Определение № 4192 от 24.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1935/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (нататък и КОНПИ и Комисията ) срещу определение № 699/14.03.2024 г. по възз.ч.гр.д. № 596/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на КОНПИ срещу определение № 879/19.01.2024 г. по гр. д. № 12338/2021 г. на Софийския градски съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя КОНПИ за изменение по реда на чл.248, ал.1 от ГПК на определение № 14635/04.12.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, в която КОНПИ е била осъдена да заплати държавна такса в размер на 2 277.80 лева за оттеглената част от искове с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ. Жалбоподателят твърди, че на основание чл.154, ал.3 ЗОНПИ, приложим на основание §5 ,ал.1ПЗР ЗПК е освободен от държавна такса; че съгласно разпоредбата на чл.84, ал.1 ГПК държавата е освободена от заплащането на държавна такса, освен за частни държавни вземания и че КОНПИ е процесуален субституент на държавата. Ответникът по иска С. С. М. не е подал писмен отговор на частната жалба. Частната касационна жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: С определение № 14635 от 04.12.2023 г. по гр.д. № 12338/2021 г. на Софийски градски съд производството е прекратено на основание чл. 232, ал. 1 от ГПК поради оттегляне на исковете по молба на ищеца от 25.07.2023 г., като на основание чл.157, ал.2 от ЗОНПИ, вр. § 5, ал.2 от ПЗР на ЗОНПИ, Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество е осъдена да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 2 277.80 лева – държавна такса. С молба от 21.12.2023 г. на основание чл.248, ал.1 ГПК КОНПИ е поискала изменение на определението от 04.12.2023 г. в частта за разноските, което искане с обжалваното определение е оставено без уважение. Въззивният съд е приел, че обжалваното определение е правилно по следните съображения: Схващането, че Комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по нейно искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано при действието на стария Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм., 19.11.2012 г.) с аргумента, че в този нормативен акт не са се съдържали специални разпоредби за държавните такси. Формираната при действието на този закон съдебна практика, според която Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 от ГПК (решение № 215 от 12.10.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на IV ГО, определение № 328 от 26.06.2012 г. по ч. гр. д. № 318/2012 г. на I ГО на ВКС и др.), понастоящем не е актуална. Това е така, защото както в следващия по време на издаването си закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (отм., 23.01.2018 г.), така и и в сега действащия закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (загл. изм.), изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора - чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ (отм.) и чл.157, ал.2 от ЗПКОНПИ. Въз основа на посочените разпоредби е създадена нова съдебна практика, според която комисията дължи заплащане на държавна такса, както когато искът е отхвърлен, така и когато производството е прекратено (определение № 2366 от 3.08.2023 г. по к. гр. д. № 4777/2022 г. на ВКС (III г.о.), определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV ГО на ВКС, определение № 1666 от 15.06.2023 г. по к. гр. д. № 170/2023 г. на IV ГО на ВКС, определение № 2833 от 04.10.2023 г., по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на III ГО на ВКС, определение № 653 от 15.02.2024 г. по ч. гр. д. № 228/2024 г. на III ГО на ВКС и др.). Тази съдебна практика се споделя и от въззивния състав. Ищецът е държавно учреждение, но спорното вземане, предявено в процеса за гражданска конфискация, е частноправно и то остава такова до отнемането на имуществото по силата на съдебното решение, което действа винаги занапред. Комисията е страна в гражданския процес и в това си процесуално качество тя е равнопоставена на насрещната страна в производството, вкл. и по отношение на отговорността за разноски. Привилегията на специалния закон, предоставена с разпоредбата на чл.154, ал.3 от ЗПКОНПИ, се ограничава единствено до това, че държавната такса не се внася при завеждане на иска. Това не означава, че такава не се дължи от ищеца, нито че съдът е освободен от задължението да я събере в полза на бюджета на съдебната власт в случай, че искът бъде отхвърлен като неоснователен. Касае се за изключение от общото правило, че държавната такса се внася предварително, но не и от това, че държавна такса се дължи. Именно защото не се касае до публично държавно вземане и имоти и вещи – публична държавна собственост, разпоредбата на чл. 84, т. 1 ГПК не изключва, а обосновава задължението за плащане на държавна такса. Градският съд, отчитайки обстоятелството, че първоинстанционното производство е образувано на 12.10.2021 г. при действието на закона за отнемане на незаконно придобито имущество ( обн. ДВ бр.7/19.01.2018 г., изм. загл. ДВ бр.84/2023 г.), е съобразил изричната разпоредба на чл.157, ал.2 от ЗОНПИ, която е приложена правилно. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, във връзка с които поставя следния въпрос: Следва ли Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), в качеството си на специализиран държавен орган, субституент на държавата, действаща в защита на чуждо (на държавата) материално право, да заплаща държавна такса при оттегляне на иск с правно основание чл.153, ал.1 от Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, преди провеждане на първо по делото заседание? Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 7/16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/2014 г на ОСГК на ВКС, решение № 215/12.10.2017 г. по гр.д. № 432/2017 г. на IV г.о. на ВКС; определение № 50263/18.07.2023 г. по гр.д.№ 1074/2022 г. на III г.о. на ВКС. Поставеният от жалбоподателя въпрос е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество дължи заплащането държавна такса при оттегляне на иск с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ (с ново заглавие ЗОНПИ). Поставеният въпрос, както е приел и въззивният съд, се отнася до приложението на разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ (от 2018 г.), която е със същото съдържание като разпоредбата на чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ (от 2012 г., отм.): С решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. Разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ съгласно § 5, ал.2 от ПЗР на този закон се отнася и до неприключилите проверки и производства пред съда по отменения Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, които се довършват по реда на този закон. Въпросът не е разрешен в противоречие с разрешенията в двете посочени тълкувателни решения, тъй като не е разглеждан в тях (разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ е приета по-късно от тълкувателните решения). Въпросът не е разрешен в противоречие и с разрешения в решение № 215/12.10.2017 г. по гр.д. № 432/2017 г. на IV г.о. на ВКС правен въпрос, който се отнася до приложението на друг нормативен акт - на чл.28 ЗОПДИППД (отм. 2012 г.), за който в отговора е прието, че не съдържа специални разпоредби за държавните такси, дължими за производството по предявени от КУИППД искания пред окръжните съдилища. Посоченото от жалбоподателя определение № 50263/18.07.2023 г. по гр.д.№ 1074/2022 г. на III г.о. на ВКС е постановено в производство по чл.288 ГПК, с него е допуснато до касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск с правно основание чл.74, ал.1 от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ - отм.) вр. с § 5, ал.2 Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (ЗПКОНПИ), като е прието, че касационният жалбоподател - КПКОНПИ, не дължи държавна такса на основание чл.84, т.1 ГПК. С това определение не е даден отговор на правен въпрос, нито е допуснато касационно обжалване по поставения в настоящото производство правен въпрос. Съгласно приетото с ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, определенията на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК, не представляват съдебни актове, противоречията с които да обуславят основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено. Настоящият съдебен състав приема също, че разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, която гласи: „С решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото.“ е ясна и не се нуждае от тълкуване. По приложението на тази разпоредба има установена практика на ВКС, на която въззивният съд се е позовал. Съгласно приетото във второто посочено от САС определение на ВКС - № 13/12.01.2021 г. по ч.гр.д. № 3107/2020 г. на IV г.о., което е възприето и в две от останалите посочени определения на ВКС, тя е в смисъл: една от разликите между ЗОПДИППД (отм.) и следващите два закона – ЗОПДНПИ (отм.) и ЗПКОНПИ е в това, че първият закон не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от отменения ЗОПДИППД, а по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ (отм.), както и по иска по чл. 153 ЗПКОНПИ държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото (чл. 75, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 2 от отменения ЗОПДНПИ и чл. 154, ал. 3, вр. чл. 157, ал. 2 ЗКОНПИ). Следва да се отбележи и че жалбоподателят КОНПИ не е обосновал наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така, както е предвидено в т.4 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не е осъществено. С оглед изхода от производството частният жалбоподател няма право на разноски, а насрещната страна не е претендирала разноски, нито е доказала да е направила такива, поради което такива не следва да се присъждат. При служебна проверка настоящият съдебен състав установи, че производството по делото е образувано без частният жалбоподател да е заплатил дължимата държавна такса в размер на 15 лева, каквато с оглед изложеното по-горе дължи и която с оглед изхода от това производство следва да понесе, поради което следва да бъде осъден да я заплати. Воден от изложеното съдът