Определение № 3414 от 30.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 951/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. И., подадена чрез процесуалния й представител адв. Бл. Б. от АК- Перник срещу въззивно решение № 353/11.11.2024 г. по възз. гр. д. № 467/2024 г. на Окръжен съд- Перник, с което е потвърдено решение № 385/07.05.2024 г., по гр.д. № 2646/2023 г. на Районен съд – Перник, с което е отхвърлен предявения от В. Д. И. против Н. И. А., иск по чл. 132, ал. 1, т.1 и т.2 СК, за лишаване на ответника от родителски права по отношение на детето Н. Н. А., като неоснователен и недоказан. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са поставени въпроси: за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, за задължението въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства в процеса и да обсъди всички доводи и възражения, направени във въззивната жалба, както и да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба и отговора към нея доводи. Твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК; решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВСКС, II т. о.; решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. №1321/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата Н. И. А. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Твърденията в исковата молба, на които е основан предявения иск, са за пълно дезинтересиране на ответника от дъщеря му, за дълъг период от време, и недаване на издръжка, както и че ищцата узнала от дъщеря си от предходен брак Ц., че ответникът е осъществявал сексуално насилие над нея, за което незабавно били сезирани органите на МВР и образувано наказателно производство срещу него. Тези твърдения са били оспорени от ответната страна в процеса. Ответникът е възразил, че ищцата умишлено го е лишавала от възможност да има контакт с детето си: криела адреса си, престанала да му вдига телефона, отказвала да общува с него и препятствала опитите му да изпълнява родителските си задължения. От фактическа страна, е било установено, че страните са родители на малолетното дете Н. Н. А., [дата на раждане] от съвместното им съжителство на съпружески начала. Страните живели заедно на съпружески начала от 2011 г., като в периода на съвместно им съжителство, ответникът престоявал през определени периоди в местата за лишаване от свобода /с продължителност от около 2 години всеки/. Живели заедно до м. 01.2019 г, когато се разделили поради осъществено от ответника домашно насилие /решение № 149317/24.06.2019г., по гр.д. № 4446/2019 г., въз основа което била издадена Заповед на осн. чл.15, ал.2 ЗЗДН срещу Н. А., със забрана да доближава В. Д. на разстояние по-малко от 100 метра за срок от 14 месеца/. От тогава майката и детето заживели отделно, като грижите за отглеждането и възпитанието на детето се полагали от майката. Във връзка с обвинението в изнасилване, по отношение на ответника била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за 8 месеца. С Постановление от 27.03.2020 г. по ДП № 209/2019 г. по описа на 05 РУ-СДВР, пр.пр. № 2597/2019 г. по описа на СРП, на осн. чл.243, ал.1, т.1 вр.чл.24, ал.1, т.1, пр.1-во, вр.чл.199 от НПК, наказателното производство, образувано и водено за престъпление по чл.152, ал.1, т.1 и т.2 вр.чл.26, ал.1 НК, по което в качеството на обвиняем бил привлечен ответника Н. А., било прекратено. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като не са налице хипотезите на чл. 132 ал. 1 т. 1 и т. 2 СК. Лишаването от родителски било крайна законоустановена мярка за защита интересите на детето /личност, възпитание, здраве, имущество/ от собствения му родител, поради което следвало да се налага от съда при доказана нужда. Основание за налагането й били случаи, в които с поведението си родителят създавал риск за отглеждането и възпитанието на ненавършилото пълнолетие дете, или хипотези, в които е демонстрирано пълно равнодушие и незаинтересованост за живота и развитието на детето. Тази засилена защита предполагала изясняване на въведените твърдения в процеса и провеждане на пълно доказване при доказателствена тежест на ищцовата страна. Посочено е, че при неизпълнението на доказателствената тежест и при наличие на съмнение, не било допустимо да се постановява лишаване от родителски права. Прието е за доказано въз основа на представените писмени доказателства /39 броя разписки за изпращане на парични средства, чрез „EasyPay“ от Н. И. А. на В. Д. И. за издръжка на детето Н., считано от 26.10.2019г./, че ответникът въпреки противопоставянето на ищцата е изплащал издръжка на дъщеря си от месец октомври 2019 г., а в същото време и многократно е правил опити да се свърже с ищцата, за да може да види детето си. Тези опити обаче били възпрепятствани от ищцата поради изпитван страх от ответника, което същата не оспорвала и се установявало и от събраните гласни доказателства. Н. А. проявявал активност насочена към изпълнение на родителските му задължения, както същият на 15.02.2021 г. предявил и иск по реда на чл. 127, ал. 2 от СК, да му бъде определен режим на лични контакти с детето, с оглед отказа на майката да го допусне до детето. По основното твърдение, върху което почивал предявения иск - осъществено от страна на ответника сексуално посегателство към друго лице- дъщеря на ищцата, родена от предходен неин брак, въззивният съд е приел, че такова сексуално насилие, в хода на производството не е било установено. Напротив, от приетите писмени доказателства се установило, че наказателното производство, образувано срещу ответника /образувано в резултат на сезиране на органите на МВР от страна на ищцата/, е прекратено, като прокурорът обосновал решението си с липсата доказателства, които да сочат на извършено престъпление от общ характер, и в частност на такова по чл. 152 от НК. Съдът се е позовал и на изслушаната по делото съдебно-психологична експертиза, която също не установила извършването на подобна проява. Вещото лице изследвало специфични и вероятни наклонности у ответника, но в съдебно заседание изяснило, че профила на ответника води към изцяло акцентоирана личност с девиации, но в минало време, тъй като към настоящия момент няма прояви, които да изискват разследване или задържане. Изяснявало се, че и към момента на изследването не се наблюдават такива сексуални интереси, като се допуска възможността със съзряването на детето да се породят такива, но това било хипотеза, която не била категорично гарантирана. От обясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание, се установило също, че допълнителните скали, които засилват профила на лица, извършващи сексуални престъпления, при ответника са в норма. Същевременно се установило, че ответника се променя в позитивна посока, като става по-малко импулсивен и се поражда така нареченото съзряване на личността. Вещото лице посочило, че за да е налице гаранция, че няма да има прояви на агресивност или сексуално поведение спрямо детето си, се препоръчва комуникацията между ответника и детето да е в защитена среда. Въззивният състав позовавайки се на СПЕ и събраните писмени и гласни доказателства е приел, че не е установено по делото, ответникът с поведението и личността си да поставя в риск живота, здравето и възпитанието на дъщеря си Н., поради което възраженията, направени във въззивната жалба в тази насока, са неоснователни. Отхвърлени са доводите на майката във въззивната й жалба, че макар и прекратено, воденото наказателно производство е индиция за съмнение, че има разстройство на влеченията у ответника. За неоснователни са приети и доводите, че дори и прекратено, наказателното производство все пак съдържало данни за неправомерно поведение на ответника, тъй като доказателствата по делото не установявали, да е извършено противоправно поведение или да са налични данни за такова от страна на Н. А.. Твърденията за извършено такова поведение били и спрямо лице, ненамиращо се в роднинска връзка с ответника, което по никакъв начин не можело да служи за аналог за поведение спрямо собственото му дете. Доводът, във въззивната жалба, че ищцата не е ползвала преведените й средства и ответникът би могъл да си ги върне обратно е приет за неотносим, тъй като релевантен бил фактът за заплащане на издръжка от страна на ответника, независимо дали е била редовна или не, а не поведението на отглеждащия родител - ищцата, свързано с усвояването на тази издръжка. Посочено е, че обстоятелството, че ищцата не е използвала преведените й средства за целите, за които са й били предоставени, биха могли да се тълкуват като умишлено поведение, насочено към създаване на негативен облик на ответника и създаване на обстановка, която да се използва в ущърб на същия. Същото сочело и за нежелание на майката да постави интересите на детето си над своите собствени. За неотносими към преценката за наличие на предпоставки за отнемане на родителски права на ответника са приети и сочените от майката обстоятелства, свързани със съдимостта на ответника и предишни негови осъждания, като е посочено, че обстоятелството, че конкретен човек е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ не води автоматично до лишаването му от родителски права по отношение на децата му. Не можело да се тълкува в подкрепа на ищцовата теза и обстоятелството, че детето не желаело да се среща с баща си, тъй като от данните по делото е установено, че поведението на детето е било формирано, на база поведението на майката, която била значим фактор в живота му. Посочено е, че поведение на детето подлежало на положителна промяна при наличие и усърдие от страна и на двамата родители. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставените въпроси, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор и изискването за излагане на мотиви към съдебното решение, не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. В практика на ВКС: решение №157/08.11.2011 г. по гр.д.№ 823/2010 г. по описа на ВКС, ІІ т.о.; решение №120/04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. по описа на ВКС, ІV г.о. е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл.236, ал.2 ГПК, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. В случая въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, но е изложил и свои мотиви по съществото на спора, като е отговорил на съществените доводи във въззивната жалба, както е указано в Тълкувателно решение № 1/2013 г. ОСГТК и ППВС № 7/65 г. Съобразена е задължителната практика на ВКС, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е мотиви по съществото на спора и е достигнал до собствени фактически и правни изводи за отсъствие на изискуемите от чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 СК основания за лишаване на бащата от родителски права, въз основа на преценката на цялото му поведение в отношението му с детето: родителски качества, изпълнение на вменените му от закона родителски задължения, по време на съжителството на родителите, респ. желание и многократни опити за осъществяване на лични контакти след фактическата раздяла, поради недопускането на такива контакти от страна на майката. За да извърши преценката за действителната степен на опасността за личността, здравето и възпитанието на детето, съдът е обсъдил и данните за конфликтните отношения между родителите, отношението на бащата към детето и отражението на ситуацията върху неговата психика и живот. Макар да са налице твърдения от страна на майката, решаващият съд не е счел за установено от приетите по делото доказателства, анализирани в тяхната съвкупност, каквото и да било поведение на бащата, застрашаващо личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, още повече изискуемия от чл. 132, ал. 1, т. 1 СК особено тежък случай на опасност, който единствено би могъл да обуслови, при зачитане висшия интерес на детето, лишаване на единия родител от родителски права като крайна мярка. Именно с оглед отражението на обстоятелствата, въз основа на които се иска лишаване на родителски права върху детето, неговото здраве и емоционално състояние, е назначена и съдебно-психологическа експертиза и на база заключението й е мотивиран извод, че релевираните обстоятелства не налагат лишаване на бащата от родителски права, като тези изводи не са произволни и необосновани. Въз основа на събраните гласни доказателства е обоснован и извод, че не се установява от страна на ответника да е проявена и трайна незаинтересованост и равнодушие за живота и развитието на детето. Прието е, че поведението на бащата не се дължи на липсата на интерес, а на поведението на майката. Като релевантен за липсата на основанието по чл. 132, ал. 1, т.2 СК е обсъден и установения по делото факт на заплащане на издръжка от страна на ответника и поведението на отглеждащия родител - ищцата, свързано с усвояването на тази издръжка. Във връзка с довода, че детето не желае да се среща с баща си, въззивният състав е изложил мотиви, че от доказателствата по делото се установява, че поведението на детето е формирано, в известна степен, на база поведението на майката. Следва да се посочи, че във всеки конкретен случай - в това число когато не са налице условията за лишаване на родител от родителски права, трябва да се преценява дали установените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките на лични отношения с родителя. Детето следва да общува и с двамата родители и с роднините им, за да се формира като пълноценна личност, като мерките на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права, следва да се определят така, че да се създава нормална обстановка за общуване между тях. Именно с цел подкрепа на детето, преодоляване на възникнал проблем и даване на възможност за развиване на пълноценна връзка, в това число за възстановяване на прекъсната такава, законът /чл. 59 ал. 8 СК/ предвижда и определяне на подходящи защитни мерки при изпълнение на решение за упражняване на родителските права и режим на лични контакти с детето при наличие на обстоятелства, които налагат прилагането им /напр. режимът да се осъществява в присъствието на психолог в ЦОП, или на служител от дирекция „Социално подпомагане” по местоживеене на детето, като постепенно времето за контакт се разширява, присъствието на психолога или служителя да отпада, а на родителите се предоставя възможността да постигат съгласие за контакти с детето в конкретни празнични или почивни дни/. При наличие на съответните обстоятелства предвид поведението на родителите и отражението им върху детето, тези мерки могат да бъдат използвани и прилагани във всеки случай, вкл. и настоящия, като средство за нормално разрешение и преодоляване на проблематични ситуации в интерес на детето. Начинът и формата на поддържане на лични отношения могат да бъдат най-разнообразни /ППВС № 1/74/. Родителите следва да преодолеят конфликтните си отношения и да не демонтират такива пред детето, за да му дадат възможност пълноценно и спокойно да общува с всеки от тях в определеното според режима на лични контакти време. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не са налице и основанията по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящата хипотеза не е такава. По поставения въпрос има задължителна практика на ВКС, поради което няма непълнота или неяснота в закона за да се нуждае от тълкуване. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1000 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в размер 1000 лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие; същото е реално изплатено съобразно посоченото в договора. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.