Определение № 156 от 08.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5531/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от С. С. И., чрез процесуален представител адв.А. И., срещу решение от 22.04.2015г., постановено по в.гр.д.№757/2014г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 17.11.2014г. по гр.д.№1298/2014г. на Кюстендилски районен съд, за отхвърляне на предявения от С. С. И. иск с правно основание чл.200 КТ. К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба [община], чрез процесуален представител юрисконсулт Д. В., който счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от С. С. И. срещу [община] иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 1553лв. – за имуществени вреди и 7000лв. – за неимуществени вреди, вследствие на настъпила на 27.01.2013г. трудова злополука, настъпила при отиване към помещението за гласуване като член на секционна избирателна комисия, назначен от Р. – К. за провеждане на национален референдум на същата дата. Претенцията си ищецът е основал на разпореждане №5/26.04.2013г. на длъжностно лице по чл.60, ал.1 КСО при ТП на НОИ - К., с което разпореждане злополуката е приета за трудова по смисъла на чл.55, ал.2 КСО /приравнени на трудова злополука случаи/. В. съд е приел, че страните не са били в трудово правоотношение и ответната община не е работодател на ищеца, поради което не може да бъде аргажирана отговорността му по чл.200 КТ. Приел е, че наличие на задължение за внасяне на осигурителни вноски, визирано в Изборния кодекс - в случая чл.97,ал.4, не води до игнориране на задължението на ищеца да установи качеството на работодател на ответника, доколкото „осигурител” е по-широко понятие /по арг. напр.от чл.6, КСО задължение за внасяне на осигурителни вноски съществува дори и при. доходи за работа без трудово правоотношение/. Приравняването за нуждите на осигурителното право не предполага възникване на същинско трудово правоотношение с работодател [община]. Приел е, че от представените по делото индивидуални административни актове и решения на административни съдилища, задължителни по смисъла на чл.302 ГПК, също не се установява качеството на работодател по отношение на ответната община по смисъла на КТ – който закон е приложим за настоящия казус, съответно такъв извод не може да се направи с оглед наличие на задължения, които въззваемата страна има по отношение на ищеца за внасяне на осигуровки – и то за сметка на републиканския бюджет /относно което се акцентира и в приложените решения/, а при липса на установено по делото качество на работодател не може да се ангажира и отговорността на ответника за репариране на претендираните именно на това основание вреди. К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика въпросите: „кой е пасивно легитимиран по иска с правно основание чл.200 КТ когато се касае за член на секционна избирателна комисия”; ”възможно ли е да има разлика в субектите „работодател” и осигурител”, респ. единият да участва в производството по разследване на трудова злополука, но да не отговаря по чл.200 КТ”;”допустим ли е иск с правно основание чл.200 КТ срещу работодател, който не е участвал в производството по разследване на трудова злополука”. Последният от поставените въпроси не е от значение за конкретното дело. Легалната дефиниция за понятието „трудова злополука” като общо понятие за осигурителното, трудовото и застрахователното право се съдържа в чл.55, ал.1 КСО. От нея се извеждат юридическите белези на понятието „трудова злополука” според новото българско осигурително право /решения по адм.д.№46/2002г., по адм.д.№6941/2002г., по адм.д.№4595/2003г. и др. на ВАС/, които са свързани с обективното състояние на осигуреното лице; последиците от това обективно състояние; причината, довела до обективното състояние и неговите последици; връзката между състоянието на осигуреното лице и изпълняваната от него работа. С настъпването на трудовата злополука са свързани редица здравноосигурителни права на осигуреното лице, но също така и специфична имуществена отговорност на работодателя към работника или служителя по трудовото правоотношение, както и в някои случаи задължение за застраховане на работника или служителя срещу трудова злополука. В осигурителноправно отношение на работниците и служителите са приравнени други категории лица, които полагат зависим или подобен на зависимия труд в определени правни норми. В трудовоправно отношение трудовата злополука е факт с правно значение за ангажиране отговорността на работодателя при увреждане на здравето или живота на работника или служителя – чл.200 КТ. Разпореждането на длъжностното лице по чл.60, ал.1 КСО за признаване или не на трудова злополука, е акт, с който компетентният държавен признава или не признава наличието на определен факт с правно значение – трудовата злополука, като осигурен социален риск. В съдебната практика няма колебание относно основанията за възникване на трудово правоотношение и разпореждането на длъжностното лице по чл.60, ал.1 КСО за признаване на трудова злополука не е относимо към никое от тях, а именно наличието на трудово правоотношение е от значение за отговорността на работодателя при увреждане на здравето или живота на работника или служителя по чл.200 КТ. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК, във връзка с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 500лв. за настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.