Определение № 910 от 30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 539/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. К. П. срещу определение № 191 от 05.04.2012 година по ч.гр.д. № 202/2012 г. на Великотърновския окръжен съд. С последното е потвърдено разпореждане № 14146 от 15.12.2011 г. по ч.гр.д. № 5592/2011 г. на Великотърновския районен съд, с което е отхвърлено искането й за присъждане на съдебни разноски, съставляващи уговорено, но неизплатено адвокатско възнаграждение в заповедно производство. В частната жалба се излагат доводи за постановяване на определението в нарушение на процесуалния закон, а допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответната страна Й. К. Д. по реда на чл.276, ал.1 ГПК оспорва допустимостта на касационното обжалване, а по същество излага доводи и за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: С определение № 42 от 21.01.2013г. настоящият състав е спрял производството по делото до произнасянето от ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 6/2012 г. Следователно, с постановяване на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. основанието за спиране е отпаднало, поради което е налице хипотезата на чл.230, ал.1 ГПК за възобновяване на производството по делото. С обжалваното определение е прието, че претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение е само договорено, но не е заплатено, а поставянето на условие за заплащането й – след приключване или прекратяване на заповедното производство не прави сумата изискуема и не превръща в разноски. Поставеният от частната касаторка правен въпрос е кои разноски се дължат – дали уговорените или само тези, за които има доказателства, че са направени, който поради противоречивото му разрешаване от съдилищата обуслови извода на настоящия състав, че е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Съществуващото противоречие по поставения въпрос бе преодоляно с ТР № 6 от 06.11.2012 г. по т.д.№ 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което със задължителна за съдилищата сила бе прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат само когато страната го е заплатила в брой, като в договора за правна защита и съдействие следва да бъде вписан начина на плащане. Когато е посочено, че то е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой - вписването в договора за направеното плащане е достатъчно и има характера на разписка. Направеният с обжалваното определение извод за недължимост на претендираните от заявителя разноски е съобразен изцяло със задължителните постановки в т.1 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което налага постановеното от него определение да бъде оставено в сила. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение