Определение № 50874 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1982/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. С. С. против решение от 07.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 16753/2019 г. от ІV“б“ състав на СГС. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С решението, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.92 ЗЗД е неоснователен, отменил е решението на СРС и е постановил ново, с което го е отхвърлил. Съдът е приел, че „завършване на сградата“ по смисъла на чл.3, ал.1 от процесния договор представлява изграждането й в степен на завършеност „груб строеж“, каквото по делото е безспорно установено въз основа на представеното от ответника с писмения отговор на исковата молба Удостоверение № РПН16-ГР94-4009/ 12.12.2016 г. на Кмета на Р-н „Панчарево“- София- за завършване на процесната сграда на етап „груб строеж“ и съответствие с изискванията на чл.181, ал.2 ЗУТ, и каквато към датата на изтичане на визирания в чл.3, ал.1 и чл.19, изр.1 от договора срок безспорно е била достигната. Прието е, че посочените в Приложение № 1 към договора степен на завършеност на имота и видове довършителни работи са уговорени като предпоставка за предаване на имота, поради което и не рефлектират върху приетите по- горе изводи, като освен това няма и данни и доказателства да не са били извършени при достигането на имота до фаза „груб строеж“, която според цитираната по- горе дефиниция е „без или с различна степен на изпълнени довършителни работи“. Съдът е приел, че е ирелевантна за приемане изводите по съществото на спора при това положение датата на издаване на Акт- обр.15 относно процесната сграда- 30.06.2017 г., тъй като тълкуването на договорното съдържание на чл.3, ал.1 налага извод, че срокът „не по- късно от 30.12.2016 г.“ касае само строителството на сградата и предхожда съставянето на акт- обр.15 и на разрешение за ползване, за които в процесния договор краен срок като календарна дата не е предвиден. Прието е, че както в чл.3, ал.1, така и в чл.19, изр.1 от договора, не е предвидено „изграждане на сградата с акт- обр.15“, а „завършване на сградата“ до 30.12.2016 г. и „забава на строителството“ след тази дата, поради което и не може да се приеме, че тези предпоставки за задействане на неустоечната клауза са осъществени. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК. Първата група въпроси, поставени от касатора, касаят възможността съдът да тълкува действителната воля на страните във връзка с предварителен договор за строителство и продажба на недвижим имот и в тази насока да се произнесе относно кога един строеж следва да се счита завършен. Безспорно е в съдебната практика, в т.ч. и цитираната от касатора, че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, вкл. относно обема на правата и обектите, които следва да се придобият по силата на конкретно сключен между страните договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на жилищна сграда, имащ смесен фактически състав, то действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл.20 ЗЗД критерии, вкл. по отношение съдържанието на използваните в договора понятия. Съдът не се е отклонил от тази съдебна практика, а по пътя на тълкуването на отделните клаузи и договорки и в тяхната цялост е достигнал до извод за липса на забава на ответника по делото, която да доведе до ангажиране на неговата отговорност за заплащане на неустойка. Съдът е тълкувал разпоредбата на чл.3 от договора, съгласно който обвързаността на строителя да завърши сградата в посочения срок предшествува подписването на акт обр.15, което от своя страна е предпоставка за издаване на разрешение за ползуване на сградата, като в тази връзка е изложил подробни и непротиворечиви мотиви. Горния извод съдът е подкрепил и с тълкуването на ал.2 на чл.3 от договора, водеща до същия извод. Втората група въпроси, сочени от касатора касаят отново възможността на съда да тълкува договор между страни по спора, като достигне до извод кога един обект е завършен и дали това означава до степен на „груб строеж“, както и дали акт обр.15 е част от формалното завършване на строителството. Сочи се противоречие с практика на ВКС. Следва да се отбележи, че в цитираните решения на ВКС фактическата обстановка, по-точно отделните клаузи по различните договори, които са били предмет на тълкуване от съда, са различни от настоящия случай, поради което в различните казуси е налице и различно тълкуване и съответно различни изводи. Позоваването на противоречие в тази насока от страна на касатора е необосновано, като единственото общо е извода на съда, съответствуващ и на практиката на ВКС, че е допустимо да се тълкува волята на страните по договора, като от отделните клаузи, преценени и в тяхната съвкупност, следва да се направи извод относно срока за изпълнение на договора. В конкретния случай, предвид разпоредбата на чл.3, ал.1 от договора между страните, съдът е приел, че посочения срок – 30.12.2016 г. е срок, в който изпълнителят се е задължил да е завършил сградата във вид, в който е било възможно да се подпише акт обр.15, като от тази дата следва да се приеме, че в едномесечен срок от подписването на този акт е поел задължение да представи документите за издаване на разрешение за ползуване в РДНСК, като последващо издаване на това разрешение, не води до извод, че не е спазен срока посочен в исковата молба – 30.12.2016 г., като начало на дължимостта на предвидената в договора неустойка за забавено изпълнение. Това тълкуване не противоречи на представените съдебни решения на ВКС, предвид различната фактечска обстановка по различните договори, предмет на различните спорове. Същите въпроси се поставят и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, но от една страна наличието на съдебна практика /цитирана и от касатора при позоваването на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по същите въпроси/ и липсата на противоречие при извършеното тълкуване на договора от въззивния съд, води до извод за липса и на соченото касационно основание, както и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, което е обосновано отново със същите въпроси. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба се присъди сумата 1500 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС