Определение № 50524 от 25.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1884/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Ц. В. М. в качеството му на синдик на „Ревивал 2013 М“ ЕООД /в несъстоятелност/ срещу решение № 229 от 07.04.2022г. по т.д. № 449/2021г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 260029 от 04.03.2021г. по т.д. № 85/2017г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от настоящия касатор против „Инвестбанк“ АД, „Ревивал 2013 М“ ЕООД /в несъстоятелност/ и „Сънойл-К.-2015“ ЕООД искове с правно основание чл.647, ал.1, т.2 ТЗ за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Ревивал 2013 М“ ЕООД /в несъстоятелност/ съглашението за встъпване в дълг по договор за стандартна кредитна линия „Инвест Динамика“ № 4/08.10.2015г. /по линия на Партньорска програма „Напред“ на ББР/ и Анекс № 1/23.08.2016г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.647, ал.1, т.2 ТЗ спрямо встъпването в дълг по чл.101 ЗЗД. Поддържа, че същото не представлява обезпечителна сделка, тъй като е регламентирано в раздел IV от ЗЗД – „Прехвърляне на вземания и задължения“, а не в раздел VII от същия закон – „Обезпечение на вземанията“. Счита, че цитираната от въззивния съд практика на ВКС е неотносима към предмета на правния спор, доколкото касае случаи на лични обезпечения, каквото встъпването в дълг не е. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „Дали встъпването в дълг по чл.101 ЗЗД е вид лично обезпечение?“. Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Инвестбанк“ АД, представляван от юрк.Т. П., оспорва касационната жалба. Релевира възражение за липса на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като твърди, че по поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, в съответствието с която е постановено въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците „Ревивал 2013 М“ ЕООД /в несъстоятелност/ и „Сънойл-К.-2015“ ЕООД не представят отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че с договор от 08.10.2015г. „Инвестбанк“ АД е предоставила на кредитополучателя „Сънойл-К.-2015“ ЕООД банков кредит при условията на револвираща кредитна линия в размер на 81 800 евро; по силата на чл.22 от договора на основание чл.101 вр. чл.121-127 ЗЗД като солидарни длъжници са се задължили „О. Инвест“ ЕООД, „Ревивал 2013 М“ ЕООД /в несъстоятелност/ и И. К. К.; с Анекс № 1/23.08.2016г. срокът за погасяване на кредита е продължен, като „Ревивал 2013 М“ ЕООД /в несъстоятелност/ - в качеството и на ипотекарен длъжник и на залогодател за обезпечаване изпълнението на задълженията по договора за кредит, е декларирал, че учредените от него вещни обезпечения – първа по ред ипотека върху два недвижими имота и първи по ред особен залог върху машини и оборудване, продължават да обезпечават вземанията на банката по договора с неговите изменения и допълнения. Въззивният съд е споделил възприетото в доктрината и съдебната практика становище, че кумулативното встъпване в дълг, респ. поемане на дълг, е договор с обезпечителен характер, който може да бъде сключен както между кредитора и встъпващото лице, в който случай има правните последици на договор за поръчителство, така и между встъпващото лице и длъжника, в която хипотеза представлява договор в полза на трето лице – кредитора. Позовавайки се на решение № 241 от 20.02.2018г. по т.д. № 985/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 238 от 15.01.2019г. по т.д. № 2668/2017г. на ВКС, ТК, I т.о, е изложил съображения, че процесуалният способ за защита срещу увреждащите масата на несъстоятелността обезпечителни сделки не е регламентиран в зависимост от техния възмезден или безвъзмезден характер, а с оглед на това дали те са сключени за обезпечаване на собствено на учредителя им, необезпечено дотогава главно задължение, в който случай учредените вещни обезпечения /залог или ипотека/ са атакуеми с преферентния иск по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ, или за обезпечаване на чуждо задължение, в която хипотеза защитата се осъществява с отменителните искове по чл.647, ал.1, т.3 и т.4 ТЗ, в чието приложно поле освен вещните, попадат и личните обезпечения, каквото е това на кумулативно встъпилия в дълг по реда на чл.101 ЗЗД. С оглед на това въззивният съд е приел за неотносим към предмета на спора довода на ищеца за безвъзмездния характер на учреденото от „Ревивал 2013 М“ ЕООД /в несъстоятелност/ лично обезпечение. На следващо място, решаващият съдебен състав се е позовал на решение № 60079 от 01.11.2021г. по т.д. № 876/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., според което в хипотеза на открито производство по несъстоятелност спрямо учредилия лично обезпечение последното може да се обяви за относително недействително само ако са предявени искове с правно основание чл.647, ал.1, т.4, пр.3 и т.5, пр.3 ТЗ и бъде установено наличието на предпоставките, предвидени в тези норми, предвиждащи изрична регламентация за увреждащите сделки, съставляващи лични обезпечения. С оглед на това въззивният съд е заключил, че искът по чл.647, ал.1, т.2 ТЗ е неоснователен, тъй като е налице лично обезпечение по смисъла на чл.101 ЗЗД за обезпечаване на чуждо главно задължение, което като безвъзмездна сделка може да се атакува само със споменатите искове. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. С оглед мотивите на въззивния съд настоящият състав намира поставения от касатора въпрос за обуславящ изхода на делото. Спрямо този въпрос, макар да е налице общият критерий на чл.280, ал.1 ГПК, отсъства допълнителният критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото е налице формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, на която и въззивният съд се е позовал. Съгласно решение № 241 от 20.02.2018г. по т.д. № 985/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. по своята правна същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Според общото правило на чл.122, ал.1 ЗЗД при пасивната солидарност няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора, а кредиторът може да иска изпълнението от всеки съдлъжник. Особеност на пасивната солидарност е единството на предмета на престацията, а това означава, че предметът на задължение на солидарните длъжници е един и същ. Същото разрешение е възприето и в решение № 50044 от 27.09.2023г. по т.д. № 470/2022г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 60079 от 01.11.2021г. по т.д. № 876/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по въпроса за реда за защита срещу сключен от длъжника обезпечителен договор, увреждащ масата на несъстоятелността. Съгласно така формираната практика системата за защита на кредиторите на длъжника, за когото е открито производство по несъстоятелност, създадена с нормите на чл.647, ал.1 ТЗ, отчита различния резултат от увреждащите сделки и действия с оглед правното им действие. Поради това законът е предоставил самостоятелна защита на кредиторите срещу сключените обезпечителни сделки, наред със защитата срещу безвъзмездните сделки и сделките при нееквивалентност на престациите. По различен ред се атакуват непосредственото намаляване на имуществото на длъжника и обезпечението, създаващо привилегия на едни спрямо други кредитори, като тази система не поставя въпроса за безвъзмездния или възмездния характер на обезпечителните сделки. Принципно обезпечението може да бъде възмездна или безвъзмездна сделка, но законодателят е предвидил самостоятелен ред за обявяване на относителната недействителност на обезпечителните сделки спрямо кредиторите. С фактическите състави, предвидени в чл.647, ал.1 ТЗ, се дава приоритет на интересите на кредиторите на несъстоятелността спрямо посочените лица, включително спрямо третите лица, на които длъжникът е учредил обезпечение. Отграничаването на действията и сделките в отделни самостоятелни хипотези на чл.647, ал.1 ТЗ сочи, че същите не са намират една към друга като обща към специална, а са от един и същи ред, като определено действие или сделка може да попада в приложното поле само на една от тези хипотези. Встъпването в дълг по смисъла на чл.101 ЗЗД представлява вид лично обезпечение, а когато спрямо учредилия обезпечение е открито производство по несъстоятелност, личното обезпечение може да се обяви за относително недействително, ако са предявени искове с правно основание чл.647, ал.1, т.4, пр.3 и т.5, пр.3 ТЗ и се установи наличието на предпоставките, предвидени в тези норми, предвиждащи изрична регламентация за увреждащите сделки, съставляващи лични обезпечения. Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.647, ал.1, т.2 ТЗ са в съответствие с така формираната практика на ВКС, поради което разрешаването на поставения въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника „Инвестбанк“ АД следва на основание чл.78, ал.8 ГПК да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. На основание чл.649, ал.6 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса за настоящото производство в размер на 30 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение