Определение № 50591 от 27.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2179/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Калиопа“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. С. П., срещу решение № 370 от 21.06.2021 г., постановено по в. т. д. № 314/2021 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 260540 от 11.12.2020 г. по т. д. № 336/2020 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено „Калиопа“ ЕООД на основание чл.517, ал.4 ГПК по иск, предявен от Агенция за публичните предприятия иконтрол. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като инстанциите по същество са уважили предявения иск по чл.517, ал.4 ГПК въпреки липсата на абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост - наличие на висящо изпълнително дело. Излагат се доводи, че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона - чл.433, ал.1, т.8 ГПК, респ. чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК /отм./, поради неизвършване на изпълнителни действия в двугодишен срок и издаденото по прекратеното изпълнително дело постановление на съдебния изпълнител за овластяване на агенцията - ищец да предяви иска по чл.517, ал.4 ГПК е нищожно. Навеждат се и оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие със закона на изводите на въззивния съд, че изпълнителното дело не е прекратено, че не са налице процесуални пречки за надлежното предявяване и за уважаване на иска по чл.517, ал.4 ГПК и че ответникът по този иск не е легитимиран за противопоставя възражения против съществуването на вземането на ищеца - кредитор, в т. ч. и възражение за погасяване на вземането по давност. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК - вероятност въззивното решение да е недопустимо, и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на решението. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 104/10.07.2014 г. по т. д. № 2144/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 628/11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І г. о., и решение № 39/20.07.2016 г. по т. д. № 2476/2014 г. на ВКС, І т. о., по следните правни въпроси от съществено значение за изхода на спора: „ 1. При наличието на прекратено по силата на закона, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК или по отменения чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК /отм./, изпълнително дело може ли да бъде издадено и дали е валидно издаденото, по същото вече прекратено дело, постановление за овластяване на взискателя по това дело за предявяване на иск по чл.517 от ГПК; 2. Следва ли да се приеме, че е налице висящо изпълнително дело, само на основание на издадено по това дело постановление за овластяване, независимо от обстоятелството, че същото е прекратено преди овластяването по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК или по отменения чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК /отм./; 3. Длъжен ли е съдът да съобрази и обсъди, при произнасянето си по допустимостта на иска, коя е абсолютната процесуална предпоставка - висящо изпълнително дело или постановление за възлагане, издадено по вече прекратено изпълнително дело, и на какво законово основание може да бъде дадено такова упълномощаване; 4. Налице ли е абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на предявяването на иска по чл.517, ал.4 от ГПК при наличие на постановление за овластяване или е необходимо и да е налице висящо изпълнително дело, а не такова, което вече е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК или по отменения чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК /отм./; 5. Длъжен ли е съдът да постанови решението си като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти“. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по въпроса „Може ли в производството по чл.517, ал.4 от ГПК да бъде направено възражение за погасяване на задължението по давност като предпоставка дали е налице задължение по изпълнителното дело“, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради „липса на формирана задължителна съдебна практика и наличие на непълнота и неяснота при прилагането на закона“. Ответникът по касация Агенция за публичните предприятия и контрол /АППК/ не е подал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което по предявен от АППК иск е прекратено на основание на основание чл.517, ал.4 ГПК „Калиопа“ ЕООД, Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е направил решаващия извод, че са налице предвидените в чл.517, ал.4 вр. ал.3 ГПК кумулативни предпоставки за прекратяване на дружеството - ответник. Въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че във връзка с изпълнителни листове от 28.11.2006 г. и от 03.08.2011 г., издадени въз основа на влезли в сила осъдителни решения на Окръжен съд - Силистра и Апелативен съд - Варна в полза на Агенция за следприватизационен контрол /чийто правоприемник е ищецът АППК/, по молба на агенцията - кредитор е образувано изпълнително дело срещу осъдения с решенията длъжник „Нова Калиопа“ АД. Изпълнителното дело е препращано и преобразувано под друг номер от различни съдебни изпълнители по молба на взискателя, като през 2018 г. е преобразувано под № 20187670400688 по описа на ЧСИ Г. Г. с рег. № 767. По повод подадена от взискателя молба изх. № 92-00-10-399/27.07.2018 г. със запорно съобщение от 07.08.2018 г. ЧСИ Г. Г. е наложил запор върху притежаваните от длъжника „Нова Калиопа“ АД дялове в капитала на „Калиопа“ ЕООД за обезпечаване изпълнението на вземанията на АППК в размер на 2 749 500.32 лв. Запорът е вписан в търговския регистър към Агенция по вписванията - Силистра на 05.09.2018 г. под № 20180905135410, след което с постановление от 26.11.2018 г. ЧСИ Г. Г. е овластил взискателя АППК да предяви иск пред Софийски градски съд за прекратяване на „Калиопа“ ЕООД. В изпълнение на правомощията си съдебният изпълнител е издал удостоверение, че към 10.01.2020 г. дългът на „Нова Калиопа“ АД към АППК, за който е наложен запор върху дяловете от капитала на „Калиопа“ ЕООД, не е погасен и съществува в размер, посочен в удостоверението. При така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд се е произнесъл, че ищецът, в качеството на взискател по изпълнителното дело, е активно легитимиран да предяви иска по чл.517, ал.4 ГПК за прекратяване на ответното дружество, чийто едноличен собственик на капитала е длъжникът в изпълнителното производство „Нова Калиопа“ АД. Позовавайки се на практиката в решение № 60/10.07.2013 г. по т. д. № 134/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 76/01.07.2014 г. по т. д. № 2163/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 104/10.07.2014 г. по т. д. № 2144/2013 г., въззивният съд е посочил, че наличието на висящо изпълнително дело, обуславящо и легитимацията на взискателя като ищец по конститутивния иск с правно основание чл.517, ал.4 ГПК, е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск. Ответникът е поддържал, че в случая тази предпоставка не е налице, тъй като изпълнителното дело е прекратено по силата на закона в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, съответно чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК /отм./, но възражението е преценено от съда като неоснователно с мотив, че легитимацията на ищеца като взискател по висящо изпълнително дело се установява от издаденото от съдебния изпълнител постановление за овластяване. Неоснователността на възражението е мотивирана със съображения, че постановлението удостоверява, че към момента на издаването му е налице висящо изпълнително производство срещу длъжника, че е наложен запор върху дружествените дялове, притежавани от длъжника в „Калиопа“ ЕООД, и че ищецът, в качеството на взискател по висящото изпълнително дело е овластен да предяви иска по чл.517, ал.4 ГПК за прекратяване на ответното дружество. С аргумент, че постановлението има характер на официален свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила и не е опроверган от ответника, съдът е заключил, че е обвързан от удостовереното в постановлението относно висящото изпълнително дело и извършените в хода на същото действия на съдебния изпълнител. След като е констатирал, че са изпълнени всички кумулативно предвидени в чл.517, ал.3 и ал.4 ГПК предпоставки за допустимост и основателност на иска - наличие на висящо изпълнително дело срещу „Нова Калиопа“ АД, насочване на принудително изпълнение върху притежаваните от дружеството - длъжник по изпълнителното дело, дялове в капитала на ответника „Калиопа“ ЕООД, налагане на запор върху дружествените дялове чрез вписването му в Агенция по вписванията и овластяване на взискателя по изпълнителното дело АППК да предяви иск за прекратяване на „Калиопа“ ЕООД с цел удовлетворяване на съдебно признатите вземания по издадените срещу длъжника изпълнителни листове, въззивният съд е формирал извод, съвпадащ с крайния извод на първоинстанционния съд - че искът е основателен и че дружеството - ответник следва да бъде прекратено на основание чл.517, ал.4 ГПК, за да бъде удовлетворен взискателя в бъдещо производство по ликвидация на дружеството. При формиране на решаващите си изводи по съществото на спора въззивният съд е съобразил обстоятелството, че до приключване на първото по делото заседание вземането на взискателя не е удовлетворено. Възражението на ответника, че вземането е погасено по давност, е счетено от въззивния съд за недопустимо с мотив, че в производството по чл.517, ал.4 ГПК не може да се разглежда спор относно съществуването на вземането, чието принудително удовлетворяване се цели с предявяването на иска по чл.517, ал.4 ГПК, и че в това производство ответникът не може да противопоставя възражения срещу съществуването на изпълняемото право. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.517, ал.4 ГПК, предявен при отсъствие на абсолютна положителна процесуална предпоставка за неговата допустимост - наличие на висящо изпълнително дело, в което ищецът има качеството взискател и е овластен надлежно от съдебния изпълнител да инициира производство по чл.517 ГПК. Според състава на ВКС, от данните по делото не може да се направи предположение, че обжалваното решение е недопустимо. При постановяване на решението въззивният съд е изходил от възприетото в константната практика на ВКС /част от която е цитирана в мотивите към решението/ разрешение, че допустимостта на конститутивния иск по чл.517, ал.4 ГПК е предпоставена от наличие на висящо изпълнително дело, в което ищецът участва като взискател и е овластен от съдебния изпълнител да предяви иска, за да удовлетвори признатото в негова полза изпълняемо право чрез способа на чл.517 ГПК. След обсъждане на фактите и доказателствата по делото съдът е достигнал до извод, че искът по чл.517, ал.4 ГПК е предявен от лице, което има качеството на взискател в образувано изпълнително дело и в това качество е овластено надлежно да предяви иска, като овластяването е извършено от съдебния изпълнител, пред когото е висящо изпълнителното дело. Изводът на въззивния съд за наличие на висящо изпълнително дело е основан на представеното по делото постановление за овластяване, изходящо от съдебния изпълнител, в съдържанието на което са удостоверени висящността на изпълнителното дело, участието на ищеца като взискател и съществуването на подлежащ на принудително изпълнение паричен дълг към длъжника по изпълнителното дело, който е едноличен собственик на капитала на дружеството - ответник по иска с правно основание чл.517, ал.4 ГПК. Твърдението на касатора, че изпълнителното дело /производство/ е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, съответно чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК /отм./, е счетено от въззивния съд за недоказано с оглед неопроверганото постановление на съдебния изпълнител, удостоверяващо висящността на изпълнителното дело. Предвид извода на въззивния съд, че искът по чл.517, ал.4 ГПК е предявен при наличие на висящо изпълнително дело с участие на ищеца като взискател, не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради което същото не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е прието, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е аргументирал очевидната неправилност с твърдения, че „съдът е игнорирал императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството и изводът, че е налице необходимата абсолютна процесуална предпоставка противоречи на формалната логика“. Изложената аргументация не позволява въззивното решение да се счете за очевидно неправилно в смисъла, изяснен от практиката на ВКС, и тъй като в рамките на правомощията си в производството по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, не намира за необходимо да го допуска до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулираните в изложението въпроси, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, са относими към разрешения с обжалваното решение правен спор, но по отношение на тях не са изпълнени общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Първите четири въпроса от изложението съдържат последователно поддържаната от касатора теза, че образуваното срещу „Нова Калиопа“ АД изпълнително дело е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, съответно чл.330, ал.1, б.“д“ ГПК /отм./, и че към момента на издаване на постановлението на съдебния изпълнител, с което ищецът е овластен да предяви иска по чл.517, ал.4 ГПК, не е съществувало висящо изпълнително дело с участие на ищеца като взискател. Поставените въпроси не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд, след анализ и преценка на доказателствата, е достигнал до противоположен извод, а именно - че овластяването е извършено в хода на висящо изпълнително дело, развиващо се с участие на ищеца АППК като взискател на длъжника „Нова Калиопа“ АД, едноличен притежател на дяловете в капитала на ответника /сега касатор/ „Калиопа“ ЕООД. Произнасяйки се в посочения смисъл, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.517, ал.4 ГПК, в т. ч. и цитираната от касатора, в която е прието, че допустимостта на иска по чл.517, ал.4 ГПК е обусловена от наличие на висящо изпълнително дело, в което ищецът има качеството на взискател и е овластен надлежно от съдебния изпълнител да предяви иска по чл.517, ал.4 ГПК. Изводът на въззивния съд, че висящността на изпълнителното дело и участието на ищеца като взискател в това дело са удостоверени с постановление на съдебния изпълнител, пред когото е образувано делото, е съобразен и с трайната практика на ВКС по приложението на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, според която перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК /съответстващ на чл.330, ал.1, б.д“ от отм. ГПК/ не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания способ, а дължи подчинение на представения и намиращ се у него изпълнителен лист; Единствената последица от настъпилата перемпция е образуването на ново изпълнително дело под нов номер от съдебния изпълнител на мястото на прекратеното по силата на закона предишно изпълнително дело, без необразуването на ново изпълнително дело да е от значение за страните в изпълнителното производство /решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./. За да счете, че постановлението за овластяване е издадено при наличие на висящо изпълнително дело, въззивният съд е съобразил безспорния по делото факт, че ищецът - взискател е сезирал съдебния изпълнител с молба за налагане на запор върху дружествените дялове на длъжника в ответното дружество и че е поискал да бъде овластен за предприемане на действията по чл.517, ал.4 ГПК, т. е. че дори да е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, с подаване на молбата е образувано ново изпълнително дело, независимо дали под нов номер или под номер, идентичен с този на предходното дело. Въззивният съд не е формирал извод, че прехвърлянето на изпълнителното дело от един на друг съдебен изпълнител е равнозначно на предприемане на изпълнително действие, поради което позоваването от страна на касатора на задължителните указания в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с въпросите относно значението на висящото изпълнително дело за допустимостта на иска по чл.517, ал.4 ГПК е неуместно. Препращането към определение № 628/11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 104/10.07.2014 г. по т. д. № 2144/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., не насочва към релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие, доколкото определението е постановено в производство по чл.288 ГПК и не формира практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а произнасянето в решението за недопустимост на иска по чл.517, ал.4 ГПК поради отсъствие на абсолютна положителна процесуална предпоставка - висящо изпълнително дело с участие на ищеца като взискател, е обусловено от констатацията на състава на ВКС, че според издадено от съдебния изпълнител удостоверение изпълнителното дело, в което ищецът е овластен да предяви иска по чл.517, ал.4 ГПК, е прекратено в хода на разглеждане на иска поради удовлетворяване на взискателя. Предвид решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал допустимостта и основателността на иска по чл.517, ал.4 ГПК, въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС и не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите, формулирани в т.1 - т.4 от изложението. Въпросът за задължението на съда да постанови решението си след преценка на всички доводи на страните и на всички относими към правнорелевантните за спора факти и доказателства е поставен с обяснението, че в мотивите към обжалваното решение не е обсъдено и не е даден отговор на възражението на касатора, че по прекратено дело не могат да бъдат извършвани валидни изпълнителни действия, а съдът се е ограничил само да посочи, че постановлението е издадено по висящо изпълнително дело, без да изложи доводи защо това е така. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е проследил хронологично действията на взискателя и на съдебния изпълнител, прехождащи издаването на постановлението за овластяване на взискателя да предяви иска по чл.517, ал.4 ГПК, и е направил извод, че към момента на издаване на постановлението е имало висящо изпълнително дело. Посоченият извод е съобразен с практиката на ВКС относно последиците на перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и същевременно отговаря на въпроса защо съдът е приел, че постановлението за овластяване е издадено по висящо изпълнително дело. С оглед съдържанието на мотивите не може да се приеме, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните от значение за правилното решаване на спора. Последният въпрос от изложението, за който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е свързан с извода на въззивния съд, че вземането на кредитора, за чието принудително удовлетворяване е образувано изпълнителното дело, в рамките на което е извършено овластяването на взискателя да предяви иск по чл.517, ал.4 ГПК, не е предмет на спора в производството за разглеждане на иска по чл.517, ал.4 ГПК и в това производство са недопустими възражения на ответника за несъществуване на вземането, в т. ч. и възражение за погасяване на вземането по давност. Въпросът за предметния обхват на производството, инициирано с иск по чл.517, ал.4 вр. ал.3 ГПК, е обсъждан в практиката на ВКС и на същия е даден отговор в решение № 60/10.07.2012 г. по т. д. № 134/2012 г. на ВКС, І т. о. Според произнасянето в цитираното решение, предмет на предявения по реда на чл.517, ал.3, а съответно и ал.4, ГПК иск е прекратяването на търговско дружество с ограничена отговорност /ООД, съответно ЕООД/; Процесуална предпоставка за предявяването на този иск е наличието на висящо изпълнително производство, по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество - на трето задължено лице по смисъла на чл.507 и сл. ГПК, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения дял; Предмет на иска не е подлежащото на принудително изпълнение вземане на кредитора - ищец, а упражняването на потестативното право за прекратяване на търговското дружество и откриването на производство по ликвидация като способ за събиране на задължението по реда на чл.266 и сл. ТЗ; В рамките на производството по прекратяване на търговското дружество, като защитен погасителен способ, възражението на дружеството - ответник за прихващане с негово вземане към ищеца - взискател е недопустимо, дори да е налице субективен идентитет; Съдът може да отхвърли иска за прекратяване на дружеството, само ако в хода на разглеждането му се установи, че дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника част от имуществото, определена по правилото на чл.125, ал.3 ТЗ /за ООД/, или че вземането на взискателя вече е погасено от дружеството, от длъжника или от трето лице. От даденото разрешение произтича отрицателния отговор на въпроса дали в производството по чл.517, ал.4 ГПК ответникът може да се брани с възражение за погасяване по давност на задължението, по повод на което е предприето принудителното изпълнение. Посочената практика е относима и към други, различни от възражението за прихващане, защитни възражения на ответника срещу съществуването на изпълняемото право /извън тези за погасяване на вземането на ищеца чрез плащане/, в т. ч. и за възражението за погасяване на правото /вземането/ по давност. Отделен е въпросът, че позоваването на изтекла погасителна давност е право на длъжника, а в случая касаторът е трето за облигационното отношение между ищеца - взискател и длъжника лице. При наличие на относима практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, и при липса на обоснована необходимост от нейната промяна или осъвременяване касационното разглеждане на зададения от касатора въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 314/2021 г. на Апелативен съд - София. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,