Определение № 255 от 07.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 304/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, чрез процесуалния ѝ пълномощник, срещу решение № 590 от 29.08.2022 г. по в. т. д. № 182/2022 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 461 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 108/2021 г. на Окръжен съд – Перник за осъждане на касатора да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение „Рахила Ангелова““ АД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 59 ЗЗО сумата от общо 49 657 лв., от която: 22 631 лв. – главница за извършена БМП за м. януари 2018 г. на стойност над утвърдените стойности по Приложение № 2 към договор № 140253/19.05.2017 г. по клинични пътеки за 37 пациенти; 13 386 лв. – главница за извършена БМП за м. февруари 2018 г. на стойност над утвърдените стойности по Приложение № 2 към договор № 140253/19.05.2017 г. по клинични пътеки за 26 пациенти и 13 640 лв. – главница за извършена БМП за м. март 2018 г. на стойност над утвърдените стойности по Приложение № 2 към договор № 140253/19.05.2017 г. по клинични пътеки за 37 пациенти, въз основа на договор № 140253/19.05.2017 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и Национален рамков договор за медицински дейности, сключен между НЗОК и БЛС за 2017 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на предявяване на иска – 26.02.2021 г., до окончателното изплащане на сумата; и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от общо 14 743.82 лв. – обезщетение за забавено плащане върху главниците за съответните периоди на забава, подробно индивидуализирани. В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на атакуваното въззивно решение. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че в тежест на НЗОК е възникнало задължение за плащане на претендираните суми, в която връзка излага съображения за неправилно тълкуване и приложение на относимите към настоящия случай норми на ЗЛЗ, ЗЗ, ЗЗО, ЗБНЗОК за 2018 г., Националния рамков договор за медицинските дейности за 2018 г., както и на разпоредбите на сключения между страните индивидуален договор. Поддържа, че задължителното здравно осигуряване е пакет от медицинска помощ, гарантиран от бюджета на НЗОК, която в съответствие със закона закупува от изпълнителите на здравни дейности определени по вид, обем, цена, и съответстващи на критерии за качество и достъпност, пакети здравни дейности. Навежда доводи, че закупуването на тези здравни дейности съгласно Закона за бюджета на НЗОК за 2018 г. се осъществява в рамките на разпределени разходи и заплащането на стойността на извършена медицинска дейност не е неограничено, а нарочно регулирано в рамките на административно разпределени обеми, което не нарушава правата на здравноосигурените лица и достъпа им до медицинска помощ, а напротив – по този начин обезпечава това им право. Счита, че съобразно сключения между страните договор и ограниченото чрез клаузите му заплащане на осъществената от изпълнителя медицинска помощ до обем, определен на месечна база, извършването на медицинска болнична помощ от лечебно заведение, което надхвърля уговорените стойности, не поражда договорно задължение за заплащането ѝ от НЗОК. Моли за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при позоваване на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, се поставя следният въпрос, който според касатора е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд: Постигнатото между НЗОК и изпълнителя на болнична помощ съгласие по договора за оказване на болнична медицинска помощ, сключен по реда на чл. 59 ЗЗО, относно реда и начина на заплащане на оказаната на здравноосигурените лица медицинска помощ, противоречи ли на императивната правна уредба, гарантираща осигуряване на гражданите на Република България на достъпна медицинска помощ и безплатно медицинско обслужване? Ответникът по касационната жалба не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд на първо място е приел за безспорно, че надлимитната болнична дейност, чието заплащане се претендира, е реално извършена въз основа на процесния договор и в изпълнение на дейностите по чл. 45 ЗЗО в обхвата на гарантирания на здравноосигурените лица пакет здравни дейности. Подробно анализирайки приложимите в случая разпоредби на КРБ, ЗЗ и ЗЗО, въззивната инстанция е приела, че заложените в договора между НЗОК и ищеца, като изпълнител на медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО, ограничения в броя на изпълняваните от лечебното заведение дейности противоречат на императивни правила на закона и основни принципи на задължителното здравно осигуряване – уговарянето на такъв лимит на дейности и плащания от НЗОК влиза в пряко противоречие с установената в чл. 59, ал. 2 ЗЗО във вр. чл. 55, ал. 3 ЗЗО забрана в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК, като определянето на лимит на заплащаните от НЗОК дейности в сключените индивидуални договори с изпълнителите на медицинска помощ е в явно противоречие и със застъпените в чл. 5, т. 9 и т. 10 ЗЗО, чл. 4 ЗЗО, чл. 2 ЗЗ и чл. 52 от КРБ принципи за закрила от държавата на здравето на нейните граждани, на опазването му като национален приоритет, на гарантиране на своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ на здравноосигурените лица в кръга на гарантирания от бюджета на НЗОК пакет от медицински дейности по чл. 45 ЗЗО. Като противно на тези основни принципи, решаващият съдебен състав е намерил за недопустимо чрез използването на властническото положение на един държавен орган – НЗОК, и районните му поделения, и в резултат на евентуалното му недобро функциониране – липса на правилно планиране на очакваните разходи, да бъдат ограничавани правата на гражданите, гарантирани им от закона, за достъп до своевременна и качествена медицинска помощ в лечебно заведение, избрано от тях. При тези правни изводи и приемайки, че НЗОК не може да откаже плащане в рамките на гарантирания здравен пакет за предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурени лица, както и че по отношение на процесните претендирани за плащане дейности са налице всички предпоставки по чл. 47 ЗЗО за заплащането им от НЗОК при отсъствие на изключенията по чл. 51 ЗЗО, въззивният съд е потвърдил осъдителното първоинстанционно решение. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е относим към предмета на спора, тъй като касае задължението на НЗОК да заплаща извършени от болничните заведения надлимитни дейности, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса дали съществува задължение на НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и дали са нищожни поради противоречие с императивни правни норми и на основните принципи на задължителното здравно осигуряване клаузите на сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се ограничава заплащането от НЗОК на извършените и отчетени медицински дейности и вложени медицински изделия до посочените в приложение към договора стойности, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 47 от 19.04.2022 г. по т. д. № 418/2021 г. на ВКС, II т. о. и цитираното там решение № 169 от 16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, II т. о., съгласно която уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение № 2, са нищожни. В решението по т. д. № 418/2021 г. е даден и отговор, че становището, че НЗОК не дължи заплащане на извършена медицинска дейност над договорените лимити, не кореспондира с поетото от държавата задължение за гарантиране на уреденото с чл. 52 от Конституцията на Република България и ЗЗО основно право на гражданите на здравно осигуряване. При изпълнение на задължението си по чл. 52, ал. 3 от Конституцията за осъществяване закрила на гражданите като публично благо и цел на националната здравна политика, държавата разполага с публичен ресурс, който е гарантиран, но ограничен в рамките на бюджета на НЗОК, осигуряващ присъщия за задължителното здравно осигуряване пакет от здравни дейности, определен на база годишната стойност на разходите за видовете медицинска помощ. За непредвидени и неотложни разходи задължително се предвижда резерв, от който се плащат и разходи в случай на значителни отклонения от равномерно разходване на средствата за здравноосигурителни плащания. Бюджетът на НЗОК е законово регламентиран като задължителен финансов способ и принцип на финансиране на дейността в областта на болничната медицинска помощ, заплащанa чрез системата на задължителното осигуряване. Здравноосигурените лица, които не са страна по НРД за медицинските дейности, нито по договора за приемане на цени и обеми на медицинската помощ, имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигурените лица. В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица, на които е престирана медицинска помощ над стойностите по Приложение № 2 за съответния месец, биха я получили през същия месец при избор на друг изпълнител на медицинска помощ, ненадхвърлил лимита на хоспитализация, или в по-късен момент през същата година при включването им в листата на чакащите. Във всеки от посочените случаи се дължи плащане от бюджета на НЗОК за предоставената медицинска помощ, доколкото извършените дейности са в обхвата на гарантирания пакет здравни дейности, като Надзорният съвет на НЗОК има възможност да приеме решение за изменение и корекция на определените прогнозни бюджетни средства на съответните РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ. Предоставянето на своевременна и качествена медицинска помощ от страна на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител на медицинска помощ в превишение на установената месечна или тримесечна бюджетна рамка за съответната година не представлява неизпълнение на задълженията на изпълнителя на медицинска помощ по сключения между него и РЗОК индивидуален договор с последица отхвърляне заплащането на извършената дейност. Наличието на формирана практика на ВКС, споделяна от настоящия състав, с която е даден отговор на въпрос, идентичен на поставения в изложението на касатора, изключва наличието на селективното основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и обуславя недопускане на въззивното решение до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение