Определение № 3393 от 07.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 946/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Столична община, чрез ст. юрисконсулт Х. Д., срещу решение № 1055 от 17. 07. 2022 г. по в.гр.д.№ 206/2022 г. на Софийския апелативен съд в частта му потвърждаваща решение № 4734 от 27. 01. 2020 г. по гр. д. № 2778/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от С. Й. Н. срещу Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е уважен за сумата 20000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 08. 07. 2016 г. до окончателното й изплащане. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 31 ЗП и Наредба за управление на общинските пътища на територията на Столична община, които не са приложими, тъй като инцидентът е станал на улица, намираща се в населено място, която не е участък от път с републиканско или местно значение по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 1 и чл. 3 ЗП, както и по съображения, че цитираните разпоредби не пораждат за Столична община задължение за фактически действия, пряко произтичащи от нормативен акт, чието неизпълнение пряко да уврежда ищеца. Твърди се и допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата С. Й. Н., чрез адв. А. Г., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Третото лице-помагач на общината „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД не е изразило становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части, съобрази следното: Пред настоящата инстанция делото е висящо в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена Столична община, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на С. Й. Н. сумата 20000 лв. обезщетение за неимуществени вреди (претърпени болки и страдания) от телесни увреждания – закрито счупване на метатарзалната кост на десния крак и закрито счупване на долния край на лъчевата кост на дясната река, получени на 08. 07. 2016 г., в [населено място], в[жк], при падане в несигнализирана и необезопасена шахта без капак, намираща се на тротоара на кръстовището на [улица]с локалното платно на [улица], ведно със законната лихва върху тази сума от 08. 07. 2016 г. до окончателното й изплащане. За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД до размер на сумата 20000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 08. 07. 2016 г., около 8, 30 ч., ищцата Н. правила сутрешния си крос, движейки се по десния тротоар на [улица], в[жк]. При достигане на кръстовището с локалното платно на [улица]десният й крак пропаднал в шахта без капак, в резултат на което паднала на дясната си страна и получила описаните по-горе фрактури на десните крайници. Проведеното лечение е било консервативно – с наместване под локална анестезия и гипсова имобилизация, с продължителност около три месеца – 30 дни имобилизация и 2 месеца рехабилитация и физиотерапия. Ищцата е търпяла болки и страдания около 3 месеца, като през първите 10 дни същите са били с по-интензивен характер. Въпреки временното обездвижване на десните крайници, ищцата е могла да се самообслужва и не е била поставена в зависимост от грижите на трето лице. Възстановена е напълно, без остатъчни последици. От правна страна съдът е приел, че е налице основанието по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община. Налице е противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за сигнализиране и обозначаване на шахтата, както и за обезопасяването й чрез поставяне на капак. Прието е, че поддръжката на тротоарните площи на територията на Столична община е задължение на общината, която следва да ги поддържа в състояние, непораждащо опасност за пешеходците. Не е доказано, че собственик на шахтата е третото лице-помагач „БТК“ ЕАД. Прието е неоснователност на възражението на общината за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, тъй като същата непосредствено преди инцидента е отклонила вниманието си, обръщайки се назад, за да отговори на повикване от движещия се зад нея свидетел Д.. В тази връзка съдът е приел, че тротоарните площи следва да се поддържат в такава изправност, която да позволи и на хора с намалено зрение или лишени от зрение да се придвижват безпрепятствено. При прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на увреждането съдът е съобразил броя и вида на фрактурите, вида и продължителността на проведеното лечение, продължителността и интензитета на търпените болки, страдания и неудобства от обездвижването, пълното възстановяване на ищцата без остатъчни последици, възрастта на ищцата и обстоятелството, че към настъпване на инцидента тя е била активно движещ се и занимаващ се със спорт човек, икономическата ситуация в страната към настъпване на злополуката и присъжданите за подобни увреждания обезщетения. В изложение към касационна жалба се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя въпросът за „съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и разпоредбата на чл. 52 ЗЗД “. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 5 от 13. 03. 2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 53 от 07. 05. 2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 142 от 05. 06. 2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на ВКС, 4 г.о. Въпросът е включен в предмета на спора и е от значение за изхода на конкретното дело, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същият не е разрешен в противоречие с формираната задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г., нито с незадължителната такава, обективирана в посочените по-горе решения на ВКС. В постановлението е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост – съобразил е броя, вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, вида и продължителността на проведеното лечение, продължителността на възстановителния период, ограниченията в придвижването, липсата на трайни последици за здравето, възрастта на ищцата и икономическите условия в страната към настъпване на инцидента. В този смисъл, решението на съда е постановено при съобразяване с дадените в ППВС № 4/68 г. указания, както и с незадължителната практика на ВКС. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Изложението съдържа цитати от мотиви на решение на ВАС и оплакване за неправилност на въззивното решение, поради позоваване на разпоредби от Закона за пътищата и Наредба за управление на общинските пътища на Столична община, които в случая са неприложими. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Съдържащите се в изложението оплаквания представляват касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквито във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че действително в случая Законът за пътищата и подзаконовите нормативни актове по прилагането му са неприложими, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2, т. 1 от Закона за пътищата, същият не се прилага за улиците в населените места с изключение на онези от тях, които едновременно са участъци от републикански или общински пътища, какъвто участък не е процесната улица. Това обаче не води до неправилност на решението, тъй като изводът на съда, че общината не е положила вменената й със закон грижа и с противоправното си поведение е станала причина за настъпване на вредоносния резултат, поради което следва да отговаря на претърпените от него вреди, е законосъобразен, съответен на следните законови разпоредби, от които произтичат посочените задължения: на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 11 ЗОС (според които разпоредби улиците и булевардите в населените места са собственост на съответната община, която следва да ги управлява в интерес на населението в общината, съобразно закона и с грижата на добър стопанин ); чл. 167, ал. 1 ЗДвП (според която разпоредба лицата стопанисващи пътя са длъжни да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок), пар. 6, т. 6, т. 4 и т. 37 ДР ЗДвП (според които тротоарът е част от пътя, а “препятствие на пътя” е нарушаване на целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението). По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото жалбоподателят Столична Община следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 и чл. 9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплати на адв. А. Г., САК, сумата 1400 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за безплатно осъщественото процесуално представителство на ищцата пред касационната инстанция, изразяващо се в изготвяне и отговор на касационната жалба. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,