Определение № 327 от 18.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2230/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „РОВЕКС ИНТЕРНЕШЪНАЛ ЛИМИТИД”, дружество с ограничена отговорност, регистрирано съгласно законите на Хонг Конг, против решение № 60 от 01.04.2019 г. по т. дело № 335/2018 г. на Великотърновски апелативен съд. Ответникът по касация - „КОПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД /н./, [населено място] е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на търговска колегия, І т.о., за да се произнесе взе предвид следното: С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е поддържал основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, както е заявено от него „при евентуалност“ и такова по чл. 280, ал. 1 ГПК. По основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК е сочена хипотезата „очевидна неправилност“, изведена от това, че съдът бил приел, че следвало да бъде установяван и договор за заем от 27.10.2006 г., но не включил в предмета на доказване този факт. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. „Ако въззивният съд прецени, че на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти с доклада по делото на първа инстанция, той длъжен ли е служебно да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, като укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства за подлежащите на доказване факти във въззивното производство ?“; 2. „Може ли въззивният съд да приложи санкцията по чл. 161 във връзка с чл. 190, ал. 2 ГПК поради непредставянето на писмено доказателство по делото за определен факт при положение, че нито другата страна по делото е направила искане по чл. 190 от ГПК за представянето на това писмено доказателство, нито първоинстанционният съд при разпределяне на доказателствената тежест в доклада по делото е указал на страните необходимостта да ангажират доказателства за този факт ?“; 3. „Може ли въззивният съд да отмени решение на първоинстанционния съд на основание, което не е наведено от въззивника във въззивната жалба или същият е обвързан от основанията посочени във въззивната жалба?“. По отношение на първия въпрос, касаторът е сочил противоречие с т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По втория въпрос, страната е сочила противоречие със същото тълкувателно решение,но с т.3, а по третия с т.1. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обвързала единствено с оплаквания за неправилност, възпроизвеждайки оплакванията си за допуснати от съда процесуални нарушения в контекста на защитната си теза, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Не се обосновава и поддържаното основание по чл.280, ал.1 ГПК.Първият поставен от касатора въпрос касае възможността за извършване на преценка от въззивния съд за непълнота и неточности на доклада по чл.146 ГПК, каквато в случая не е извършвана. Освен това, въпросът съдържателно би могъл да бъде отнесен към всяко едно производство т.е. същият е общ. Доколкото страната е обвързала този въпрос само с общи оплаквания, изведени като съответни на приетото в т.2 на ТР ОСГТК № 1 / 13 г. то същата не обосновава и релевантност на въпроса. Този извод не се променя дори и да бъде съобразено / оплакването развито по предходното основание, респ. в касационната жалба/ за това, че съдът не е указал на касатора да представи писмени доказателства, относими към наличието на друг договор, освен процесния, тъй като доводът не е изведен от неправилно процедиране на въззивния съд, довело до постановения правен резултат, а от пъддържаната защитна теза на страната за допуснато от съда процесуално нарушение. Изводът се налага и от това, че решаващите изводи на съда са свързани с недоказаност на основния факт по спора за установяване реално предаване на заемната сума. Този извод, обаче не е изведен от липсата или наличието на друг договор, като обуславящ го факт, а това обстоятелство е коментирано в контекста на изслушаната експертиза от първостепенния съд, с оглед данните за недиференцираност на постъпилите по банков път суми по сметката на първия ответник. За касатора като ищец в производството е тежало задължението пълно и главно да докаже основанията за претендираното вземане и оттам неговото наличие. В тази връзка нито въпросът е релевантен, нито съдът се е отклонил от цитираната тълкувателна практика. Вторият въпрос също не е релевантен, дотолкова доколкото съдържателно обосновава неосъществени по спора факти и въвежда възможности за съда, а не за негови задължения, неизпълнението, на които рефлектира върху правилността на обжалвания резултат. Необоснован се явява и допълнителния критерий, с оглед неотносимостта на разрешенията, дадени в т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в тази точка са дадени разяснения относно процесуалната възможност, съдът служебно да събира доказателства. Такова задължение в разглеждания случай не е налице. Третият поставен въпрос не е също релевантен, тъй като е свързан с оплакване на касатора, а не с решаващи мотиви на въззивния съд, респективно с неговото процедиране. Извън това този въпрос, с оглед поясненията на касатора се основава на фактически невярното твърдение за това, че с въззивната жалба не е въведено оплакване, свързано с непредставяне на договора за заем от 27.10.2006 г. Такъв довод изрично е направен от въззивника и то в контекста на оспорване реалното получаване на заемната сума от несъстоятелния длъжник. При така депозираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не се установяват основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение