Определение № 3014 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3423/2025 г.

Производство по чл. 280 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба, подадена от Държавата, чрез областния управител на обл.София С. А., приподписана и от юрк. Р. И., срещу въззивно решение № 2257 от 14.04.2025 г. по в.гр.д.№ 11334/2023 г. на СГС, в частта, в която, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 13228/27.07.2023г. по гр.д. № 63618/2021 г. на Софийски районен съд, в обжалваните пред въззивния съд от ответника/сега касатор/ части, е признато за установено по предявените от Н. Е. П. и М. Е. Д. срещу Държавата искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 2 ЗС и чл. 10, ал. 2 ЗН, че всеки от двамата ищци е собственик на по 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда – ателие с идентификатор: *****, и административен адрес: [населено място],[жк]В, [жилищен адрес] ателие 61, при посочени съседи, на основание давностно владение в периода от 01.06.1996 г. до 30.08.2018 г. от наследодателя им А. Н. П. и наследствено правоприемство.

В останалите части решението на първоинстанционния съд е влязло в сила като необжалвано – чл. 296, т.1 ГПК, и не е било предмет на въззивна проверка, т.е. частта, в които е отхвърлен същия иск от В. П. Н. срещу Държавата- което е отразено и в диспозитива на въззивното решение, и частта, с която е оставено без уважение искането на Столична община за конституиране като трето лице-помагач на ответника.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че решаващият извод за приложимост на презумпцията по чл. 69 ЗС е неправилен, доколкото наследодателката на ищците е установила фактическата си власт върху процесния имот като държане и не е демонстрирала промяна на намерението си спрямо собственика, че са допуснати и нарушения при обсъждане на доказателствата и доводите и възраженията на страните. Моли се за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск за собственост. Претендират се разноски.

Насрещните страни – ищци в производството Н. Е. П. и М. Е. Д., чрез пълномощника си адв. Е. Ф. оспорват жалбата с писмен отговор като неоснователна.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено следното: С настанителна заповед от 24.09.1990 г., издадена от главния директор на вестник „Поглед“, наследодателката на ищците А. Н. П. е настанена във ведомствено, собствено на държавата, жилище, предоставено на вестника, което представлява ателие с адрес в [населено място],[жк]В, [жилищен адрес]. В заповедта било отразено и изрично даденото от редакцията съгласие П. да закупи ателието с площ от 58,33 кв.м. за направената му от Столичния народен съвет оценка от 12 583 лева, като с писмо тя е инициирала процедура за това пред районната администрация на район „К.“. Горепосочената сума е преведена от наследодателя на ищците по сметка на районната администрация на 18.10.1990 г. Жилищен блок № *, в който се намира процесното ателие, е предоставен за управление на ТОА „К.“ със Заповед № РД 14-14-146/25.05.1992 г., като за него, на основание заповедта, е съставен Акт за държавна собственост № 3167 от 01.06.1992 г.

След настаняването в ателието и заплащане на определената за него цена, наследодателката на ищците е поискала да й бъде прехвърлено правото на собственост върху недвижимия имот, като за целта е подала изрична молба с вх. № ДИ-03 749/30.06.1992 г. до общинския народен съвет „К.“. Преписката по молбата била прекратена с Решение № 9/18.09.1995 г, като по делото не били представени доказателства същото да е било връчвано на А. П. или тя да е узнала за него. Приел също така въззивният съд, че със Заповед № РД-22-004/17.11.2017 г. областният управител на Област София е отказал отписване на ателието от книгите на актовете за държавна собственост, което А. П. е поискала с писмо от 04.01.2016 г., тъй като липсвал сключен по реда на Наредбата за държавните имоти договор за покупко-продажба на имота и не са установени данни за други начини, по които П. може да е придобила имота. С молба с вх. № СОА18-ГР94-2225/24.04.2018 г., А. П. е поискала отново отписване на процесното ателие, посочвайки, че е платила определената за него цена и живеела там необезпокоявана и без да плаща наем от 1990 г., като поради независещи от нея причини процедурата по Наредбата за държавните имоти не е приключила с писмен договор. Посочено е, че не били ангажирани пред съда доказателства дали по образуваната въз основа на молбата преписка е налице произнасяне от компетентния орган.

Установено е от приетите по делото удостоверения за наследници, че А. Н. П. е починала на 30.08.2018 г. и е оставила за свои наследници по закон само племенниците си – ищците Н. Е. П. и М. Е. Д. (деца на починалия на 19.02.1995 г. брат Е. Н. П.). Въз основа на събрани пред първоинстанционния съд свидетелски показания, въззивният съд приел, че А. П. е живеела в процесното жилище от момента на настаняването си там през 1990 г. до момента на смъртта си през 2018 г, като след това в ателието е започнал да живее ищецът Н. П.. През времето, когато е живеела в процесния имот, А. е участвала като собственик в събранията на етажната собственост.

При така установените факти, въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос в производството е дали наследодателката на ищците е упражнявала фактическа власт върху процесния недвижим имот в периода 03.10.1990 г. – 30.08.2018 г. с намерение да го свои, респективно дали е придобила правото на собственост върху него чрез давностно владение, в това число дали са били налице пречки за придобиване на собствеността върху ателието. Споделен е извода на първоинстанционния съд, че наследодателят А. П. не е разполагала никога с акт, годен да я направи собственик на процесното ателие, поради което и същата не била добросъвестен владелец съгласно правилото на чл. 70, ал. 1 ЗС, а недобросъвестен такъв. Доколкото обаче същата от 03.10.1990 г. до смъртта си на 30.08.2018 г. е упражнявала фактическа власт по отношение на процесното ателие, без противопоставяне от страна на формалния собственик, е налице първият елемент от владението по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, който извод не се оспорвал от ответната страна. По отношение наличието на втория елемент от владението е прието, че с оглед на установеното по делото, че наследодателят на ищците А. П. е упражнявала фактическа власт върху имота, заявявайки се според показанията на свидетеля Йоневски като собственик на ателието, е приложима предвидената в чл. 69 ЗС презумпция, че П. е държала вещта за себе си. По делото не били събрани доказателства, оборващи посочената законова презумпция. В този аспект решаващият съд е намерил за неоснователни изложените от ответника доводи, че наследодателя на ищците е установила фактическа власт върху имота на основание, изключващо наличието на намерение за своене, тъй като макар основанието, въз основа на което А. П. е започнала да упражнява фактическа власт върху процесния недвижим да е настанителна заповед от 1990 г, след заплащането на определената със заповедта цена на имота, именно със съзнанието, че е собственик на ателието, П. е инициирала процедури за снабдяването си с титул за собственост, като по делото не са събрани доказателства за наличието на факти, водещи до извод за оборване на законовата презумпция за намерението за своене на имота.

По отношение продължителността на установеното недобросъвестно владение, въззивният съд е приел, че А. П. е започнала да упражнява фактическа власт върху процесния недвижим имот най-късно от датата на заплащане на цената му, а именно от 03.10.1990 г. и до момента на смъртта си на 30.08.2018г., както и че по настоящото дело не следвало да се приложи мораториумът за придобиване на държавни и общински имоти – частна собственост, действал в периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. поради обявяване на ЗР на ЗИЗС ДВ бр.9/2018г. за противоконституционен. След като Конституционният съд е приел, че с този закон се отнемат придобити вещни права и го обявява за противоконституционен, въззивният съд e заключил, че следва да зачете отнетите с противоконституционен закон права т.е. да не приложи противоконституционния закон по висящите пред него спорове за собственост. Като последица от горния извод е прието, че наследодателката А. П. е придобила правото на собственост върху процесното ателие чрез упражнявано от нея недобросъвестно владение продължило в периода от 01.06.1996 г. до 01.01.2018 г., а ищците като нейни законни наследници - при квота 1/ 2 за всеки тях, са заместили на основание чл. 10, ал. 2 и 3 ЗН вр. чл. 8, ал.1 ЗН, своя баща Е. Н. П. – брат на А. (починал на 19.02.1995 г.), поради което предявените от тези ищци са основателни и правилно са били уважени от първоинстанционния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени са следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. В случай че фактическата власт върху имота е установена на правно основание, приложима ли е презумпцията на чл. 69 от ЗС?

2. Счита ли се за опровергана презумпцията на чл. 69 от ЗС и чия е доказателствената тежест да установи намерението за своене при упражняване на фактическа власт върху имота. когато фактическата власт е придобита на правно основание?

3. Когато фактическата власт върху имота е установена като държане. длъжен ли е държателят при условията на пълно н главно доказване на докаже явна промяна на намерението си чрез извършването на конкретни действия спрямо собственика?

По тези три въпроса, жалбоподателят твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на I ГО и Решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. 1840/2013 г. на I ГО.

4. Следва ли промяната на намерението на държателя да намери външна изява чрез действия, конто недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик?

5. Длъжен ли е държателят да демонстрира намерението си за своене на имота чрез конкретни действия, извършени спрямо собственика.

6. Необходимо ли е да се демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика при наличие на основание за упражняване на фактическата власт към момента на установяването й?

По горната група въпроси се сочи противоречие с Решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г., на ВКС. II ГО и Решение № 41/ 26.02.2016 г., постановено по гр. д. № 4951/2015 г.. ВКС. I ГО.

7. При преценка на свидетелските показания съдът длъжен ли е да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали правнорелевантните факти, способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си, тяхната заинтересованост? - противоречие с Решение № 800 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 776/2009 г., IV ГО,

8. Направеното от лицето признание на собственическите права на другата страна делото прекъсва ли давността? - противоречие с Решение № 361 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1094/2011 г.. I ГО,

9. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, конто са от значение за правилното решаване на делото?

10. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства поотделно в тяхната съвкупност?

11. Длъжен ли е съдът да обсъди свидетелските показания в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото?

12. Допустимо ли е съдът да преиначава доказателствата?

Последните четири въпроса се твърди, че са разрешени в разрез с приетото в Решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV ГО и Решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. 196/2014 г. на ВКС, III ГО.

С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на ВКС намира, че първият от горепосочените въпроси удовлетворява изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото даденото от въззивния съд разрешение налага преценка дали то не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Допускането на касационно обжалване по този въпрос прави безпредметно обсъждането на останалите, като същите ще бъдат предмет на преценка с решението по същество.

Касаторът дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата на 61,70 евро (равностойност на 120,67 лв.).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия