Определение № 662 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1817/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Монолит 1994“ЕООД срещу решение №295/14.07.23г. по т.д.№145/23 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260100/15.04.22г. по т.д. №725/18 г. на Окръжен съд Пловдив, с което са отхвърлени предявените от дружеството срещу З. Т. Л. искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 39 112,42 лв., представляваща цена на изпълнени от ищеца в полза на ответника поръчки и доставки на изделия по сключен помежду им договор за изработка от 18.03.2015г., както и на сумата 11 569,13 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 03.07.2015г. до 21.09.2018г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради неговата материална незаконосъобразност и постановяването му при допуснато нарушение на процесуалните правила и поради необоснованост. Твърди се,че решението е постановено при наличието на предпоставките на чл.22 ГПК за отвод на докладчика по въззивното дело съдия К. В., която е била докладчик и в първоинстанционното производство и в това си качество е изготвила доклада по чл.146 ГПК, а впоследствие, заедно с останалите членове на състава, е отказала да допусне доказателствени искания на страната във въззивното производство, основани на оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с изготвения доклад. Освен посоченото, касаторът поддържа,че въззивният съд е допуснал и други процесуални нарушения при постановяването на съдебния акт – недаване на указания относно доказателствената тежест при направено от насрещната страна възражение, свързано с приложението на чл.301 ТЗ, както и отхвърляне на направеното пред въззивната инстанция доказателствено искане на касатора – въззивник и ищец за назначаване на техническа експертиза с мотиви за настъпила преклузия. Поискано е атакуваното решение на апелативния съд да бъде допуснато до касационен контрол и, след отмяната му делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново произнасяне при отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 2 ГПК касаторът, позовавайки се на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, навежда твърдения,че при решаването на делото въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, в случаите, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада? /противоречие с т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №130/28.01.19г. по гр.д.№3424/17г. на І г.о. на ВКС и решение №131/09.04.2014г. по гр.д.№6193/13г. на ІV г.о. на ВКС/; 2. Относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК е непълен или неточен и връзката между доклада и основните принципи на гражданския процес на служебно начало /чл.7 ГПК/ и установяване на истината /чл.10 ГПК/, както и за условията, при които настъпва преклузията за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производството по търговски спорове?; /противоречие с т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №15/16.02.2017г. по гр.д.№60077/16г. на ІІ г.о. на ВКС и решение №130/28.01.2019г. по гр.д.№3424/17г. на І г.о. на ВКС/; 3.Нарушено ли е правилото за неучастие на един и същи съдия при разглеждането на делото в различните инстанции, както и на правилото, изискващо самоотвод в определени хипотези /чл.22 ГПК/ в случаите, когато един и същи съдия е бил докладчик и в първоинстанционното, и във въззивното производство? /противоречие с разпореждане №50285/1.11.22г. по т.д.№203/22г. на ІІ т.о. на ВКС/. Във връзка с третия от въпросите касаторът релевира като евентуално и основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ответникът по касация З. Т. Л. в писмен отговор оспорва наличието на законоустановените предпоставки за провеждане на селекцията,а по същество счита изложените в касационната жалба оплаквания, доводи и искания за неоснователни по подробни съображения, като моли същата да не бъде допусната до контрол по същество, евентуално – да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и е насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да постанови решението си, Пловдивски апелативен съд е приел, че твърдяното от ищеца облигационно правоотношение между него и ответника по договор за изработка и доставка от 18.03.2015г., по силата на което ищецът, като изпълнител е изработил и предал на ответника изделия – специално обработени елементи от различни видове камък за къща на ответника в [населено място] обл.Пловдив, не е установено с надлежни доказателства. За да достигне до този извод съдът е подложил на анализ и преценка ангажирания от ищеца в заверено копие ръкописен документ, наименован „поръчка“ и носещ дата 18.03.2015г. Приел е,че, въпреки наличието на установен с помощта на вещо лице автентичен подпис на ответника, положен върху този документ, от текста му не може да бъде изведена воля на страните, обективирана с твърдяното от ищеца съдържание. Посочил е,че подписите са положени след текст, от който би могло да се приеме единствено,че лицата, които са ги положили са се договорили за приблизителна цена на каменни изделия и плочи в размер на 35 000 лв. без ДДС, а ръкописната част от документа, следваща положените подписи, не може да бъде приета като обективираща техни насрещно съвпадащи изявления за задължаване с определени параметри и условия. Наред с това съдът е констатирал като допълнително компрометиращ доказателствената сила на документа фактът,че за насрещна страна е положен подпис на физическо лице, обозначено само с инициали и без да е посочено,че същото е представител на ищцовото дружество. Като негодни да установят структурата на твърдяното облигационно правоотношение съдът е намерил и свидетелските показания, събрани в производството пред първата инстанция, като се е позовал на изричната забрана на чл.164 ал.1 т.5 ГПК и на правилото на т.3 от същия член и алинея. Развил е допълнителни съображения, че дори да се приеме,че не сочения от ищеца писмен договор, а визираните в исковата молба отделни поръчки съставляват основанието за възлагане на твърдените изработки, отново липсват доказателства за обективирани от ответника изявления по възлагане, тъй като в нито един от останалите представени документи не се съдържа негов подпис. Наред с това съдът е намерил за недоказано и осъществяването на съответните, посочени в исковата молба, престации от страна на ищеца, които да са били приети от ответника в изпълнение на твърдяния договор. В тази връзка съдът е констатирал,че нито един от останалите писмени документи – експедиционни бележки, сметки за плащане и др. ненаименовани такива, също не съдържат подпис на ответника, а на трети лица,за които не е доказано по делото да са били упълномощавани от него; в експедиционните бележки е отразено,че се касае за експедирани стоки за „Профилинк“, а в тези от тях, в които е изписано името З. Л., е установено с помощта на експертиза,че текстът е допълнително дописван на ръка, което ги компрометира като доказателство за извършено предаване. Показанията на разпитаните в тази връзка свидетели – служители на ищцовото дружество, въззивният състав е отказал да кредитира, като е препратил към изложените от първоинстанционния съд мотиви, с които е прието, че, същите са заинтересовани от изхода на делото; че показанията им не са убедителни, като от тях не става ясно по какъв повод експедиционните бележки са били издавани на „Профилинк“,а впоследствие името на ответника е било дописвано.Посочил е, че от показанията на останалите свидетели, подписали се в експедиционните бележки като получатели на стоката, се установява,че същите са били издавани по повод правоотношения с търговското дружество „Профилинк“. На базата на тези мотиви въззивният съд е формирал и крайния си извод за неоснователност на предявения от ищеца главен, респ. и на акцесорния, осъдителни искове. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на сочените в изложението на касатора основания. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в приложението към касационната жалба един или повече процесуалноправни или материалноправни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Лишени от правен характер са въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Процесуално-правните въпроси следва да касаят такова процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, което пряко да е довело до постановения по делото резултат. И трите процесуални въпроса, формулирани в изложението на касатора, са свързани с основните му оплаквания 1. че първоинстанционният съд, в лицето на първоначалния докладчик по делото съдия К. В., е изготвил непълен доклад, в който не е дал указания във връзка с разпределянето на доказателствената тежест относно направено от ответника евентуално възражение, че, ако съдът приеме,че по отношение на него е приложим чл.301 ТЗ, заявява,че е узнал за извършените от негово име действия по договаряне едва с получаването на преписите от исковата молба и приложенията; 2. че същият съдия, участвал при постановяване на въззивното решение в качеството му на докладчик, в състав с останалите въззивни съдии, е оставил без уважение доказателственото му искане, основано на разпоредбата на чл.266 ал.3 ГПК /при твърдяно нарушение, допуснато при изготвянето на доклада по чл.146 ГПК/, да бъде допусната и назначена техническа експертиза с формулирани във въззивната жалба задачи, свеждащи се основно до това, да установи доставени ли са и монтирани ли са на конкретен обект в [населено място] каменни изделия, описани в документи по делото, обозначени от страната като „поръчки“. Видно от изложените във въззивното решение мотиви, решаващи изводи във връзка с приложимостта на чл.301 ТЗ апелативният съд не е излагал, тъй като очевидно, с оглед качеството на конституирания от ищеца ответник – физическо лице, мълчаливо е намерил посочената разпоредба за изначално неприложима, предвид това,че същата касае само действия, извършени от името на търговец, в каквото качество ищецът не е твърдял, че ответникът е договарял с него. Поради това и, дори да се приеме, че извършеният от първата инстанция доклад е с пропуски и непълнота от тази гледна точка, неотстраняването им от въззивния съд, съгласно указанията в ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, не е обусловило крайния резултат по делото, който е мотивиран с липсата на годни доказателства, установяващи възникването и изпълнението на твърдяното от ищеца правоотношение между него и физическото лице З. Л.. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира за необосновано с първите два въпроса общото основание за допускане на касационния контрол на обжалваното въззивно решение. Не се покриват сочените от касатора предпоставки за селектиране на касационната му жалба и с третия, поставен в изложението му, въпрос. Същият е формулиран хипотетично,а в контекста му се съдържа невярно твърдение,че съдия В. е участвала при решаването на делото и в двете инстанции - основание за отвод по чл.22 ал.1 т.5 ГПК като хипотеза, най-близка до конкретните обстоятелства. Видно от данните по делото, в първоинстанционното производство същата е изготвила доклада по делото, но не е постановила решението; във въззивното производство е участвала в състав, който е оставил без уважение направеното за първи път пред въззивната инстанция доказателствено искане на въззивника, настоящ касатор, за назначаване на техническа експертиза във въззивното производство, по съображения, че липсват данни такова да е било направено пред първата инстанция и да е останало неуважено от първоинстанционния съд поради твърдяното за допуснато процесуално нарушение /липса на разпределена доказателствена тежест във връзка с разпоредбата на чл.301 ТЗ/, както и,че липсва връзка между оплакването, направено в този смисъл, и формулираните задачи на експертизата. Дори да би могъл да бъде конкретизиран в аспект на тези фактически обстоятелства /въпреки,че наличието на основание за отвод при подобни обстоятелства е предмет на преценка с оглед конкретните факти/, въпросът не обосновава достъпа до касация и поради липсата на приложим към него допълнителен критерий както в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и в тази на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Във връзка с приложението на първата се сочи едно единствено разпореждане на докладчик по дело пред ВКС за отвод, което не е от категорията съдебни актове на ВКС,представляващи съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, разяснен с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а и което е постановено при различни фактически обстоятелства. Предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК от своя страна предполага, съгласно постановките на т.4 от същото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, необходимостта от отговор да се налага с цел отстраняване на съществуваща противоречива съдебна практика или с цел промяна на съществуваща такава, макар и непротиворечива, но погрешна, както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора. Нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е цитирана само бланкетно. Изложеното мотивира настоящия състав на Върховен касационен съд да постанови определение, с което да откаже допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. При този изход на делото, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация З. Л. разноски за настоящото производство в размер на 4800 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение