Определение № 4926 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1871/2024 г.

Производството е по чл. 250, ал. 1 ГПК и чл. 251 ГПК. Образувано е по молба вх. № 2150/04.02.2025 г., подадена от Р. Д. П., чрез процесуален представител адв. Х. П., с искане за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 5968 от 19.12.2024 г., като касационният съд отговори на въпросите на молителя „Какви са последиците за кредитора, ако е изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД от датата на издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист до предявяване вземането пред съдия изпълнител?”. Постъпила е и молба вх. № 2151/04.02.2025 г., подадена от Р. Д. П., чрез процесуален представител адв. Х. П., с искане за тълкуване на постановеното по делото определение № 5968 от 19.12.2024 г., както следва: били ли са заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист годни правни инструменти за принудително изпълнение при положение, че е изтекла абсолютната погасителна давност преди влизане в сила на заповедта за изпълнение. Искането е мотивирано със записания в определението на л. 2 извод, че: „Подаването на заповедта за изпълнение не спира давността и тя продължава да тече. Твърденият юридически факт на изтекла погасителна давност е настъпил преди влизането в сила на заповедта за изпълнение /29.05.2020 г./ и нейното стабилизиране.“ Постъпил е отговор в срок от насрещната страна „Банка ДСК“ АД, подаден чрез процесуален представител юрк. М. Б., в който излага становище за недопустимост и неоснователност на молбите. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, след преценка на данните по делото, намира следното: С определение № 5968 от 19.12.2024 г., постановено по гр. д. № 1871/2024 г. по описа на Върховен касационен съд, ГК, III г. о., не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 151 от 14.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2921/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 266143 от 19.10.2021 г., допълнено с решение № 261902 от 07.06.2022 г., постановени по гр. д. № 10900/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, в която са отхвърлени исковете на Р. Д. П. против „Банка ДСК“ АД с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за вземане в размер на 117 096,09 лв. – главница, както и в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 439, ал. 1 ГПК за законната лихва върху сумата от 117 096, 09 лв. за периода от 11.03.2017 г. до 11.03.2020 г., като недопустимо, прекратено е производството по делото и са присъдени разноски. С оглед изхода на делото Р. Д. П. е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД юрисконсултско възнаграждение – сумата 200 лева. Съгласно чл. 250, ал. 1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението, респективно определението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Молба за това може да се подаде в едномесечен срок от връчването на съдебния акт, ако същият е обжалваем или от влизането му в сила, ако е необжалваем. Настоящата молба е подадена в регистратурата на съда на 04.02.2025 г. – след изтичане на преклузивния срок по чл. 250, ал. 1 ГПК. Определението по чл. 288 ГПК, чието допълване се иска е необжалваемо, постановено е на 19.12.2024 г. и следователно срокът за допълването му е изтекъл на 20.01.2025 г. /следващ присъствен ден/. Предвид изложеното, молбата следва да се остави без разглеждане. Отделно от изложеното дори да беше подадена в срок, а молбата е неоснователна. Това е така, защото не е налице твърдяната непълнота на определението. Съдът се е произнесъл по цялото заявено искане. По поставения въпрос е прието, че не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът на тези въпрос не би променил изводите на въззивния съд за недопустимост на исковете. Молбата за тълкуване е процесуално допустима, но е неоснователна. Разпоредбата на чл. 251 ГПК предвижда ред за тълкуване на постановените от съдилищата съдебни актове при възникването на неяснота относно вложения в тях смисъл, която води до затруднение или невъзможност да се изведе действителната воля на съда, който ги е постановил. Предмет на тълкуване могат да бъдат само пороци, обуславящи двусмислието на съдебния акт и съдържащия се в неговия диспозитив. Мотивите към акта могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 251 ГПК само с оглед изясняване волята на съда, изявена в неговия диспозитив, но самите мотиви не могат да бъдат тълкувани самостоятелно, отделно от диспозитива /както и не подлежат на обжалване отделно от него вж. т. 18 от Тълкувателно решение № № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК/. Неясните и неразбираеми мотиви на съда съставляват необоснованост на съдебния акт и могат да обусловят неправилност на същия, но не и тълкуване по реда на чл. 251 ГПК, след като диспозитивът на акта е ясен и не се нуждае от тълкуване. В това производство не е допустимо да се обсъждат правни доводи относно материалното право, предмет на спора, както и доказателства. По реда на тълкуването съдът не може да дава отговор и на поставени от молителя въпроси, каквито се съдържат в молба № 2151/04.02.2025 г. Молителят не твърди да е неясен диспозитивът на определение № 5968 от 19.12.2024 г. и не иска тълкуване на същия, а единствено на мотивите към него. Волята на съда, материализирана в диспозитива на определението за липса на посочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване е ясно изразена, обусловена е от приетото в съобразителната част и не се нуждае от тълкуване, поради което молбата с правно основание чл. 251 ГПК следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение