Определение № 1740 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 770/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 1211 от 22.10.2025 г, постановено по в. гр. д. № 2789/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, е: 1/ отменено частично решение № 3594 от 15.06.2024 г., постановено по гр. д. № 13481/2021 г. по описа на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявения М. С. Н. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 90 000 лева до сумата от 110 000 лева, вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. С. Н. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ допълнително още 20 000 лева обезщетение за неимуществени вреди над присъдената сума от 90 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл. 253, ал. 5, вр. ал. 3, т. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1, алт. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, по което е оправдана с влязла в сила на 07.11.2016 г. присъда от 09.11.2015 г. по в. н. о. х. д. № 219/2014 г. по описа на САС, IV-ти състав, образувано по внесен обвинителен акт по ДП № 134/2007 г. по описа на ГД „ДП“ - МВР, пр. пр. № 14076/2007 г. по описа на СГП, и от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и чл. 212, ал. 5, вр. ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1, чл. 20, ал. 2 от НК, за които е оправдана с влязла в сила на 24.08.2020 г. присъда от 30.05.2017 г. по н. о. х. д. № 770/2014 г. по описа на СпНС, IX-ти състав, образувано по внесен обвинителен акт по ДП № 86/2006 г. по описа на ГДБОП - НСП, пр. пр. № 9640/2006 г. по описа на СГП, ведно със законната лихва от 24.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземането; 2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалите части, с които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. С. Н. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 90 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, както и сумата от 3300 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати доходи от възнаграждение по договор за управление от 02.01.2003 г. през периода 13.02.2007 г. до 27.02.2007 г. поради наложената й мярка за неотклонение „задържане под стража“ във връзка с незаконното обвинение, ведно със законната лихва от 24.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и в отхвърлителната част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 110 000 лева до пълния предявен размер от 500 000 лева, а искът за обезщетение за имуществени вреди за разликата над 3300 лева до пълния предявен размер от 4056000 лева, както и акцесорните претенции за заплащане на законна лихва за забава върху присъдените обезщетения за периода от 07.11.2016 г. до 23.08.2020 г. включително. Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявените искове са отхвърлени за разликата над присъдения размер от 110 000 лева до пълния предявен размер от 500 000 лева по претенцията за неимуществени вреди, съответно за разликата над присъдените 3300 лева до пълния предявен размер от 4056000 лева по претенцията за имуществени вреди, както и в частта за акцесорните претенции за законната лихва, е подадена касационна жалба с вх. № 34895/22.12.2025 г. от ищцата по делото М. С. Н., чрез адв. А. А. и адв. А. С.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер?“; 2/ „Какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер?“; 3/ „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“; 4/ „Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да взема предвид факти и обстоятелства от значение за същия, които не са сочени и изследвани от страните и съда в производството?“; 5/ „Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и по-специално: следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора? Следва ли въззивният съд да изготви собствени мотиви като характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща, а не контролно-отменителна, или е достатъчно само да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани?“; 6/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение?“; 7/ „Кои са критериите, по които съдът определя дали е налице причинно-следствена връзка между претърпените имуществени вреди (загубата на възнаграждение по договор за управление) и воденото наказателно производство срещу ищцата? И тези критерии как се ценят от съда, тоест какъв е принципът, по който съдът определя кои имат по-голяма доказателствена стойност и кои не? Дали при претенции за имуществени вреди, изразяващи се в загубено възнаграждение по договор за управление, съдът следва да изследва причинно-следствената връзка между освобождаването на ищеца от длъжност и незаконното обвинение, в хипотеза на освобождаване на целия управителен орган и при данни за влошена дейност на дружеството вследствие на наказателните производства?“; 8/ „При предявен иск за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснато възнаграждение от прекратен договор за управление поради започнато наказателно преследване срещу член на съвета на директорите, длъжен ли е съдът да обсъди и анализира сочените обстоятелства и доказателствата за влошена търговска дейност на дружеството, вследствие на наказателното производство срещу член на съвета на директорите, както и да прецени дали тези обстоятелства са причина за прекратяване на договора за управление?“. По поставените въпроси се поддържа противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 358 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на IV г.о., решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на IV г.о., ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГК, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 53 от 20.06.2023 г. по гр. д. № 3940/2022 г. на IV г.о., решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г.о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на II т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т.о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т.о., решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I г.о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на IV г.о., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГТК. Ответникът Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част по иска за обезщетение за неимуществени вреди е подадена касационна жалба с вх. № 30559/13.11.2025 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор П.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което да се намали размера на присъденото обезщетение до сума, която съответства на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 2/ „Относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 610 от 22.10.2024 г. по гр. д. № 732/2024 г. на IV г.о., решение № 65 от 04.05.2022 г. по гр. д. № 2601/2021 г. на III г.о., решение № 159 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г. на III г.о. Ответнaта страна по жалбата М. С. Н., в писмен отговор, подаден чрез адв. А. А. и адв. А. С., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че с постановление от 12.02.2007 г., постановено по дознание № 82/2006 г. по описа на ГДБОП, пр. пр. № 9640/2006 г. по описа на СГС, ищцата М. Н. е привлечена в качеството на обвиняем, заедно с още осем обвиняеми, като с постановление от 13.02.2007 г. на СГП същата е задържана за срок до 72 часа на основание чл. 64, ал. 2 от НПК, след изтичането на който и с протоколно определение от 16.02.2017 г. по н. ч. д. № И-26/2007 г. описа на СГС, спрямо нея е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, отменена с протоколно определение от 27.02.2007 г. по в. н. ч. д. № 196/2007 г. по описа на САС, и е постановена друга мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000 лева; че с постановление от 13.02.2007 г. на прокурор от СГП на ищцата е наложена и мярка за процесуална принуда по чл. 68 от НПК – „забрана за напускане пределите на страната“, отменена с определение от 01.07.2008 г.; че с определение от 12.03.2007 г., постановено по н. ч. д. № С-53/2007 г. по описа на СГС, са наложени запори върху банковите й сметки в „Обединена Българска банка“ до общ размер на сумата 7 491 771 евро, а въз основа на обезпечителна заповед от 04 април 2007 г. по н. ч. д. № И-55/2007 г. по описа на СГС, е наложена и възбрана върху конкретно посочени недвижими имоти на ищцата; че с постановление от 22.11.2007 г. по дознание № 82/2006 г. по описа на ГДБОП ищцата Н. е привлечена в качеството на обвиняема за извършени престъпления по чл. 321, ал. 2, вр. ал. 1 и по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а с постановление от 05.12.2007 г. на СГС, наказателното производство е разделено, като материалите по досъдебно производство № 82/2006 г. по описа на ГДБОП, пр. пр. № 9640/2006 г. по описа на СГП са отделени и е образувано отделно досъдебно производство № 134/2007 г. по описа на Дирекция „ПОТП“, пр. пр. № 14076/2007 г. по описа на СГП; че с присъда от 30.06.2010 г., постановена по н. о. х. д. № 2227/2008 г. по описа на СГС, ищцата е призната за виновна за участие в организирана престъпна група, извършвала престъпления по чл. 212 от НК, като с решение от 02.08.2012 г., постановено по в. н. о. х. д. № 461/2012 г. по описа на САС, присъдата е отменена изцяло и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения; че е последвало образуването на н. о. х. д. № 770/2014 г. по описа на СпНС, който е постановил присъда от 30.05.2017 г., с която Н. е призната за невиновна по повдигнатите й обвинения; че тази присъда е била потвърдена с решение от 27.02.2020 г. по в. н. о. х. д. № 7/2018 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, което пък от своя страна е оставено в сила в частта, с която ищцата е призната за невиновна, с решение от 24.08.2020 г. по к. н. д. № 355/2020 г. на ВКС, влязло в сила от датата на постановяването му. При тези фактически данни е обобщил, че това наказателно производство срещу ищцата е продължило 13 години, 6 месеца и 12 дни, считано от датата на привличането й като обвиняем, до влизането в сила на оправдателната присъда на 24.08.2020 г. По отношение на внесения срещу М. Н. обвинителен акт по пр. пр. № 14076/2007 г. по описа на СГП, ДП № 134/2007 г. по описа на ГД „ДП“ – МВР, въззивният състав е установил от фактическа страна, че същият е за участието в организирана престъпна група, създадена с цел да извършва престъпления по чл. 253 от НК – престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК; че след повторно внесен обвинителен акт е било образувано н. о. х. д. № 3693/2009 г. по описа на СГС, който с присъда от 29.03.2010 г. е признал Н. за виновна за повдигнатите й обвинения; че посочената присъда е отменена в частта за признаването на ищцата за виновна и същата е оправдана с присъда от 21.09.2012 г. по в. н. о. х. д. № 251/2011 г. по описа на САС; че присъдата на САС е била отменена по реда за възобновяване на наказателни дела, с решение от 12.03.2014 г., постановено по к. н. д. № 903/2013 г. по описа на ВКС, постановено по реда на чл. 422 и сл. от НПК и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав; че с присъда от 09.11.2015 г., постановена по в. н. о. х. д. № 219/2014 г. по описа на САС, е отменена първоинстанционната присъда, включително и в частта, с която Н. е призната за виновна, като същата е оправдана; с решение от 07.11.2016 г. по к. н. д. № 685/2016 г. по описа на ВКС, присъдата на САС е оставена в сила, като решението на ВКС е влязло в сила от датата на постановяването му – 07.11.2016 г. С оглед тези факти е обобщил, че общата продължителност на наказателното производство по дознание № 134/2007 г. по описа на ГД „ДП“ - МВР, пр. пр. № 14076/2007 г. по описа на СГП, чрез отделяне на материали от прокурорска преписка № 9640/2006 г. по описа на СГП, дознание № 82/2006 г. по описа на ГД „БОП“ – НСП, срещу М. Н. е било 8 години, 11 месеца и 2 дни. Второинстанционният съд е ценил и представените по делото писмени доказателства относно здравословното състояние на ищцата, както и тези, установяващи медийната разгласа на обвиненията срещу Н. -разпечатки от вестници и електронни сайтове с информация за хода на делата, в които е посочена и ищцата като едно от обвиняемите лица. Взел е предвид също така представените договори за управление между М. Н. и „Е.“ АД, съгласно които на ищцата е било възложено да управлява и представлява дружеството; доклад от 09.01.2012 г., изготвен от член на Съвета на директорите на „Е.“ АД, съдържащ предложение Н. да бъде освободена като изпълнителен директор, поради участието й като подсъдима, както и протокол от проведено ОС на акционерите на дружеството на 17.04.2012 г., на което е прието решение за освобождаване на ищцата като изпълнителен директор и член на съвета на директорите. Въззивната инстанция е кредитирала и свидетелските показания, установяващи начина на отражение на наказателното производство върху състоянието на ищцата. Кредитирала е и заключението на изготвената комплексна съдебно-психиатрична и съдебно-психологична експертиза, от което е установила, че при Н. са налице негативни психологически последици в резултат на воденото срещу нея наказателно производство, което се отразило върху психиката, съзнанието и поведението й; че първоначално тя е преживяла остър емоционален стрес от предприетите срещу нея действия, преминал в последствие в тревожно-депресивно състояние, което според вещите лица не е отзвучало напълно; че има данни за състояние на умора и опустошеност, вследствие на продължителната фрустрация, като ищцата е с повишено ниво на стрес и тревожност – 8 от 12 степени, съответно така описаните симптоми с намаляваща интензивност персистират и към момента на изготвяне на заключението. От приетото заключение на комплексната съдебно-медицинска експертиза решаващият състав е установил конкретните заболявания, с които е диагностицирана ищцата; че съгласно мнението на експертите, към момента на провеждането на прегледа – 26.05.2023 г., здравословното й състояние е добро и тя не приема никакви лекарства за изброените заболявания, включително за хипертонията; че от констатираните при Н. заболявания единствено артериалната хипертония е възможно да е в причинно-следствена връзка с воденото срещу нея наказателно производство; че без да правят несъмнен извод за конкретния случай, експертите посочват, че е напълно възможно високите нива на стрес да се отразят на бременността, съответно да са допринесли за претърпените от ищцата два аборта. Съобразил е и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което за периода, в който ищцата е била задържана под стража – от 13.02.2007 г. до 27.02.2007 г., в който има 11 работни дни от общо 20 такива, и при приемане като база на посоченото във фиша за м. февруари 2007 г. и в анекс от 03.01.2006 г. възнаграждение в размер на 6 000 лева, брутният размер на възнаграждението за този период е 3 300 лева, а нетният - 2 773, 18 лева. При тази фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че спорът по делото е за елементите от фактическия състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и конкретно претърпени ли са неимуществени и имуществени вреди от Н. в резултат на предявени и поддържани срещу нея обвинения, по които са образувани две наказателни производства, приключили с оправдателни присъди, както и кой е справедливият паричен еквивалент на неимуществените вреди, който е в състояние да обезщети същите без да доведе до неоснователно обогатяване. Приел е, че в случая безспорно е доказан елементът на претърпени неимуществени вреди, като те са се изразили в притеснения от евентуално налагане на наказание по две обвинения в две отделни наказателни производства; че ангажираните по делото свидетелски показания и експертно заключение на съдебно-психиатрична и съдебно-психологична експертиза доказват преживян първоначален силен стрес и емоционално объркване от неочакваната и силна интервенция върху личността й, включително и със засягане на правото й на свободно съществуване, поради наложеното й, непосредствено след образуване на досъдебното производство, задържане под стража; че този първоначален силен стрес е довел до изпадане в състояние на незаинтересованост и меланхолия от една страна и от друга в състояние на напрегнатост и тревожност за бъдещето, както на самата нея, така и на нейното 9 годишно дете. При тези съображения е формирал извод, че макар описаните преживявания да са обичайни за човек, поставен внезапно в положение на обвиняем, тези вреди са били по – големи поради това, че са засегнали и нейното дете, а и Прокуратурата е наложила едновременно, както на ищцата, така и на съпруга й задържане за 72 часа и е внесла искания за налагане на мерки за неотклонение „задържане под стража“. Като съществена към настоящия случай решаващият състав е посочил голямата продължителност на двете наказателни производства срещу ищцата. Констатирал е, че производството за документна измама в особено големи размери е продължило 13 години, 6 месеца и 12 дни, а това за пране на пари 8 години, 11 месеца и 2 дни, съответно Н. е била в състояние на очакване да бъде осъдена за две тежки умишлени престъпления по смисъла на НПК, през голям период от живота си, като опасността за това е била очевидна за нея, поради първоначално постановените осъдителни присъди и по двете наказателни дела. Взел е предвид също така, че емоционалните страдания на Н. са увредили и физическото й здраве, доколкото съгласно експертното заключение, описаната в медицинските документи хипертония е пряка и непосредствена последица от стреса, преживян от нея във връзка с наказателното производство и задържането й под стража. Като доказани е приел също така вредите, намерили израз в срам и неудобство от близки и колеги и уронване на доброто име на ищцата в обществото. Констатирал е като безспорно по делото, че процесните наказателни производства са отразявани многократно и подробно в националното медийно пространство, както и че прокуратурата също е осигурявала информация за тях; близки и приятели на Н. и семейството й са се дистанцирали от тях, както и че в професионалното и съседското й обкръжение е била подложена на отрицателно отношение. При тези съображения е обобщил, че е налице причинно-следствена връзка между вредите и необоснованите обвинения на Прокуратурата, довели до реализиране на незаконосъобразно наказателно преследване, доколкото без провеждането на процесните две наказателни производства, ищцата не би претърпяла описаните негативни емоции. От друга страна като недоказани е намерил вредите, изразили се в причиняване на два аборта на ищцата, както и осуетяване на успешното й развитие в бизнеса. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, второинстанционният съд е отчел следните обстоятелства като негативни фактори, обосноваващи по-висок размер на обезщетението: общата продължителност на наказателните производства, съответно 13 г. и 6 месеца за едното и 8 г. и 11 месеца за другото; обвиненията срещу ищцата са за две тежки престъпления по смисъла на чл. 93 от НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода, глоба и конфискация на имуществото, както и че същите в съдебната фаза са се развили в голям брой открити съдебни заседания; обстоятелството, че ищцата е била призната за виновна и с присъди са й били наложени наказания лишаване от свобода за 8 години по едното и за 3 години по другото обвинение, както и конфискация на 1/2 от имуществото и глоба в размер на 30 000 лв.; по отношение на Н. е приложена мярка за неотклонение задържане под стража с продължителност от 14 дни; ограничението на пътуванията извън страната, което е било наложено на ищцата за период от почти година и половина; постановените обезпечителни мерки запор върху банкови сметки и възбрана върху недвижими имоти, притежавани от Н.. От друга страна е съобразил, че посочените негативни изживявания не са довели до трайни физически и психически заболявания или изменения при ищцата; че съгласно експертните заключения тя е в добро физическо здраве и въпреки продължителния и интензивен стрес, той не довел до изменения на личността на същата или до тежки и необратими психически състояния; че след отмяната на задържането й под стража, Н. се е завърнала на работа и е продължила да развива успешно кариерата си, съответно трудовата й активност не е пострадала от наказателните производства; че не е настъпил и разрив в семейството на ищцата и тя е запазила най – здравите си приятелства; че периодът през който са търпени вредите, се характеризира със значително по-нисък стандарт на живот в страната, спрямо този към момента на обезщетяване на вредите. Съобразявайки изложените две групи фактори, имащи отношение към индивидуализацията на обезщетението за вреди, претърпени от незаконното обвинение, въззивната инстанция е приела, че размерът на справедливото обезщетение за неимуществени вреди за Н. е 110 000 лева. Предвид изложеното е намерила, че обжалваното решение в частта за присъдените неимуществени вреди следва да бъде изменено, като същите се увеличат до посочения размер. По отношение на имуществените вреди, решаващият състав е приел, че следва да се обезщетят само търпените такива по причина на незаконното наказателно производство, а именно за времето на задържането под стража. Изложил е съображения, че през този 14 дневен период Н. е била лишена от възможността да се придвижва свободно, респ. да изпълнява задълженията си, поради което и според заключението на счетоводната експертиза не е получила трудово възнаграждение. Формирал е извод, че не е налице причинно – следствена връзка между двете наказателни дела и привличането като обвиняема, респ. подсъдима, на ищцата и освобождаването й като изпълнителен директор и член на съвета на директорите на „Е.“ АД, тъй като от протокола на ОС на акционерите на дружеството от 17.04.2012 г., на което е прието решение за освобождаване на целия съвет на директорите, а не само на ищцата като изпълнителен директор и член на съвета на директорите, не може да се обоснове такъв извод. При тези мотиви е обобщил, че в частта за имуществените вреди, решението следва да бъде потвърдено. Спрямо определянето на периода, за който се дължи лихва за забава на репарираните вреди, въззивната инстанция е съобразила постановките в ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според което Прокуратурата изпада в забава и се дължи лихва върху обезщетенията от влизането в сила на акт, с който подсъдимият е оправдан. Приела е, че в случая лихвите са започнали да текат от 24.08.2020 г., т. е. от момента на постановяване на Решение от 24.08.2020 г. по к. н. д. № 355/2020 г. на ВКС, поради което претенцията за присъждане на законни лихви е основателна, считано от датата на решението, както се претендира в исковата молба. При тези мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Поставените в изложението към касационната жалба на ищцата от първи до четвърти въпрос включително, както и изведените от Прокуратурата правни въпроси, свързани с претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди, обобщени и уточнени съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат по съдържание до един, по-общо формулиран правен въпрос по приложението на чл. 52 от 33Д, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда по отношение на претенцията за неимуществени вреди, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената от двете страни задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и в приложените към изложенията решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното и от двамата касатори основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с обобщения въпрос. По отношение на наведените от ищцата пети и шести въпрос, следва да се посочи, че същите са от процесуалноправен характер и касаят задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тези правни разрешения. Следва да се, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Повдигнатите от ищцата седми и осми въпрос в изложението обобщено се отнасят до критериите за преценка наличието на причинно-следствената връзка между претърпените имуществени вреди и наказателното производство. Така, както е формулиран, въпросът е обуславящ крайните решаващи изводи на въззивния съд, но не се установява допълнителната предпоставка на поддържаното от жалбоподателя основание. По обобщения въпрос е налична константна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (включително и задължителна такава, обективирана в ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК и ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК), според която както обезщетението за неимуществени вреди, така и обезщетението за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Пропуснатата полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил именно заради непозволеното увреждане. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, тоест правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. По отношение претенция за имуществени вреди, представляваща пропусната полза, задължителната практика категорично посочва, че възможността за увеличение на имуществото на увреденото лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Приетото от въззивния съд по обобщения въпрос в атакуваното решение е в съответствие с изложените разяснения и практиката на ВКС. В случая въззивната инстанция е изложила съображенията си както относно установената по несъмнен начин по делото пропусната полза за ищцата, изразяваща се в пропуснатия от нея доход от трудово възнаграждение за времето на задържането й под стража, така и относно наличието на пряка причинна връзка между този пропуснат доход и процесното незаконно обвинение. Решаващият състав не е установил обаче наличието на такава връзка за остатъка от периода, за който се претендира обезвреда на имуществени вреди. За да обоснове горния извод е изложил собствени мотиви, основните сред които са, че по делото не е доказано наказателните производства да са причината за освобождаването на ищцата като изпълнителен директор и член на съвета на директорите на „Е.“ АД. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като възприетото от въззивната инстанция разрешение на правния въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС. Предвид изложеното, касационно обжалване по поставените въпроси не следва да се допуска. В обобщение,не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби. Съобразно изхода, всяка от страните следва да понесе разноските за настоящото производство, така, както ги е сторила. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,