Определение № 60615 от 15.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Велико Търново срещу решение № 9/01.02.2021 г. по гр. д. № 267/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответникът С. Е. Ж. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 439/09.07.2020 г. по гр. д. № 32/2020 г. на Окръжен съд – Плевен (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260027/25.08.2020 г. по същото дело) в уважената част на предявения от С. Е. Ж. против Прокуратура на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 5 вр. с ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила на 22.03.2019 г. присъда по НОХД № 1200/2018 г. на Районен съд – Плевен, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.03.2019 г. до окончателното плащане.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение в на престъпление по чл. 206, ал. 5 вр. с ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила на 22.03.2019 г. присъда. Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство – малко над 3 години; изживените типични и обичайни за подобни случаи страх от евентуално осъждане и притеснения от наказателно преследване. Изтъкнато е, че макар тежестта на престъплението, за което е повдигнато процесното незаконно обвинение да е ниска – деянието е „маловажен случай“, предвид на чистото съдебно минало на ищеца фактът на воденото наказателно производство е предизвикал ситуация, която за него е била стресираща, извънредна и необичайна. По тези аргументи е направен извод, че взетата по отношение на лицето най – лека мярка за неотклонение – „подписка“, не е определяща за интензитета на търпените неимуществени вреди. В тази връзка е отчетено и общественото положение на ищеца – до образуване на наказателното производство срещу него той е бил дългогодишен кмет на [населено място], [община], област Плевен, заемал изборната длъжност четири мандата (повече от 15 години). Той бил уважавана личност, ползвал се е сред съселяните си с добро име и авторитет, които с процесното обвинение и неговия обществен отзвук (чрез публикации в различни сайтове) били дискредитирани и уронени. Посочено е също, че наказателното производство е станало повод за коментари (вкл. и недоброжелателни), обсъждания и оценки като е довело до чувство на срам у ищеца пред неговите съселяни, на унижение от обидите и подигравките, които чувал по свой адрес. Установено е, че в резултат на обвинението ищецът станал затворен, без настроение, изпаднал в социална изолация, защото се срамувал да бъде сред хората, отслабнал. В обжалваното решение е съобразено и обстоятелството, че макар да няма определящо значение за генезиса на артериалната хипертония у ищеца, незаконното обвинение е с известно влияние върху състоянието му, което не е леко (значението му се простира в рамките на 15-20% от това заболяване), докато при органичното емоционално лабилно разстройство (характеризиращо се с прогресиращо неразположение, изразяващо се в повишена физическа и психическа умора, нестабилност на настроението, нарушение на съня, частична липса на самоконтрол), от което страда лицето горният процент достига до около 40 %. За неоснователно е прието оплакването на ответника, че при определяне на размера на обезвредата следва да се отчита факта на престоя на наказателното производство преимуществено в съдебна фаза през неговата продължителност. Втората инстанция е развита съображения, че наказателното преследване е започнало на инициатива на прокурора, развило се е в съдебна фаза с внасяне на обвинителен акт и е последвало протестиране на постановените от съда актове за прекратяване на производството и за оправдаване на дееца, поради което релевираният в горната насока довод не може да бъде споделен. Като е съобразил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установил е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, съставът на апелативния съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за търпените неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 5 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят два въпроса:

• за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди след преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД и

• за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди.

Тук страната сочи отклонение на въззивното решение в обжалваната част със задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.

Поддържа се и наличие на предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на въпрос от „значение за правилното приложение на закона“. Жалбоподателят твърди, че справедливото определяне на размера на обезщетението на неимуществените вреди изисква да се отчетат всички факти и обстоятелства от значение за делото, при което присъденият размер на обезвредата да е съответен на действително засегнатото нематериално благо.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК два въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика, на която страната се позовава.

По първото питане.

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и ниската тежест на деянието, предмет на процесното обвинение, но ги е разгледал в контекста на чистото съдебно минало на незаконно обвиненото лице, което е било поставено в необичайна за него, извънредна и стресираща ситуация през времето на това производство; търпените от ищеца негативни психически изживявания, чувство на срам и унижение; засегнатото му добро име, авторитет и обществена репутация с оглед на дългогодишно изпълняваната изборна длъжност на кмет на селото; неблагоприятните последици върху здравословното му състояние. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос (вкл. и тази, на която касаторът се позовава) и постановяването на въззивното решение в обжалваната му част в съгласие с нея изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по него.

По второто питане.

В обжалваното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото, вкл. и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Налага се извод, че даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса е съобразено с формираната по приложението му задължителна съдебна практика, вкл. и тази, на която се позовава касаторът. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не осъществява основание за допускане на касационно обжалване, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се извършва от ВКС след допускането на касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Затова и по този въпрос не може да се допусне касационен контрол.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в сочената хипотеза „въпрос от значение за правилното приложение на закона“.

Страната обосновава претенцията си с довод за „справедливото определяне на размера“ на обезщетението на неимуществени вреди.

Селектираното на касационната жалба при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква формулирането на правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение – т. е. да обуславя изхода по конкретното дело, да е поставен в основата на решаващите изводи на въззивния съд (така разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). В случая такъв конкретен въпрос касаторът не поставя. Вместо това смесва основанията за допускане на касационно обжалване с общите касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивния съдебен акт (доколко размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен), които са различни. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение по спора, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към цитираните по – горе разяснения по т. 1 от посочения тълкувателен акт. Освен това, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията на т. 4 от разглежданото тълкувателно решение, очертаващи съдържанието на допълнителните предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК в двете му хипотези – „въпрос, от значение за точното прилагане на закона“ (жалбоподателят се позовава некоректно на текста от закона, като проявление на визираното по-горе смесване на основания с твърдението, че въпросът е значим за „правилното“ приложение на закона) и „въпрос, от значение за развитието на правото“.

В обобщение се налага, че не е обосновано приложно поле на основания по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

По тези мотиви, Върховният касационен съд, III г. о.