Определение № 1117 от 10.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1378/15.02.2024 г. (с дата на пощенското клеймо – 14.02.2024 г.), подадена от М. Е. Ш., Е. М. Ш. и Ф. Е. Ш., чрез адвокат Д. Д., срещу решение № 209 от 01.12.2023 г. по гр. д. № 20235000500454/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 304 от 10.03.2023 г. по гр. д. № 3326/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта му над 10 000 лв. до присъдената сума от 60 000 лв.; в частта, с която М. Е. Ш., Е. М. Ш. и Ф. Е. Ш. са осъдени да заплатят на адвокат С. С. А., в качеството й на процесуален представител на М. М. Х., сумата от 2398.34 лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство в първоинстанционното производство, определено по реда на чл. 38 ЗА; в частта, с която М. Е. Ш., Е. М. Ш. и Ф. Е. Ш. са осъдени да заплатят на адвокат С. С. А., в качеството й на процесуален представител на М. М. Х., сумата от 5450 лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство, определено по реда на чл. 38 ЗА; в частта, с която М. Е. Ш., Е. М. Ш. и Ф. Е. Ш. са осъдени да заплатят по сметка на Окръжен съд - Пловдив сумата от 2491.12 лв. – държавна такса, дължима от М. М. Х. за първоинстанционното производство (тъй като същият е бил освободен от заплащане на такава), както и сумата от 142.48 лв. - възнаграждение за назначената експертиза по съразмерност.

Въззивният съд е съобразил, че от М. М. Х. са предявени срещу М. Е. Ш., Е. М. Ш. и Ф. Е. Ш. искове по чл. 45 и чл. 86 ЗЗД. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответниците да заплатят солидарно сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 28.08.2021 г., от виновното противоправно действие на ответниците, за което на същите е наложено наказание по НОХД № 6943/2021 г. по описа на Pайонен съд - Пловдив, ведно с обезщетение за забавено плащане от 28.08.2021 г. до окончателното изплащане. От своя страна, ответниците оспорват исковете. С въззивната жалба първоинстанционното решение се обжалва над размера от 10 000 лв. по отношение обезщетението за неимуществени вреди, както и в частта за разноските.

Апелативен съд – Пловдив е изложил, че съгласно твърденията в исковата молба, на 28.08.2021 г., в [населено място], ответниците М. Е. Ш., Е. М. Ш. и Ф. Е. Ш. са нанесли побой на ищеца с дървени колове, в резултат на което са му причинени травматични увреждания, наложили множество оперативни интервенции по време на престоя му в УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД - Пловдив. Приел е, че от споразумение между М. Е. Ш., Е. М. Ш., Ф. Е. Ш. и РП - Пловдив, одобрено с протокол № 6387/01.11.2021 г. по НОХД № 6943/2021 г. по описа на PC – П., се установява, че тримата ответници са признати за виновни за това, че на 28.08.2021 г., в [населено място], като извършители в съучастие са причинили на М. М. Х. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, счупване на лява раменна кост, което е довело до трайно затрудняване движението на горния ляв крайник, счупване на дясна лакътна кост в долната трета, което е довело до трайно затрудняване на движението на горния десен крайник, счупване на малко-пищялна кост на дясна подбедрица в долната трета, което е довело до трайно затрудняване на движението на долния десен крайник. Посочил е, че съгласно нормата на чл. 383, ал. 1 НПК одобреното споразумение има последиците на влязла в сила присъда, която според чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд. Следователно са установени извършителите, деянието, неговата противоправност, вредите, причинната връзка и вината. Ето защо съдът е направил извод, че е осъществено пълно и главно доказване на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД: деец, деяние, противоправност, вреди, причинна връзка и вина, и ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят обезщетение за причинените неимуществени вреди. Спорът по делото е за размера на обезщетението.

Апелативен съд – Пловдив е визирал, че според ищеца, в резултат на побоя той е получил множество травматични увреждания: счупване на лява яблъчна кост, счупване на лява раменна кост в горна трета, счупване на дясна лакътна кост в долна трета, счупване на малко-пищялна кост на дясна подбедрица в долна трета, разкъсно-контузна рана на лява подбедрица, счупване на носни кости без разместване, счупване на предна стена на ляв горночелюстен синус с наличие на кръв в кухината му, оток и кръвонасядане на клепачите на ляво око със затваряне на клепачната цепка, две разкъсно-контузни рани в окосмената част на главата, разкъсно-контузна рана на лява очница, кръвоизлив под лигавицата на лява очна ябълка, контузия на главата, охлузване на челото, охлузване на поясната област, охлузвания на ляв крайник. Тези увреждания са довели до неимуществени вреди (физически и психически болки и страдания): силен страх за живота, силни болки в началото, неспособност в продължение на месеци да се обслужва сам, нужда от денонощни грижи, потиснатост, емоционална нестабилност, безпокойство, стрес, изпадане в състояние на панически разстройства, социален дискомфорт. Към момента на инцидента ищецът е бил на 30 години.

Съдът е приел, че съгласно заключенията на медицинската експертиза на М. М. Х. са причинени: счупване на лява раменна кост, което е причинило трайно затрудняване на движението на горния ляв крайник за повече от 30 дни, като за възстановяване до степен на годност за физически труд са били необходими 1.5 - 2 месеца; счупване на дясна лакътна кост, което е причинило трайно затрудняване на движението на горния десен крайник за повече от 30 дни, като възстановяването е продължило 3 - 5 месеца; счупване на дясна малко-пищялна кост, което е причинило трайно затрудняване на движението на долния десен крайник за повече от 30 дни, възстановяването е продължило 1.5 - 2 месеца; счупване с разместване на лявата ябълчна кост, като възстановяването от това счупване трае 1.5 - 2 месеца; счупване на носни кости без разместване, счупване на предна стена на ляв горно-челюстен синус с наличие на кръв в кухината му, оток и кръвонасядане на клепачите на ляво око със затваряне на клепачната цепка, разкъсно-контузна рана в тилната област на главата, разкъсно-контузна рана в областта на лявата слепоочна област на главата, кръвоизлив под лигавицата на лява очна ябълка, контузия на главата, които са причинили болки и страдания без разстройство на здравето. Според експертизата в началото ищецът е изпитвал по-интензивни болки, като острият период при счупени кости е около 30 дни. Болките впоследствие са стихвали до пълното им изчезване. Възможни са усещания за болка на местата на счупените кости при промяна на климатичните условия, без това да причинява немощ и да прави ищеца непригоден в битовата и професионалната сфера, но влошава качеството на живота му. Според обясненията на вещото лице в съдебно заседание на ищеца са направени метални остеосинтези на дясна лакътна кост и на крака, счупването на челюстта затруднява дъвченето и за около месец - месец и половина пациентът трябва да се храни с течна каша; разнасянето на отока и отварянето на очната цепка отнемат време около две седмици; разкъсно-контузните рани се възстановяват за около 2-3 седмици, а охлузванията - до две седмици; в острия стадий на травмата за около две седмици е била налице необходимост пациентът да престои на легло по-дълго време, но без да се залежава.

Съдът е взел предвид представените по делото епикризи, от които се установява, че през м. юни 2022 г. на М. Х. са извършени оперативни процедури в областта на раменния пояс и горния крайник (отстранена е плаката с шест винта) и в областта на таза и долния крайник (отстранени са импланти).

Съдът е обсъдил показанията на свидетеля Е. Х. (брат на ищеца), според които непосредствено след инцидента главата на М. Х. била в кръв, имал големи отоци по лицето, не можел да се движи. По време на болничния му престой бил подпомаган и обгрижван ежедневно от майка му. Приемал обезболяващи. Към третия месец започнал да ходи сам до тоалетната. Нямал желание да излиза навън, страхувал се от това дали ще се излекува и ще бъде отново пълноценен.

При така установената фактическа обстановка (възрастта на ищеца, броя и характера на травматичните увреждания, при които е налице сериозно засягане на крайниците и главата, вида и интензитета на болките, извършените медицински дейности, включително няколко оперативни интервенции, сравнително краткия възстановителен период - около 5 месеца за най-тежката травма и доста по-кратки срокове за останалите такива, необходимостта от чужда помощ по време на болничния престой, негативните емоционални преживявания, липсата на остатъчна травматичност) и при приложението на чл. 162 ГПК и чл. 52 ЗЗД, въззивният съдебен състав е намерил, че сумата от 60 000 лв. се явява най-справедлив общ паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулират въпросите:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото - приети и относими към конкретния иск, или може да обоснове изводите си по съществото на спора с произволно избрани от него доказателства, при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото. Длъжен ли е въззивният съд да обсъжда доказателствата в цялост и да подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения на страните и да мотивира решението си като изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Длъжен ли е въззивният съд да изложи подробни, ясни и обосновани мотиви и може ли правните изводи на съда да са противоречиви и декларативни;

3. При определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд следва ли да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите, при прилагане на принципа на справедливостта, и да посочи в мотивите онези от тях, които обуславят решаващ извод за размера на дължимото обезщетение, като посочи механизма на правно-логически разсъждения при заключението, че присъденият от него размер е справедлив;

4. Следва ли при определяне размера на неимуществените вреди съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с твърдените от ищеца вреди и настъпили последици или може да ги определи общо, без да разграничава дали обезщетението е за вредите, настъпили от непосредствено преживените болки и страдания вследствие уврежданията или за вреди от настъпили посттравматични преживявания;

5. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва ли да се съобрази с икономическата обстановка в страната по време на настъпване на вредите и с присъжданите в практиката на ВКС размери на обезщетения при аналогични случаи.

По първите два въпроса се визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 50275/11.09.2023 г. по гр. д. № 4810/2021 г., ІV г. о., решение № 50159/08.03.2023 г. по гр. д. № 1218/2021 г., ІІ г. о., решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г., ІІ г. о., решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г., ІІІ г. о., решение № 50083/20.12.2022 г. по гр. д. № 3417/2021 г., ІІ г. о., решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г., ІІ т. о., а по останалите – с тази в: решение № 3/28.01.2022 г. по т. д. № 121/2021 г., І г. о., решение № 50066/15.01.2024 г. по т. д. № 1196/2022 г., ІІ т. о., решение № 60224/04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г., ІV г. о., решение № 1/10.01.2024 г. по т. д. № 2447/2022 г., І т. о., решение № 50079/30.01.2024 г. по т. д. № 1300/2022 г., ІІ т. о., ППВС № 4/1968 г.

Според жалбоподателите въззивното решение е и очевидно неправилно.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първите два въпроса от изложението е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, включително визираната от жалбоподателите, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото. Ето защо той е задължен, въз основа на твърденията на страните, да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. По силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт от значение за спорното право се е осъществил или не, при наличието на противоречиви доказателства в тази насока той ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт да посочи кои от тях приема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните и отхвърля другите.

Настоящият съд намира, че в случая Апелативен съд – Пловдив не се е отклонил от визираната съдебна практика. В тази връзка следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Останалите въпроси са свързани с прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Непротиворечиво в решения по чл. 290 ГПК ВКС приема, че при определяне размера на обезщетението следва да бъдат взети предвид и обществено-икономическите условия и стандартът на живот в страната към момента на деликта, както и съдебната практика по аналогични случаи.

В случая въззивният съд е присъдил обезщетение, съобразено с релевантните за спора обстоятелства.

Не противоречи на практиката на ВКС и присъждането на едно общо обезщетение за всички претърпени неимуществени вреди. Както е прието, например, в решение № 271/30.01.2018 г. по гр. д. № 341/2017 г. на ВКС, ІV г. о., обезщетението за неимуществени вреди се присъжда глобално, като различните конкретни обективно установени обстоятелства, имащи отношение към засегнатите нематериални блага на пострадалия, са от значение за определяне на справедливия размер на паричното овъзмездяване.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

На пълномощника на М. Х. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА за производството пред ВКС в размер на 2400 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,