Определение № 4814 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2131/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Л. Я., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. В. П., против Решение №129 от 14.02.2025г. по в. гр. д. №3587/2021г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено Решение № 261798 от 14.12.2020 г., постановено по гр.д. № 8664/2014 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявения от Г. Л. Я. срещу С. И. Д., в качеството й на наследник на Г. Ц. Д., иск за обявяване на сключения на 15.01.2010г. предварителен договор между Г. Ц. Д. и Г. Л. Я. за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД относно 5/6 ид.части от апартамент № 12, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1381.2060.2.10, който обект се намира в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1381.2060, находящ се в [населено място],[жк], р-н „Надежда”, в блок № 18, вх. А, ет. 4, състоящ се от две стаи, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ от 57.43 кв. метра, при съседи по нотариален акт: изток - двор, запад - двор, север - апартамент № 11, юг - двор, а по схема от СГКК при съседи: на същия етаж - самостоятелен обект с идентификатор 68134.1381.2060.2.11 и под обекта- самостоятелен обект с идентификатор 68134.1381.2060.2.7; заедно с избено помещение /мазе/ № 26, с площ от 5.60 кв. метра, при съседи: изток - коридор, запад - двор, север - мазе № 27, юг - мазе № 25; заедно с 4.513% ид. части от общите части на сградата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея В. Ю. Н., ЕГН [ЕГН], в качеството й на наследник на С. И. Д., чрез пълномощника й по делото адв. Я. А., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

На 15.01.2010г. между Г. Ц. Д., в качеството на продавач, и Г. Л. Я., в качеството на купувач, е бил сключен предварителен договор, съгласно който продавачът се е задължил да прехвърли на купувача собствеността върху идеални части от недвижим имот, съставляващ апартамент № 12, в бл. №18, вх. А, ет. 4, находящ се в [населено място],[жк], район Надежда, с площ от 57.43 кв. м., с мазе № 26 с площ 5.60 кв.м., заедно с 5,314 % върху 100 ид. части. В договора била уговорена продажна цена на имота от 27 000 лв., от която купувачът заплаща 25 000 лв. при подписване на договора, който служи като разписка за сумата, а остатъкът от продажната цена в размер на 2 000 лв. купувачът ще изплати след нотариалното изповядване на сделката. Страните се договорили да сключат окончателен договор най- късно до 17.02.2010г. От съдържанието на предварителен договор е видно, че предмет на сделката са идеални части от имота, които заедно с описанието на имота са изписани ръкописно в чл.1.1 с химикалка, цифром и словом, като е направена поправка на цифрите, което ги прави нечетливи. Съобразно приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-почеркова експертиза, първоначално с химикал е написано 4/6, а впоследствие отгоре е поправено на 5/6. Преди цифровото (поправено) изражение на идеалните части, между редовете е налице ръкописно изписване във вид на допълване на текста на думите „пет шести ид.ч.“,, а след него, над реда и текста с описанието на имота (също ръкописен) отново има изписано „и.ч.“, което обаче видимо изглежда с различен почерк. От т.5 от предварителния договор е видно, че продавачът се е легитимирал като собственик с нотариален акт № 174, том I, дело 164/2009г., видно от който Г. Д. е придобил собствеността на 4/6 идеални части от описания в предварителния договор недвижим имот, като от доказателствата по делото се установява, че Г. Д. е собственик на още 1/6 ид. части от описания в предварителния договор имот по силата на наследствено правоприемство. При тези данни съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи категоричен извод за това каква част от собствеността върху процесния недвижим имот е предмет на предварителния договор, тъй като продавачът е бил собственик на 5/6 ид. части от имота, но не е имало пречка да се задължи да продаде и само 4/6 ид.ч. на купувача. Посочил е, че съществува неяснота по отношение на предмета на договора, доколкото е направена поправка в изписването на размера на идеалните части, но не е ясно кой и при какви обстоятелства е направил поправката и била ли е същата направена със съгласието и на двете страни по договора. Ето защо съдът е приел, че задължението на продавача по договора не е било ясно уговорено, поради което може да се приеме, че липсва предмет на предварителния договор. Предвид липсата на съществена уговорка между страните във връзка с предмета на договора съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен.

В касационната жалба касаторът поддържа, че ответната страна по иска е оспорвала обстоятелството, че предварителният договор е бил подписан от продавача Г. Ц. Д., но не и това, че с него е обещано прехвърлянето на 5/6 идеални части от имота, нито са правени възражения, че при направената в договора поправка не е ясна волята на страните по него, поради което въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е обсъждал този въпрос, без да е бил сезиран със съответното възражение от ответника. Излагат се и доводи, че преди да пристъпи към тълкуването на договора, въззивният съд е следвало да укаже на страните, че не сочат доказателства относно това каква е действителната им воля относно размера на идеалните части, за които е поето задължение да се прехвърлят с предварителния договор. Според касатора съдът е следвало да зачете неоспорената поправка, чието съдържание е ясно и недвусмислено изразено (което се потвърждава и от заключението на съдебно- почерковата експертиза), а именно, че предмет на предварителния договор са 5/6 идеални части, а не да тълкува договора. На следващо място се излагат доводи, че въззивният съд не е извършил съответстващо на критериите по чл. 20 ЗЗД тълкуване на договорните клаузи. Отделно от горното, касаторът счита, че съдът дължи да изясни каква е действително изразената от страните по договора воля и ако счете, че тя е тази, изразена с първоначалния текст преди поправката, т.е. че в случая предмет на договора са 4/6 идеални части, е следвало да се съобрази с нея и да уважи предявения иск съобразно нея- за 4/6 идеални части от имота. Поддържа се, че са налице всички предпоставки за обявяване на предварителния договор за окончателен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. С оглед на диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба?

1.1. Ако въпросът касае автентичността на документа, обуславяща неговата доказателствена сила, допустимо ли е съдът да се произнася по него, при положение че от ответната страна не е въведено такова възражение в процеса?

2. Каква е доказателствената сила на писмен документ (предварителен договор), в който има нанесена поправка? Ако в писмен документ (предварителен договор) са направени различни поправки - зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст и други, без изрична уговорка на издателите, че това е извършено по общо съгласие, как и по какъв ред се изяснява действителната воля на подписалите го страни и необходимо ли е да има въведено от някоя от страните възражение в тази насока и оспорване на автентичността на документа във връзка с поправките, и следва ли съдът, ако е приел, че е сезиран с такова възражение, да разпредели доказателствената тежест между страните?

2.1. Допустимо ли е чрез тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД да се приеме, че в една част писмен документ е неавтентичен, при положение че документът не е оспорен в тази му част?

2.2. При липса на въведен в процеса спор между страните относно съдържанието и смисъла на поправките в писмен документ (предварителен договор) и при липса на оспорване на автентичността на договора в тази част, допустимо ли е съдът единствено по пътя на тълкуването да приеме, че волята на страните е неясна и да откаже да изясни каква е действителната им воля?

2.3. При противоречия между направени в писмен документ (предварителен договор) поправки - зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст и други, без изрична уговорка на издателите, че това е извършено по общо съгласие, и първоначалния текст на документа преди поправките, при липса на спор относно автентичността и съдържанието на документа в частта относно поправките, може ли съдът по пътя на тълкуването да приеме, че волята на подписалите го страни е неясна, и дължи ли съдът изясняване на това, каква е действително изразената воля? Ако съдът по тълкувателен път приеме, че действителната воля на страните не се изразява в направената поправка (т.е. че прехвърляемите идеални части не са 5/6), а в първоначалния текст на клаузата преди поправката (т.е. че прехвърляемите идеални части са 4/6), следва ли съдът да се съобрази с нея и да уважи предявения иск съобразно действителната, според съда, воля на страните?

2.4. Следва ли въпросите относно автентичността на договора в частта относно поправките, както и тези относно тълкуването на действителната воля на страните относно размера на идеалните части, за които се поема задължение да се прехвърлят с договора, да намерят отражение в доклада по делото и при разпределяне на доказателствената тежест между страните, ако съдът ги е счел за спорни? Преди да пристъпи към тълкуването на клаузата и да приеме, че волята на страните е неясна, следва ли съдът, освен да разпредели доказателствената тежест между страните, но да им укаже още, че не сочат доказателства относно това, каква е действителната воля на страните относно обема на идеалните части за които се поема задължение да се прехвърлят, и следва ли съдът да им даде възможност да ангажират доказателства?

3. Следва ли съдът да пристъпи към тълкуване на договорна клауза, без да е налице спор между страните или съмнение относно нейното действително съдържание и ако извърши тълкуването, трябва ли да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл. 20 ЗЗД?

3.1. При тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД следва ли съдът да се съобрази с изявената воля на страните?

3.2. При тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и допустимо ли е съдът да основава обуславящите си правни изводи на базата на предположения за факти и обстоятелства, които не са въведени като спорни от страните и за които съответно не са били събирани доказателства? Може ли и следва ли съдът, когато не разполага с необходимите експертни познания, служебно да събере допълнителни доказателства, в т.ч. и поставяне на допълнителна задача към съдебно-почеркова експертиза, ако счита за необходимо за правилното решаване на делото да се изследват допълнителни въпроси?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по въпроси №№1, 1.1, 2 /във втората му част/, 2.1, 2.2, 2.3, 2.4, и 3 от изложението, тъй като по тях въззивният съд не се е произнасял в обжалваното решение. Въпросите са свързани с доводите на касатора, че ответната страна по спора не е правила в подадения отговор на исковата молба възражение за съдържанието и смисъла на поправките в предварителния договор, че тези възражения не са намерили отражение в доклада по делото и че съдът не е давал указания за разпределение на доказателствената тежест за тях. Подобни доводи /за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения/ обаче касаторът не е навеждал пред въззивния съд с въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение, с което искът му е бил отхвърлен именно поради наличието на поправки в текста на предварителния договор, водещи до неяснота на предмета му, поради което и съдът не е имал основание да ги обсъжда и не ги е обсъждал при постановяване на въззивното решение. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 и т.2 от Тълкувателно решение №1/2013 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№1/2013г. при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната си жалба и не следи служебно за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция във връзка с доклада по делото. В случая обжалваното въззивно решение е в съответствие с посочените постановки, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на оплакванията във въззивната жалба, с която е бил сезиран. От страна на касатора, в качеството му на въззивник, не са били навеждани и доводи, че предварителният договор следва да бъде обявен за окончателен за 4/6 идеални части от имота, ако съдът приеме, че това е била действителната воля на страните, поради което въпрос №2.3 във втората си част също се явява неотносим. Отделно от това в случая съдът не е приемал, че предмет на предварителния договор са били 4/6 идеални части от имота, а е приел, че действителната воля на страните при сключването му не може да се установи. Предвид горното посочените въпроси не са от значение за изхода на спора и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Въпроси №2 /в първата му част/, 3.1 и 3.2, отнасящи се до извършената от съда преценка на доказателствената стойност на предварителния договор и тълкуването на клаузите му, са от значение за изхода на спора поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче поддържания от касатора допълнителен селективен критерий по т.1 на посочената разпоредба, тъй като същите не са били разрешени от съда в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. Съгласно същата ако в един писмен документ са направени различни поправки- зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст и пр., без изрична уговорка на издателите, че това е направено по общо съгласие, възниква несигурност по отношение на действителната им воля. Кога те са подписали документа- след нанасянето на поправките или преди това, респ. дали са съгласни с тях или не, е фактически въпрос за автентичността на документа, обуславящ неговата доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда въз основа на всички доказателства по делото. В случая обжалваното въззивно решение съответства на цитираната практика, тъй като съдът е преценявал доказателствената стойност на предварителния договор именно с оглед на всички обстоятелства по делото и при тълкуване на клаузите му съгласно разпоредбата на чл.20 от ЗЗД е целял да установи действителната обща воля на страните при отчитане на връзката между отделните клаузи, смисъла и целта на договора, като не е установил необходимост от събиране на допълнителни доказателства, вкл. поставяне на допълнителна задача на съдебно- почерковата експертиза. В настоящото производство се преценява само наличието на основания по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като не може да се обсъжда правилността на крайните изводи на съда, поради което и съдържащите се във въпросите оплаквания срещу последните подлежат на разглеждане само с решението по чл.293 от ГПК при евентуално допускане на касационно обжалване.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна по касационната жалба направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1200 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,