Определение № 2217 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 873/2026 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. М. Н., чрез адв. Н. М., срещу решение № 260001/10.12.2024 г. по в.гр.д.№ 619/2019 г. на Апелативен съд Варна, с което се потвърждава решение № 1464/06.08.2018 г. по гр.д.№ 3607/2012 г. на Окръжен съд Варна и се отхвърлят исковете на Н. М. Н. против Д. И. М., Прокуратура на Република България и Областна дирекция на МВР-гр.Шумен, за сумата от 10 200 лева, като обезщетение на неимуществени вреди със законната лихва до изплащането им. В касационната жалба се твърди, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК. Според касатора, решението е нищожно като постановено от незаконен съдебен състав, който не отговаря на критериите за независим и безпристрастен съд. Твърди се недопустимост на въззивното решение, поради липса на съдебен състав, сформиран по надлежния ред и висящо производство за предоставяне на правна помощ. Очевидната неправилност се мотивира с оплакване за процесуални нарушения при отказ на съда за събиране на доказателства с въззивната жалба и превратно тълкуване на приетите по делото доказателства. Отделно се поставят множество въпроси, които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, на КСРБ, на Съда на ЕС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От Прокуратурата на Република България, чрез гл.юриск.Д. Д. и от Областна дирекция на МВР-Шумен чрез гл.юриск.И. С., са подадени писмени отговори, в които оспорват изложените доводи в касационната жалба, като считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението и претендират юрисконсултско възнаграждение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приема, че не се доказват твърденията в исковата молба, за всевъзможни противозаконни репресии против ищеца с цел да се попречи на адвокатската му работа и да прогонят клиентите му, от страна на длъжностни лица в Прокуратурата, РДВР-Шумен и Д. И. М., в качеството му на зам.директор на ОСлС – Търговище. Според мотивите на съда не се доказва в периода от 01.02.2002 г. до 11.06.2002 г., ответникът М. да е разпространявал публично клеветнически твърдения преди да е започнало наказателно преследване срещу ищеца, с което да е причинил вреда. Съдът е установил, че по сл.д.№ 6/2001 г. на ОСлС Шумен срещу Н. Н. има образувано наказателно производство за извършени от него престъпления по чл.209 НК и чл.286 НК, въз основа на което са извършвани процесуално-следствени действия и е изпълнено разпореждане за принудителното му задържане на 15.01.2007 г. Съобразявайки тези фактически обстоятелства, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че служители на прокуратурата и МВР не са действали извън правомощията си, не се установява извършването на противоправни действия, а твърденията за клеветнически изявления срещу ищеца не се доказват. Съдът е отхвърлил като несъстоятелни оплакванията за предубеденост на съдебния състав и е приел, че не се обуславя нищожност или недопустимост на решението. Не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК поради следните съображения: Поставените от касатора и процесуалният представител въпроси, предвид значителния им обем и съдържание, съдът обобщава и конкретизира при условията на т.1 по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Първата група въпроси в изложението /пункт I, т.1-4/, във връзка с предпоставките за валидност на обжалвания съдебен акт, не обуславя допускане на касационно обжалване. В съдебната практика на ВКС, формирана с ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г., ОСГТК, е възприето становище, че нищожно е съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Постановяване на съдебен акт от съдебен състав, за който съществува основание за отвод или съмнение относно неговата предубеденост или безпристрастност, е неправилен, а не нищожен, т.е. отказът на съда (съдията) да се отведе е съществено процесуално нарушение, а не основание за нищожност или недопустимост. Това нарушение съставлява основание за отмяна само когато се установи, че се е отразило на правилността на постановеното решение – в същия смисъл са мотивите към т.2 на ТР № 1 от 21.11.2023 г. по тълк.д. № 1/2023 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 120 от 13.04.2011 г. по гр.д. № 1333/2010 г., III г.о., определение № 560 от 14.07.2021 г. по ч.гр.д. № 2090/2021 г., IV г.о. и др. В тази връзка не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите в пункт IV, т.7, т.12, дали неизпълнението на задълженията на българската държава да осигури независим и безпристрастен съд по смисъла на чл.6, ал.1 ЕКПЧ и чл.47 ХОПЕС представлява основание за допускане на касационното обжалване, респ. дали постановяването на решение от незаконен съдебен състав представлява такова основание. В съдебната практика е изяснено, че непълнотата на мотивите на съдебното решение не се отразява на неговата валидност, не е нарушен и принципа за случайно електронно разпределение на делата, а съдебният състав е сформиран след случаен избор на съдия-докладчик измежду съдиите в апелативния съд, повторно разпределение след отвод на първоначално определения и избор на член на състава. При липсата на данни, които да пораждат съмнение относно валидността на обжалваното решение, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.1 ГПК. Втората група въпроси по пункт II, т.1-5 в изложението, относно допустимостта на постановения акт и предпоставките за неговото обезсилване, когато е постановен от незаконен състав, в нарушение на правилата на ЗСВ и преди произнасяне с окончателен акт по отправено искане за правна помощ, също не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като случаят е различен. В конкретния случай искането на касатора е оставено без уважение с влязло в сила определение № 260245/31.12.2020 г. по делото /л.217/, поради неизпълнение на указанията на съда да се представят доказателства за гражданското и имотното състояние на молителя. Върху последващите молби за предоставяне на правна помощ със същото искане е отбелязано, че по него вече е налице произнасяне, а страната злоупотребява с процесуални права. При тези данни не може да се приеме, че е налице процесуална пречка за постановяване на съдебно решение по съществото на спора. Третата група въпроси са фактически, а не правни въпроси, като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правни въпроси, мотивирани с фактически констатации каквито не са възприети във въззивното решение, а както и със собственото вътрешно субективно убеждение на касатора относно изводите, които следва да бъдат възприети, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда, т.е. по същността си представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. В този смисъл, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по въпроси, които са неотносими към предмета на спора и нямат значение за изхода на конкретното дело, като посочените в пункт IV - относно несъбирането на доказателства, които били предявени; приемането на различна от поисканата от касатора доказателствена тежест на доказателствата и последиците от тях; неправилното възприемане на фактическа обстановка с твърдения за формално произнасяне и процесуални нарушения в процедурата по чл.64-66 ГПК, както и декларативно изложените мотиви от въззивната инстанция. Въпросът по пункт V във връзка с дадените от първоинстанционния съд указания, чиято цел била да прекрати съдебното производство, с което е причинил огромни непоправими вреди на ищеца, доколкото е разбираем, няма връзка с решението по съществото на спора, с които претенциите на ищеца са отхвърлени, поради което същият е неотносим. В пункт VI се поставя въпроса за изпълнението на основните задължения, произтичащи от Правото на ЕС, както и от международното право, но без да е аргументирана връзката му с конкретните факти и обстоятелства по правния спор, поради което въпросът не обуславя допускане на касационно обжалване. На последно място, поставените в пункт VII въпроси от изложението отново преповтарят изявленията на касатора и процесуалния представител за поведение, които според тях е израз на активно зловещо мероприятие, грубо посегателство върху честта, достойнството и доброто име на ищеца; Тези изявления всъщност имат значението на доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, но не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, т.е. липсва формулиран въпрос, на който да се даде принципен отговор, извън конкретиката на делото и анализа на събрания доказателствен материал. При тези съображения, формулираните въпроси не обуславят допускане до касация поради противоречие с практиката на ВКС и значението им за точното прилагане закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Формулираният от касатора въпрос за задълженията на въззивния съд да постанови надлежно мотивиран съдебен акт, след като обсъди всички доводи на страните, събраните относими доказателства и като изложи съображенията си за това кои от доводите на страните възприема и защо, също не обуславя допускане на касационно обжалване. Съдебният акт отразява решаваща дейност на съда по предмета на спора, в съответствие с указанията на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК – обсъдени се събраните относими доказателства и въз основа на тях са посочени фактическите положения, които се приемат за установени по делото. Решението съдържа конкретни факти и обстоятелства по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания на ищеца, а изложената във връзка с тях мотиви са ясно, кратко и логично обосновани. С оглед конкретните оплаквания от касатора в изложението, във връзка с преценка на доказателствата, следва да се посочи, че по смисъла на приетото в ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк.д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, по правилото на чл.154, ал.1 ГПК всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. При иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат (вината), а деликвентът следва да установи обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността му или до ограничаване на обема й. Вредите са обективна категория, поради което не е достатъчно настъпването им да се предполага, а следва да се установи реалното им причиняване в причинно-следствена връзка с поведението на деликвента. В случая, въззивният съд е взел изрично отношение по всички искания на ищеца във въззивната му жалба, вкл. и тези за събиране на доказателства, допуснал е част от тях, а други е оставил без уважение с конкретни съображения /вж. определение № 260000/09.05.2024 г. /л.503/ и протоколно определение от 20.11.2024 г. /л.614/, с което е съобразил тази съдебна практика, като е посочил защо приема, че не е проведено пълно доказване на фактическия състав на непозволено увреждане. При тези данни, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Изцяло неоснователно е направеното искане за преюдициално запитване до СЕС, относно тълкуването на чл.47 ХОПЕС по поставените с касационната жалба въпроси. Съгласно чл.628 ГПК, преюдициално запитване се отправя в случаи, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. В разглежданата хипотеза тълкуването на разпоредбата на чл.47 ХОПЕС по формулираните от страна на касатора въпроси не е от значение за правилното решаване на делото, с оглед на което искането за преюдициално произнасяне от СЕС следва да се остави без уважение. От прокуратурата са поискали разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото, които с оглед изхода на спора следва да се присъдят в размер от 150 евро Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение