Определение № 989 от 27.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2131/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стройкерамика“ АД срещу решение № 339/27.05.2024 г. по в.т.д. № 210/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в, с което след частична отмяна на решение № 4934/27.09.2023 г. по гр.д. № 8188/2022 г. на СГС е отхвърлен предявеният от „Стройкерамика“ АД против Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“ иск по чл.59 ЗЗД за присъждане на сумата от 125 780 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването през периода от 01.08.2017 г. до 29.05.2020 г. на недвижим имот – собственост на касатора и представляващ поземлен имот с идентификатор 12259.776.2. по КККР на [населено място], стар идентификационен номер 776, ведно с построените в него керамична фабрика, включваща двуетажна сграда с разгъната застроена площ от 1140 кв.м., построена през 1977 г., състояща се от три отделни блока; пет едноетажни вишки, предназначени за наблюдателници, с разгъната застроена площ на всяка от 36 кв.м., построени през 1979 г., както и едноетажна битова сграда със столова, с разгъната застроена площ от 307 кв.м., построена през 1975 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът ДП „Фонд Затворно дело“ в писмен отговор оспорва допускането на касационно обжалване и основателността по същество на касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и е приел, че през периода от 01.08.2017 г. до 29.05.2020 г. собствените на „Стройкерамика“ АД поземлен имот с идентификатор 12259.776.2. по КККР на [населено място] и построените в него керамична фабрика, пет едноетажни вишки и едноетажна битова сграда със столова са ползвани като затворническо общежитие от открит тип. Спорен по делото според съда е бил въпросът във връзка с ползването на процесните имоти през исковия период от ответника по иска с правно осн. чл.59 ЗЗД - ДП „Фонд Затворно дело“. От фактическа страна САС е изложил съображения, че държавното предприятие навежда доводи, че за периода 1997-2020 г. имотът е бил позван като затворническо общежитие, т.е. е съставлявал място за лишаване от свобода по смисъла на чл.41, ал.2 ЗИНЗС. Позовал се е на свидетелските показания, които са установили, че затворниците са пребивавали денонощно в общежитието на ТПО Враца, като Керамичния цех бил обособена част от това общежитие. Същите били ползвани като работници от различни фирми и били вземани сутрин за работа от общежитието и връщани вечер при определен пропускателен режим. Поради което САС е достигнал до извод, че през процесният период имотът на ищеца е бил ползван като затворническо общежитие от открит тип. Заключил е, че на осн. чл.43, чл.12, ал.1 ЗИНЗС процесното затворническо общежитие като място за лишаване от свобода се създава, закрива, ръководи и контролира от ГД „Изпълнение на наказанията“. Посочил е, че съгласно чл.37 и чл.38 ЗИНЗС и чл.2 и чл.4 от Правилника за устройството и дейността на ДП „Фонд Затворно дело“ последното няма отношение към създаването, стопанисването и закриването на местата за лишаване от свобода, нито към контрола на тяхната дейност. Счел е, че осигуряваната от ответника трудова заетост на изтърпяващите наказание лишаване от свобода в процесното затворническо общежитие не представлява ползване на имота по начин, по който касаторът е бил възпрепятстван да упражнява правото си на собственост върху него, доколкото тази дейност няма отношение към пребиваването на затворниците в имота, тяхната охрана, контрола върху работата им, извеждането и връщането им в общежитието. Възпрепятстването на ползването на имота от неговия собственик е последица от обособяването, стопанисването и управлението на обособеното в него място за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. САС е приел, че намерението на ДП „Фонд Затворно дело“ да закупи процесния имот не презумира ползването на същия, дори и ЗИНЗС да урежда възможността държавното предприятие да придобива и управлява имоти. Във връзка с наведеното твърдение за наличието на СПН спрямо ползването на имота от ответника с оглед решение на ОС – Враца по идентичен иск за предходен период, САС е подчертал, че влязлото в сила решение не се ползва със СПН за обстоятелството дали ответникът е ползвал имота за последващ период. С оглед на това е заключил, че ДП „Фонд Затворно дело“ не е пасивно материално легитимирано да отговаря по предявения иск по чл.59 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1. Нормативно предвидените дейности по изграждането на нови места за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, както и дейностите, свързани с подобряване на условията за изпълнение на наказанията, и дейностите във връзка с подобряване на битовите и производствените условия в местата за лишаване от свобода, извършвани от ДП „Фонд Затворническо дело“, имат ли характера на дейности, които възпрепятстват ползването на имота от неговия собственик и упражняването на правото му на собственост в пълен обем?; 2. Задължен ли е въззивният съд в мотивите на постановеното от него решение да извърши анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните по очертаните от тях спорни въпроси, имащи правно значение за съществуването на спорното право? По първи въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По втори въпрос въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие с т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 126/13.07.2015 г. по т.д. № 2322/2014 г. на ВКС, I т.о. Въвежда и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Настоящият състав на ВКС намира, че така поставеният първи въпроси не изпълнява изискванията към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото същият не покрива изцяло произнасянето на въззивния съд. Обуславящи крайното правно разрешение по спора са изводите на въззивния съд относно фактическото ползване на имота и дали то се е осъществявало от ответника по предявения иск по чл.59 ЗЗД. САС е направил анализ на събраните доказателства и въз основа на тях е установил с какво предназначение се е ползвал имотът /затворническо общежитие от открит тип/ и във връзка с това кой субект е осъществявал организацията на пребиваването на затворниците в имота, тяхната охрана, контрола върху тях, извеждането и връщането им в общежитието /ГД „Изпълнение на наказанията“/. Отчел е и конкретната роля на ответника по иска ДП „Фонд Затворно дело“ – по осигуряване на трудова заетост на затворниците, която е приел, че тя няма отношение към стопанисването и управлението на обособеното място за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Следователно наведените от касатора като установени по делото факти по първия правен въпрос не съответстват на направените в мотивите на обжалваното решение констатации на САС. По отношение на втория правен въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решаващият състав не се е отклонил от сочената практика на ВКС. САС е изложил съображения във връзка с представената докладна записка, като е приел, че намерението на ДП „Фонд Затворно дело“ да закупи процесния имот не презумира ползването на същия, дори и ЗИНЗС да урежда възможността държавното предприятие да придобива и управлява имоти. Извършил е самостоятелна преценка на релевантните факти и обстоятелства, анализирал е всички събрани по делото доказателства и се е произнесъл по всички своевременно заявени от страните доводи и възражения, като е изложил подробни мотиви относно липсата на пасивна материална легитимация на ДП „Затворно дело“. По същество обосновката на този правен въпрос обективира несъгласието на касатора с направените изводи от САС и представлява навеждане на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай оплакванията на касатора не попадат в категорията на посочените по – горе особено тежки пороци, които могат да се констатират без навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС. В полза на ответника следва да се заплатят направените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 8000 лв. с ДДС, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС