК на изтекли лихви за забава нито за лечебните заведения, образували съдебни дела за събиране на дължимите им суми за надлимитна дейност, нито за тези, които, както касатора, не са предявили такива искове. В споразуменията е бил предвиден нов падеж за плащане, едва след което, при липса на плащане, законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД би била дължима. Съгласно посоченото във въззивното решение касаторът е имал право да не кандидатства за сключване на споразумение при предложените условия. В този смисъл въззивният съд е преценил обстоятелствата, при които е било сключено споразумението между страните, както и поведението на страните при сключването му, съгласно изискването на посочените от самия касатор решения по гр.д. № 6126/2013г. и гр.д. № 1883/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

Във връзка с третия поставен въпросът касаторът сочи допълнителен критерий и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е удовлетворено и това допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива конкретни обстоятелства в касационната жалба и изложението не се сочат и не се установяват.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски, но предвид изхода на спора, няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК.

С подадения отговор на касационната жалба насрещната страна НЗОК е поискала разноски за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК, такива разноски за сметка на касатора следва да бъдат присъдени - 300 лева, при съобразяване на обжалваемия интерес по делото – 45 580. 87 лева.

Воден от горното съдът