Определение № 2342 от 09.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 335/2025 г.

Производството е по чл. 248, ал.1 ГПК. Обжалвано е било определение от 25.11.2024г. по гр.д.№804/2024г. на ОС - Плевен, с което като е потвърдил определение №561 от 13.09.2024г., постановено по гр.дело №98/2023г. по описа на РС – Левски, е оставил без уважение молбата подадена от адвокат А. К. К. от АК – Велико Търново, в качеството му на пълномощник на Ц. М. М., за изменение на основание чл.248, ал.1 от ГПК на постановеното решение по гр.д. № 98/2023г. по описа на РС -Левски, в частта му относно разноските. С определение от 04.02.2025 г. по настоящото дело е върната частната касационна жалба против определение от 25.11.2024г. по гр.д.№804/2024г. на ОС – Плевен. С определение от 28.04.2025г. по ч.гр.д.№1243/2025г. на ВКС е отменено определение от 04.02.2025 г. по настоящото дело и делото е върнато на настоящия състав за разглеждане на частната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: Производството е било образувано по предявени от Д. А. А. искове срещу Ц. М. М. и Л. И. Л., както следва: за прогласяване нищожността на нотариалното удостоверяване на подписа на пълномощно рег. №188/21.11.2022г.; за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба обективиран в нот.акт №108, т.8, рег.№4772, дело 846/2022г., като сключен поради липса на съгласие и представителна власт, както и поради липса на предписана от закона форма, както и иск с правно основание чл.108 от ЗС за предаване на владението върху подробно описаните недвижими имоти. В условие на евентуалност бил предявен и иск за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба обективиран в нот.акт №108, т.8, рег.№4772, дело 846/2022г., като сключен от лице, което не е могло да разбира действията си и да ги ръководи. С решение №135 от 25.06.2024г. по гр.д, 98 / 2023г. на Районен съд – Левски, по иск на Д. А. съдът е осъдил - Л. И. Л., Ц. М. М. и М. Л. М. да заплатят на адвокат С. Р. Л., адвокат от АК - Ловеч, сумата от 3000 лв. за предоставената от нея безплатна правна помощ на Д. А. А. в производство по делото. В срока по чл.248 ал.1 от ГПК е постъпила молба от адвокат А. К. К. от ВтАК в качеството му на пълномощник на ответника Ц. М. М. с искане да бъде изменено решението в частта му относно разноските и с определение от 13.09.2024г., постановено по гр.дело №98/2023г. по описа на РС – [населено място] молбата е оставена без уважение С определение от 13.09.2024 г. по гр.д. № 98/2023 г. на РС - Левски е оставена без уважение молбата на Ц. М. М. по чл. 248 ГПК за изменение на решението по гр.д. № 98/2023 г. на РС – Левски в частта му за разноските. За да постанови определението си въззивният съд е приел, че освен изготвянето на исковата молба адвокат Л. е изготвила надлежни и съответни молби, отправяла е искания, явявала се е в насрочените съдебни заседания. Изтъкнато е, че са предявени три обективно и субективно съединени иска срещу трима ответници, процесуалната представителка се е явила в проведени 5 открити съдебни заседания. По делото са събрани писмени и гласни доказателства, назначени са експертизи, направено е изменение на иска, представена е писмена защита. Въззивният съд е приел, че определеното от РС – Левски адвокатско възнаграждение за предоставената от нея безплатна помощ изцяло съотвества на правната и фактическа сложност на това дело и предявения срещу него иск. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил определение на първостепенния съд постановено в производство по чл. 248 ГПК. В приложено към частната жалба на жалбоподателят, изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, чрез процесуалния си представител, поддържа че с определението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора: необходимо ли е да бъдат обсъдени във въззивното определение всички своевременно заявени възражения и доводи на жалбоподателя. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за дъпускане на касационното обжалване. Позовава се на практика на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания от жалбоподателя въпрос отнасящ се до правомощията на въззивната инстанция с оглед задълженията ѝ по чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК. В практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г., IV-то г. о. на ВКС и от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г., 1-во г. о. на ВКС и много други, се приема безпротиворечиво, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора следва да изготви собствени мотиви, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика, и съобразно данните по делото въззивният съд е аргументирал извода си защо определеното от първостепенния съд възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ от адв. С. Л. от АК – Ловеч е съответства на фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд е действал в унисон с казуалната практика на ВКС обективирана например в определение № 638/18.03.2024 г. по ч. търг. д. № 757/2023 г. на I-во търг. отд. на ВКС и определение № 474/28.02.2024 г. по ч. търг. д. № 961/2023 г. на I-во търг. отд. на ВКС/след постановяването на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 /, в която е прието, че при разглеждане на възраженията съдът следва да съобрази действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа. Въззивното определение е постановено в съответствие с така дадените разрешения. С молба от 18.02.2025 г. на Д. А. А. е поискала бъде де присъдено адвокатско възнаграждение на процесуалния й представител, определено от съда по реда на чл. 38 ЗАдв. В константната практика на ВКС, обективирана в определение по ч.гр.д. № 4518/2018 г. на I – г.о. и цитираните в него определения, се приема, че отговорността за разноски по делото е правото на страната, в чиято полза е решено делото, да иска и задължението на другата страна да плати направените от първата разноски. Прието е, че производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски. В производството по чл.248 ГПК само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Изложеното е валидно и за производството по чл. 248, ал. 3 ГПК. С оглед на което и доколкото обжалваното въззивно определение, което е било предмет на касационна проверка е постановено във връзка с производство по чл. 248 ГПК, разноски на страните в настоящото производството пред ВКС, не се дължат. Предвид изложените съображения съдът: