Определение № 623 от 05.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 1006/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. П. с ЕГН [ЕГН], действащ лично и със съгласието на майка си В. П., от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник адвокат К. Н., срещу решение № 2366 от 21.12.2013 г. по гр.д. № 3750/2013 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение от 23.04.2013 г. по гр.д. № 1377/2012 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения срещу ЗК [фирма] иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 03.11.2011 г. ПТП за разликата над 10 000 лв. до 26 000 лева. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на чл.52, чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.65 от ЗДвП. По съображения изложени в нея се иска отмяна на въззивния съдебен акт и уважаване на иска в пълния предявен размер, ведно със законната лихва от увреждането, с присъждане на разноски по делото. Искането за допускане на касационно разглеждане е основано на чл.280, ал.1 т.3 ГПК по въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, както и с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.65 ЗДвП, като се твърди, че в резултат на неправилното им приложения, съответно незачитане на задължението на водача на МПС, се е стигнало до присъждане на обезщетение в занижен размер и до неоснователното му намаляване. Поддържа се и допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по приложението на чл.52 ЗЗД, с позоваване на постановеното по реда на новия ГПК решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ТК. Ответникът по касация - ЗК [фирма] не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да потвърди изцяло първоинстанционния съдебен акт решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ, препращайки към мотивите на Софийски градски съд. По отношение на размера на претендираното обезщетение въззивният съд е съобразил задължителните за съдилищата постановки в ППВС № 4/68 г. С оглед конкретното увреждане на ищеца в резултат на произшествието, съставляващо лека телесна повреда, при сравнително кратък възстановителен период и пълно възстановяване, при отчитане възрастта на пострадалия и социално-икономическите условия в страната, въззивният съд е приел, че дори и обезщетение от 15 000 лв./по-нисък от определения от първата инстанция общ размер – преди приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД/ би компенсирало понесените болки и страданията. С оглед забраната да се влошава положението на жалбоподателя е счетено обаче, че следва да се потвърди първоинстанционното решение, постановено след отчитане съпричиняване на вредоносния резултат в размер на ½. Становището на въззивната инстанция за потвърждаване на изводите на Софийски градски съд по приложимостта на чл.51, ал.2 ЗЗД са основани на установения по безспорен начин механизъм на произшествието и предприетото от непълнолетния ищец пресичане на пътното платно пред спрял автобус и то при наличие в близост на пешеходна пътека. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото. Поставеният от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД безспорно е значим за делото, но не е налице никоя от поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, преценката на решаващия състав относно конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, е израз на възложената на въззивната инстанция правораздавателна компетентност за произнасяне по съществото на спора и именно в нейните рамки, са съобразени релевантните факти, като липсват данни за незачитане на общите критерии при прилагане на законоустановения принцип за справедливост, съгласно ППВС № 4 от 1968 г. Като недоказано следва да се прецени твърдението на касатора за отклонение от практиката на ВКС, създадена при действието на новия ГПК. Изразеното в решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ІІ т.о. становище за детерминиране на критерия за справедливост и от съществуващата в страната конюнктура, и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество, принципно е съобразено от въззивната инстанция, независимо от липсата на подробни мотиви. От друга страна, следва да се има предвид, че цитираното решение е постановено при различна фактическа обстановка и затова не би могло да се приеме твърдението на касатора за противоречиво разрешаване на въпроса за общите критерии за справедливост. Не може да бъде споделено и становището на касатора, че произнасянето на ВКС по посочения правен въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не се касае за неясни разпоредби, което да налага тълкуването им, налице е и задължителна съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД и липсва основание да се приеме, че се налага даването на нови правни разрешения по приложението на тази норма, или изоставяне на вече дадени разрешения. По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и на чл.65 от ЗДвП касаторът не е формулирал изрично въпроси, попадащи в приложното поле на касационно обжалване, а мотивите в тази част от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са относими изцяло към поддържаното в жалбата основание за касиране. Съгласно задължителните за съдилищата указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, преценката по правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение