Определение № 50567 от 31.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2295/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Снабдяване и търговия-МО“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 471 от 20.07.2021 г. по в. т. д. № 50/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260 516 от 08.12.2020 г. по т. д. № 2018/2019 г. на Софийски градски съд, VI-9 състав, с което е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу „Джайден Юнайтед България“ ООД, [населено място] иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 585 648 лв. (с ДДС), представляваща неустойка по т.10.3. от Договор 29/06/2014 от 16.06.2014 г. за неизпълнение на задължението по т.10.2. от договора за изтегляне на закупените стоки в уговорения срок, претендирана за периода 18.02.2017 г. – 03.04.2018 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода за недължимост на неустойка за неизпълнение на поетото от ответника-купувач по процесния договор задължение да изтегли закупените стоки в предвидения в т.10.2. срок, с твърдението, че този извод е резултат от неправилното тълкуване на договора относно значението на срока по т.10.1. от договора. Според касатора, така уговореният срок касае единствено изтеглянето на стоките, а не самото съществуване на договора, поради което с изтичането му не е преустановена облигационната връзка между страните и следователно не е отпаднало задължението на купувача да изтегли стоките, съответно – неизпълнението на това негово задължение е породило задължението му да заплати уговорената в т.10.3.1. неустойка. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „За приложението на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС“. По отношение на този въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаването му в противоречие с постановеното между същите страни, по спор във връзка със същия договор, но за различен период решение № 60077 от 15.07.2021 г. по т. д. № 1243/2020 г. на ВКС, І т. о., както и в противоречие с решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, II т. о. и с решение № 4 от 04.02.2014 г. по т. д. № 23/2013 г. на II т. о. Освен това, касаторът счита, че въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона, както и че е очевидно неправилно. Ответникът по касация – „Джайден Юнайтед България“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 26.10.2021 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от „Снабдяване и търговия-МО“ ЕООД срещу „Джайден Юнайтед България“ ООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че сумата 585 648 лв. (с ДДС), представляваща неустойка по т.10.3. от Договор 29/06/2014 от 16.06.2014 г. за неизпълнение на задължението по т.10.2. от договора за изтегляне на закупените стоки в уговорения срок, претендирана за периода 18.02.2017 г. – 03.04.2018 г., е недължима, тъй като не са налице предпоставките, пораждащи това задължение. Решаващият състав е мотивирал недължимостта на неустойката с факта на прекратяване на договора в предходен за исковия период момент, а именно – на 16.03.2015 г., когато е изтекъл предвиденият от страните срок на процесния договор – 3 месеца след плащане на цената на стоките (осъществено на 15.12.2014 г.) и между тях не е постигнато съгласие за продължаването му в съответствие с т.10.4., в която хипотеза именно би била дължима неустойката по т.10.3. от договора. Застъпил е становището, че с прекратяване на облигационната връзка е отпаднало задължението на купувача за изтегляне на стоките от складовете на продавача, от което следва, че същият не може да изпадне в забава и съответно не дължи неустойка за забава. В тази връзка се е позовал и на разрешенията в Тълкувателно решение № 7/2013 от 13.11.2014 г. на ОСГТК за недопустимостта да се присъжда неустойка за забава при разваляне на договора поради виновно неизпълнение, като е счел същото за приложимо и към хипотезата при прекратяване на договора. В резултат от тълкуването на релевантните за спора договорни клаузи – от систематичното място на т.10.3. (между т.10.1. и т.10.4.) и с оглед уговорките в т.4.2. и 4.3. от договора, въззивният съд е приел, че волята на страните е била: продавачът да съхранява стоките в рамките на първоначално уговорения тримесечен срок безвъзмездно; в случай, че този срок бъде продължен по взаимно съгласие с още три месеца – купувачът да поеме освен обичайните разходи за ползване на склада и за съхранението на стоката, също да заплати и неустойка за всеки от следващите след първите три месеца, в които не е изпълнил задължението си да вдигне стоките в първоначално уговорения срок; след изтичането на продължения срок, респ. ако не е налице продължаване – след изтичането на първоначалния тримесечен – договорът да се прекрати, като купувачът продължи да дължи единствено разходите за ползване на склада и за съхранение на стоката. С оглед безспорния факт, че купувачът не е поискал продължаване срока на действие на договора, решаващият състав е направил извод, че договорът следва да се счита прекратен на 16.03.2015 г. Като подкрепящо извода за автоматично прекратяване на процесния договор е преценил и поведението на самия продавач, който в писмото си до ответника от 26.03.2015 г. изрично е заявил, че счита договора за прекратен на основание т. 10.5. от него, като се е възползвал от предвидената в тази клауза възможност да препродаде стоките (което се установява от заключението на експертизата). Според въззивния съд, друго тълкуване на клаузата на т.10.3.1. би било в пряко противоречие освен с волята на страните, също и със закона и добрите нрави, доколкото предвиждането на неустойка за забава, след като срокът на договора е изтекъл, води изначално до създаване на предпоставки за неоснователно обогатяване на страната, в полза на която е предвидена, тъй като, дори и да иска, противната страна няма правна възможност да изпълни, а само следва да търпи негативи, докато патримониумът й ще намалява ежемесечно с натрупване на неустоечни задължения през времето, докато по своя воля продавачът се освободи от фактическата власт върху чуждите вещи (като ги продаде отново на друг). Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда като общо основание за допускане на касационния контрол произнасянето от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато въпросът е обусловил правните изводи по предмета на спора, от значение е за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният от касатора въпрос за тълкуването на договора относно дължимостта на неустойката по т. 10.3.1. от него не отговаря на посочените изисквания. Преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване (чл. 281 ГПК), но не могат да бъдат релевирани едновременно и като основания за допускане на касационния контрол (чл. 280 ГПК). В пълна степен това важи и за тълкуването на договорите, като част от извършваната от инстанцията по същество преценка на доказателствата. По приложението на нормата на чл. 20 ГПК е създадена обилна и непротиворечива практика на Върховен касационен съд, насочваща съдилищата към спазване на законово установените правила при тълкуване на договорите с цел разкриване на действителната воля на страните. В този смисъл са и представените с изложението по чл. 284, ал. 3 решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Не може да се счете обаче, че е налице противоречие с тази практика, включително и с решението, постановено между същите страни във връзка с дължимостта на неустойка по процесния договор за предходен период. Именно в съответствие с формираната от касационната инстанция практика по приложението на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е тълкувал спорните клаузи на процесния договор, като е изследвал действителната воля на страните не само с оглед конкретните уговорки и с целта на договора, но и с поведението на самите страни, обективирано в разменената между тях кореспонденция. Правилността на изводите, до които е достигнал съдът в резултат от тълкуването, е въпрос, относим към правилността на решението и съответно към основанията по чл. 281 ГПК за касирането му. Що се отнася до останалите две посочени от касатора основания – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – предвид заявяването им бланкетно, без да са изложени аргументи в тяхна подкрепа, същите не подлежат на обсъждане. Отделно от това, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е и ненадлежно заявено, тъй като се поддържа само една от формиращите го две кумулативни предпоставки – „значение за точното прилагане на закона“, а не и „значение за развитието на правото“, в какъвто смисъл са разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от посочения изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски е неоснователно. В приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 12.10.2021 г. е уговорено заплащането на адвокатското възнаграждение в полза на процесуалния пълномощник на ответното дружество да бъде извършено по банкова сметка. Доказателства за извършването на такъв превод обаче не са представени, поради което и в съответствие с указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС разноски не следва да бъдат присъдени. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК