Определение № 955 от 03.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4512/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. Ч., чрез адв. Т. Д., срещу въззивно решение № 128 от 21.07.2022 г. по в. гр. д. № 245/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 61 от 23.02.2022 г. по гр. д. № 301/2021 г. на Окръжен съд – Хасково и като краен резултат е обявен за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, сключеният на 30.07.2013 г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот между К. Н. Ч. – продавач и К. Т. М. – купувач, по силата на който К. Н. Ч. продава на К. Т. М. следния свой недвижим имот – 1/2 ид. ч. от поземлен имот с адрес в [населено място], [улица], ведно с целия находящ се в имота самостоятелен обект в сграда – апартамент № 2, представляващ целия втори етаж от масивна жилищна сграда, построена в описания по-горе поземлен имот, ведно с прилежащите към апартамента 1/2 ид. ч. от приземен етаж в същата сграда, както и ведно с прилежащите към апартамента 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, за сумата от 30 000 лева, изплатена изцяло и в брой от купувача на продавача. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Твърди, че въпреки изложените аргументи за недопустимост и неправилност на исковата претенция, предишните инстанции са се произнесли по нередовна искова молба. Сочи още, че доказателствата, с които се е мотивирал въззивният съд са събрани неправилно и против закона; че не е доказана волята на страните да желаят правните последици на процесния договор; че при обсъждането на фактическата обстановка е налице пълна противоположност с поведението на ответника; че съдът не се е произнесъл по оспореното съдържание на процесния предварителен договор. Ответната страна по жалбата К. Т. М., чрез адв. Т. Т., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че пред Хасковски окръжен съд са предявени два иска с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД – като главен и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД – като евентуален. Ищцата К. Т. М. е твърдяла, че на 30.07.2013 г. с ответника сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ ид. ч. от поземлен имот, целият с площ от 411 кв. м, ведно с целия находящ се в имота самостоятелен обект в сграда - апартамент № 2, представляващ целия втори етаж от масивна жилищна сграда, ведно с прилежащите към апартамента ид. ч. от приземен етаж в същата сграда и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж, с административен адрес – [населено място], [улица], при договорена цена от 30 000 лева, която сума изплатила изцяло и в брой на продавача, в изпълнение на предвидената в чл. 2 от предварителния договор клауза, служеща като разписка за предаване на сумата. Съдът е посочил като установено, че страните по договора поели задължението да сключат окончателен договор в срок до три години от подписването на предварителния договор. Въпреки многократните покани, отправени до ответника, същият не изпълнил задължението си да прехвърли собствеността върху имотите в изискуемата нотариална форма, поради което и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД ищцата моли за решение, с което съдът да обяви за окончателен предварителния договор, сключен с ответника на 30.07.2013 г. При условията на евентуалност, в случай, че главният иск бъде отхвърлен, моли за решение, с което съдът да осъди ответника да й заплати сумата в размер на 30 000 лева, представляваща продажната цена на имота, предмет на предварителния договор, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба. Въззивният състав е посочил също, че ответникът К. Н. Ч. е оспорил исковете, считайки, че искът, предявен на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е бил погасен по давност, изтекла на 30.07.2018 г., считано от сключването на договора и от предаване на владението върху имота - 30.07.2013 г., позовавайки се на чл. 9 от предварителния договор. Заявявал и възражение за нищожност на предварителния договор, обосновано с липсата на платежен документ, удостоверяващ заплащането на продажната цена от 30 000 лева, поддържайки, че не е получил сумата нито в брой, нито по друг начин. Оспорил е верността на предварителния договор. Въззивният състав е намерил, че окръжният съд правилно е изяснил фактите по делото, относими към обжалваната част на решението му и в произнасянето си по същество е постановил правилен съдебен акт. Съдът е посочил още, че ответникът К. Ч. е оспорил с отговора на исковата молба съдържанието и подписите на представения по делото предварителен договор от 30.07.2013 г. за покупко-продажба между страните. На 11.06.2021 г. е била допусната и назначена в открито съдебно заседание пред ХОС съдебно-графологична експертиза. В съдебно заседание на 22.11.2021 г. ответникът се е отказал от експертизата. Поради горното въззивната инстанция е намерила за правилен изводът на ХОС за авторството на договора, а именно: сключването му между двете страни по делото, както и че направените в него изявления са направени от тези лица ( чл. 180 от ГПК ). Като извод от така установената стабилност на договора съдът е приел, че ответникът Ч. е получил сумата от 30 000 лева при сключването му на 30.07.2013 г., като самият договор служи за разписка за получаването от ищцата М. на посочената сума от него – чл. 2, изр. II, т. е. цената е платена и няма предпоставки за прилагане на нормата на чл. 362 от ГПК. Въззивният съд е отбелязал, че съгласно чл. 3 от предварителния договор от 30.07.2013 г. страните се задължават да сключат окончателен договор в срок до три години от подписването му. Констатирал е, че потестативното право да се иска сключване на окончателен договор е с начало – момента на неизпълнение на това задължение, а този момент е 30.07.2016 г. В тази връзка е посочил, че давностният срок относно конститутивния иск с основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е петгодишен и съгласно чл. 114 от ЗЗД негово начало е моментът, в който се поражда правото на страните да предявят иск за сключване на окончателен договор. При наличието на изрична уговорка между страните, съдът е приел, че датата 30.07.2016 г. е моментът, в който се поражда правото на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, а погасяването по давност на тази възможност е на 30.07.2021 г. Исковата молба по делото е внесена в съда на 29.04.2021 г. – преди изтичане на твърдяната във въззивната жалба погасителна давност. В този смисъл се е позовал на приетото в решение № 40/23.04.2020 г. по т. д. 2110/2019 г., ТК, II т. о. на ВКС и цитираното във въззивната жалба решение № 72/06.03.2012 г. гр. д. № 443/2011 г., ГК IV г. о. на ВКС – давностният срок започва да тече от момент, в който се поражда правото на иск на всяка от страните да иска сключване на окончателен договор и когато в предварителния договор е уговорен срок, правото на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД се поражда с настъпване на този срок и само когато такъв срок не е уговорен, правото на иск се поражда от момента на сключване на договора, какъвто според въззивната инстанция настоящият случай не е. Неоснователен според съда е и доводът във въззивната жалба, свързан с липса на вписване на исковата молба. Посочил е, че на лист 57 от делото пред ХОС е представен вписан екземпляр на ИМ в Служба по вписвания – Х. с вх. рег. № 1255 от 21.05.2021 г., акт 157, том I. Независимо от липсата на довод от страна на ответника, както в отговора на ИМ, така и във въззивната му жалба, за нищожност на предварителния договор, който е предшестван само пет дни преди това от нотариално оформена покупко-продажба на същите имоти между двете страни с продавач – ищцата и купувач – ответника, то от доказателствата по делото въззивният съд е намерил, че не се установява предварително уговаряне между страните за обратно изкупуване, а последващата уговорка не води до нищожност. Съдът е посочил още, че в жалбата са изложени аргументи за нищожност на договора, свързани с плащането в брой на сумата от 30 000 лева и тъй като с новия ГПК се засилило служебното начало, ХОС не бил следял служебно за валидността на договора. Този довод също е приет за неоснователен. Въззивният състав е установил, че съгласно Закона за ограничаване на плащанията в брой към 30.07.2013 г., когато е извършено разплащането, в актуалния вариант към този момент, според разпоредба на чл. 3, ал. 1, т. 1 плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност равна или надвишаваща 15 000 лева. При неспазване на това правило е налице административно-наказателна отговорност, уредена в чл. 5 на ЗОПБ. Съдът е констатирал, че това е последицата срещу нарушаването на разпоредбите на този закон и тя няма отношение нито към редовността на плащането, нито към доказването на плащането, в какъвто смисъл е утвърдена съдебната практика – позовал се на определение № 120/06.03.2017 г. по ч. т. д. 1709/2016 г., II т. о. на ВКС; определение № 731/05.11.2019 г. по гр. д. № 1657/2019 г., ГК, III г. о. на ВКС. Поради горното въззивната инстанция е намерила, че не може да бъде приета нищожност на предварителния договор на това основание. По изложените съображения въззивният съд е приел, че жалбата е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които да противоречи разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. Касаторът не е навел и съображения с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Оплакванията на жалбоподателя срещу решението на въззивната инстанция засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Следва да се посочи обаче, че визираното в жалбата несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационна жалба. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите за недопустимост на акта като постановен по нередовна искова молба са необосновани и не се споделят и от настоящия състав – исковата молба е редовна, вписана е, а заявените претенции – допустими, като съдът се е произнесъл в рамките на сезирането от ищеца. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 500 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,