Определение № 4354 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4363/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е частна касационна жалба на В. М. Д., действащ чрез адв. З., срещу определение № 6608/11.07.200222г. на СГС, ІІ „Е“ въззивен състав по в.ч.гр.д. № 4139/22г., с което е потвърдено определение № 6626/15.03.2022г. по гр.д. № 42445/2021г. на СРС, ГО 174 състав. Твърди, че определението е постановено в нарушение на мотивите на ТР № 8/2012 от 27.11.2013г. на ОСГТК на ВКС и в нарушение на чл.124, ал.1 ГПК и иска да бъде отменено и делото бъде върнато на първоинстанционният съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанията по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност, чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие със задължителната практика на ВКС и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На осн. чл.130, изреч. 2 ГПК препис от частната жалба не се връчва на другата страна. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт, с който е оставена без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по- нататъшното развитие на делото. С обжалваното определение, СГС, ІІ „Е“ състав е приел, че съдът е сезиран с предявени от В. Д. срещу ВАС и АС - София обективно кумулативно съединени установителни искове, за установяване, че към 01.09.2019г. в полза на ищца съществува право да ползва процесното общинско жилище, произтичащо от заповед за настаняване, както и че между ищеца и третото лице- помагач не е възникнало правоотношение по силата на договор за наем на общинско жилище от 24.10.2012г., които искове са недопустими поради липсата на правени интерес за ищеца от установяване със силата на пресъдено нещо на съществуването на договорно правоотношение за минал период, какъвто е въведения от него предмет на делото. Изложил е, че е трайната съдебната праска по въпроса, че тълкуването на договорите, вкюч. и времето на действието им, не може да бъде предмет на самостоятелен иск, а винаги е само част от правораздавателната дейност на съда при решаването на възникнал от тях конкретен правен спор. С разпоредбата на чл. 14, ал.1 ГПК, законодателят е въвел изискването, че спорното материално право или правоотношение, което неоснователно се отрича или претендира, трябва да съществува към момента на предявяването на иска. Ако фактът, че съществуването на това право или правоотношение в миналото има значение за други отношения, които са налице към настоящия момент, страната разполага с възможността да се защити, като предяви спорните съществуващи права и отношения, но не и да релевира същите в самостоятелно исково производство. В нито една от хипотезите на чл.124, ал.1 ГПК не може да се иска установяване на съществуването на право по прекратен договор- на практика съдът да санира един прекратен договор за наем. Неизпълнението на задълженията по двустранен договор на една от страните е основание за търсене на обезщетение от другата страна от неизпълнението- чл.82 ЗЗД, при преценката на наличието на което ще се преценява изправността на страните по договора, но е недопустимо да се иска с установителен иск съдът на практика да отмени прекратяването на договора от едната страна. Правото да се развали /прекрати договора принадлежи само на страните по него и се упражнява извънсъдебно или по съдебен ред – за договори, с които се прехвърля, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижим имот. По основанията за допускане на касационно обжалване: Неоснователно е искането на частният жалбоподател за допускане до касационно обжалване по въпросите: „Процесуално допустим ли е иск за установяване на настанително право и липсата на договорно правоотношение срещу административен съд, когато административният съд отрича съществуването на настанително право и намира, че е налице договорно правоотношение между ищеца и трето лице, въпреки, че ищеца не е страна по този договор? Процесуално допустимо ли е пред граждански съд предявяването на иск за установяване съществуването на материално право, когато наличието на такъв е от значение за решаването на административния спор, страни по който са административен орган и гражданин? Единствено гражданския съд, а не административния, е компетентен да решава спорове за съществуване на материално право, от наличието на което зависи правилното решаване на административноправния спор. Отричането на съществуващо материално право от административното правосъдие, поражда ли правен интерес гражданинът да предяви иск за установяването му пред гражданския съд?“, отговорът на които въпроси твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, решен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателство и обществените условия промени. В разглежданият случай по поставения въпрос не се твърди да е налице неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика на Върховия касационен съд, която да бъде изоставена, не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното определение, което основание е посочено общо, без да е обосновано. Въведеното основание „очевидна неправилност“ е самостоятелно и различно от основанията, посочени в ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради което не е обусловено от формулиране на правен въпрос. Очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК е налице при установимо от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акт. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая атакуваното определение не може и да бъде преценено нито като явно необосновано, нито като постановено при приложение на закона в неговия противоположен смисъл или при прилагане на отменена или несъществуваща законова разпоредба. Частната касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане и по критерия на чл. 280 ал.1, т.1 от ГПК. В случая, в изложението не е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол, който именно въпрос би определели рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационна жалба. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/ 2013 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, но не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Липсата на конкретен правен въпрос във връзка с основанията по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане на касационното обжалване. В случая, с оглед предмета на спора, дадените с посоченото ТР № 8/2012 от 27.11.2013г. разяснения са и неотносими. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от СГС, ІІ „Е“ въззивен състав определение № 6608/11.07.200222г. по в.ч.гр.д. № 4139/22г. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд.,