Определение № 2172 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3790/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на Районна потребителна кооперация, ЕИК:[ЕИК], срещу онази част от Решение № 181 от 05.04.2023 г. по в. гр. д. № 1080/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, в която след частична отмяна на Решение № 906765/02.09.2022 г., постановено по гр. д. № 1927/2019 г. по описа на Районен съд – Благоевград, е признато за установено, че Районна потребителна кооперация, ЕИК[ЕИК], (РПК) дължи на Община Благоевград, ЕИК:[ЕИК], сумата от 5 027, 82 лв., представляваща разходи по принудително премахване на незаконен строеж - „Метален навес“, изграден в УПИ ..., кв. .., по плана на [населено място], [община], ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда - 21.12.2018 г., до окончателното й изплащане, за което е издадена Заповед № 12212/27.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 3068/2018 г. по описа на Районен съд - Благоевград.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът неправилно е кредитирал заключението към съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещото лице В., вместо да възприеме доказателствените изводи на вещите лица Т. и С., изготвили първоначалната и повторната съдебно-технически експертизи. За неправилен касаторът счита и извода на въззивния съд, че солидарна отговорност между РПК и Община Благоевград за процесните задължения не е възникнала. Искането е за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Община Благоевград е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че по заявление на Община Благоевград по чл. 417 ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 12212/27.12.2018 г., постановена по ч.гр.д № 3068/2018 г. по описа на Районен съд - Благоевград, с която е разпоредено длъжникът РПК да заплати на заявителя Община Благоевград сумата в размер на 7 117,82 лв., дължима въз основа на Заповед № 603/03.06.2013 г. на кмета на Община Благоевград, издадена на основание чл. 225а, ал. 1 и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ за премахване на незаконен строеж, представляващ метален навес, находящ се в [населено място], УПИ .., кв. .., и Протокол от дата 09.08.2016 г. за извършените разходи по премахване на незаконния строеж, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 21.12.2018 г., до окончателното й изплащане. Длъжникът възразил в срок срещу заповедта. В преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК била депозирана и исковата молба за установяване на вземането на заявителя.

В писмения отговор по чл. 131 ГПК ответникът оспорил иска с възражението, че отговорността за разходите по премахване на процесния навес се носи в условията на солидарност между него и ищеца по силата на Наредба за принудително премахване на незаконни строежи от органите на Община Благоевград, приета от Общински съвет – Благоевград. В параграф 3, ал. 2 от тази наредба било предвидено, че, когато собственик на терена и извършителят на незаконния строеж са различни физически или юридически лица, те отговорят солидарно за направените разходи по премахване на строежа. В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорил размера на иска и навел възражение за прихващане на сумата от 3 000 лв., представляваща стойността на съоръженията от съборения навес, предадени от общината на вторични суровини.

Въззивният съд приел за безспорно между страните, че строежът на метален навес, находящ се в УПИ-.., кв. .., по плана на [населено място], [община], е извършен от РПК, както и че имотът, върху който е изграден навесът, е собственост на Община Благоевград. Констатирал е, че Заповед № 603/03.06.2013 г., издадена от кмета на Община Благоевград, за премахването на навеса е влязла в сила, след като с влязло в сила Решение № 7612 от 05.06.2014 г. по адм. д. № 5013/2014 г. на ВАС жалбата на РПК срещу нея е отхвърлена. На 24.06.2014 г. Община Благоевград изпратила до РПК покана за доброволно премахване на незаконния строеж с указания, че, ако такова не последва, в седемодневен срок ще се пристъпи към принудително премахване на навеса. Поканата е получена от адресата на 26.04.2014 година. На 11.05.2015 г. е съставен констативен протокол от служители на Община Благоевград, в който е удостоверено, че към тази дата обектът не е премахнат. С писмо, постановено на таблото за обявления, Община Благоевград оповестила, че принудителното премахване на навеса ще се осъществи на 07.06.2016 година. Действията по премахване на строежа били извършени от „Биострой“ ЕООД, на което дружество ищецът заплатил сумата от 7 117.82 лв. и издал фактура за посочената стойност. При тези факти въззивният съд приел, че в полза на общината е възникнало правото да претендира заплатените от нея разходи по премахването на незаконния строеж от лицето, адресат на процесната заповед.

При установяване стойността на разходите по премахване на процесния навес окръжният съд възприел заключението към съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещото лице В., неоспорено от страните, съгласно което те възлизат на 5 931,52 лв., без ДДС, а с ДДС – 7 117,82 лева. За да кредитира именно това заключение, а не изготвеното от вещото лице Т., който не е остойностил разходите за транспортиране на материалите, и изготвеното от вещото лице С., която не е дала отговор на поставената й задача, въззивният съд посочил, че вещото лице В. е работил след като по делото са събрани всички, относими доказателства, вкл. след разпита на свидетелите, дали показания за извършените дейности по премахване на навеса, продължителността на тези действия и видовете машини, които били ползвани.

За неоснователни въззивният съд намерил оплакванията във въззивната жалба на РПК, че за дължимата сума по премахване на навеса собственикът на земята и изпълнителят на незаконния строеж носят солидарна отговорност. Позовал се е на чл. 121 ЗЗД, според който, освен в определените от закона случаи, солидарност между двама или повече длъжници възниква само, когато е договорена. Приел е, че в случая не е налице нито една от посочените две хипотези. Посочил е, че наредбата, на която ответникът се е позовал, е подзаконов нормативен акт и не може да създава задължения за солидарна отговорност. Такава отговорност е регламентирана в разпоредбите на чл. 225а, ал. 5 и ал. 6 ЗУТ, като не е предвидено да се носи от собственика на земята и изпълнителя на строежа. По тези съображения е обосновал извод, че разходите по премахване на строежа са за сметка единствено на изпълнителя на незаконния строеж, който не е предприел действия по принудителното му премахване в предвидените за това срокове. Уважавайки частично, до доказания от заключението към съдебно-счетоводната експертиза размер от 550,50 лв., наведеното от ответника възражение за прихващане, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен за сумата 6 567,32 лева.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. “Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства, събрани по делото, които са от значение за установяване на правнорелевантните факти в процеса?“

2. „Може ли въззивният съд да мотивира решението си с изводи на вещо лице, каквито не се съдържат в заключението?“

3. „Може ли да възникне солидарна отговорност за разходите по премахване на незаконния строеж между собственика на земята и изпълнителя на този незаконен строеж, ако е уговорена между тях на основание чл. 121 ЗЗД?“

4. „Може ли да възникне солидарна отговорност за разходите по премахване на незаконния строеж между собственика на земята и изпълнителя на този незаконен строеж по силата на приета от Общински съвет наредба?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV ГО, Решение № 97 от 08.04.2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г. на IV ГО, и Решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на IV ГО. По отношение на останалите въпроси не сочи практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд, в противоречие с която се твърди да се е произнесъл въззивният съд.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение да е очевидно неправилно.

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства (както и възраженията и доводите на страните), включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. При обосноваване на извода възникнало ли е и съществува ли в полза на ищеца вземане за разходите по принудително премахване на незаконния строеж въззивният съд се е произнесъл по възраженията и е обсъдил доводите на ответника по иска, като е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно възникването и съществуването на вземането на общината за разходите от принудителното премахване на незаконния строеж, въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото писмени доказателства, гласни доказателства (чрез разпит на свидетели) и е изложил мотиви кое от заключенията към съдебно-техническите експертизи възприема. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият от поставените въпроси не отговаря на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него касационно обжалване не може да се допусне. Той не поставя за разглеждане процесуалноправен въпрос, който е от значение за формиране решаващата воля на съда в конкретния случай, а и касаторът не сочи съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи. Въззивният съд е постановил решението си, мотивирайки се подробно кое от заключенията към съдебно-техническите експертизи кредитира. Окръжният съд е възприел онези доказателствени изводи на вещото лице В., които са съответни на установените по делото факти, и на тази връзка между тях изрично се е позовал.

Третият от въпросите също не отговаря на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на въззивния съд (а и по него касаторът не сочи съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи). Позовавайки се на правилото на чл. 121 ЗЗД, според което, вън от определените в закона случаи, солидарност между двама или повече длъжници възниква само, когато е уговорена, и при липса на твърдение от която и да е от страните по делото за наличие на съглашение за солидарност между тях, въззивният съд е намерил възражението на ответника по иска за неоснователно. Изложил е съображения, че ЗУТ не предвижда солидарна отговорност за разходите по премахване на незаконен строеж между собственика на земята и изпълнителя на този незаконен строеж. Ето защо този въпрос не е бил част от предмета на правния спор и не е значим за изхода по конкретното делото.

Последният въпрос е обуславящ за спора и покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като касаторът не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не сочи съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи.

Обосноваването на интереса от обжалването на въззивното решение в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване по чл. 281 ГПК, като тези съображения са относими и към релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по което касационно обжалване също не може да се допусне. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Касаторът нито е навел такива доводи, нито е цитирал конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

В обобщение - касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение