Определение № 769 от 11.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2080/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. Г. срещу решение №429 от 10.04.2024г. по гр. д. №2976/2023г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено Решение №3915 от 14.07.2023г. по гр. д. №3173/2022г. на Софийски градски съд, в частта, с която предявеният от кaсатора срещу ЗАД „ ОЗК - Застраховане“ иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпило на 23.08.2019г. застрахователно събитие – ПТП, е отхвърлен за разликата над уважения размер от 10 000 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са приложени неправилно разпоредбите на чл.52 от ЗЗД и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд не е взел предвид релевантните факти, както и че погрешно е направил извод за наличие на съпричиняване. Поддържа, че извършеното от него нарушение на разпоредбата на чл.81, т.5 от ЗДвП само по себе си не налага извода, че ако беше спазено правилото да се бута велосипеда по пешеходната пътека, нямаше да настъпи ПТП и причиняване на телесни увреди. Счита, че другите възражения на ответното дружество за съпричиняване не са доказани и не е установено да имат отношение към настъпването на вредите. Моли да се отмени въззивното решение и да се осъди ответника да заплати разликата над присъдените суми до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски. Ответникът ЗАД „ ОЗК - Застраховане“ счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и тези за отмяна на решението като неправилно и необосновано. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от състоялото се на 23.08.2019г. ПТП възлиза на 20 000 лв., като дължимото обезщетение е намалено с 50 % поради прието съпричиняване от пострадалото лице на вредоносния резултат. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалия, вида на претърпените от него телесни увреждания – счупване на дясна ключица и изкълчване на дясната клавикуларна става, както и мозъчно сътресение; периода на възстановяване. Изрично е посочил, че съобразява настъпилото пълно възстановяване на пострадалия, както и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП, както и икономическите условия в страната към м. август 2019г. Съдът е приел, че приносът на пострадалия по чл.51, ал.2 от ЗЗД се изразява в това, че е предприел пресичане на пътното платно, макар и на разрешено за това място – пешеходната пътека на кръстовището на [улица]и [улица], в [населено място], но без да слезе от велосипеда си, със сравнително бърза скорост, с което сам се е поставил в риск. Счел е за ирелевантни доводите на ищеца, че не е установено какви увреди би получил ако бе спазил разпоредбата на чл.81 т.5 от ЗДвП. С оглед на това е определил приноса на пострадалия за настъпването на процесното произшествие в размер на 50%. Допускането на касационното обжалване касаторът е обосновал с предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като е посочил, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по следните въпроси: І.1. Дали всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата е основание да се приеме значително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, водещо до съществено намаляване на дължимото се на същия обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди?; 2. Не следва ли подобно основание да е само това нарушение, което е в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, тоест последният да е негово следствие? ІІ. 1. Следва ли съдът да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и доказателствата по делото в тяхната цялост? 2. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените вреди, както и да изложи конкретни съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение? 3. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти? 4. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им? По въпросите от раздел І от изложението касаторът се позовава на отклонение от разрешението, дадено с решение №171 от 10.10.2013г. по т. д. №629/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. №35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 99 от 08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. №1643/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т. д. №525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №154 от 31.10.2011г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. Твърди, че въпросите в раздел ІІ от изложението са решени в противоречие с практиката на ВКС, инкорпорирана в решение №226/12.07.2011г. по гр. д. №921/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №80/03.05.2018г. по гр. д. №2560/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №23/02.02.2018г. по гр. д. №920/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по поставените в раздел първи от изложението първи и втори въпрос, касаещи предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия. Същите са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото по поставените въпроси е формирана последователна практика на ВКС - както с цитираните от касатора актове, така и със служебно известните на състава решение №16/04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на ВКС, II т.о., решение №165/26.10.2010г. по т.д.№93/2010г. на ВКС, II т.о., решение №153/31.10.2011г. по т.д.№971/2010г. на ВКС, II т.о., решение №252/05.02.2015г. по т.д.№3320/2013г. на ВКС, I т.о., решение №66/01.06.2017г. по т.д. №650/2016г. на ВКС, I т.о. и други, съгласно които принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им, като приносът трябва да е установен конкретно и е обстоятелство в доказателствена тежест на ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В решение № 27/22.06.2022г. по т.д. №239/2021г. на ВКС, I т.о., е изтъкнато, че приносът трябва да е конкретен и доказан, а не предполагаем, което от своя страна предпоставя да не е предполагаемо конкретното поведение – действие или бездействие на пострадалия, както и причинната връзка между същото и вредоносния резултат. Когато последният би настъпил и без противоправното действие или бездействие от страна на пострадалия, приносът е изключен. Също така в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС - решение №15 от 19.02.2020г. по т.д. №146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. №3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д. №745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Поради това настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по обуславящия въпрос, обобщен и уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС: „относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД при доказването на приноса за увреждането от пострадалия“, обобщен съгласно право за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС, формирана с изброените по - горе решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК. При произнасянето по съществото на спора ще бъдат обсъдени и останалите формулирани от касационния жалбоподател процесуалноправни въпроси, доколкото те обективират оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа на събраните по делото доказателства, довели до необоснованост на извода за наличие на съпричиняване. Не следва да бъде разглеждан доводът на касатора за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, след като е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допустимост на касационния контрол. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 400 лв. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд