Определение № 340 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 239/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на С. П. С. чрез адвокат Р. Г. от АК-София срещу решение № 2274/17.10.2019 г. по в.гр.д. № 152/2019 г. на Апелативен съд София, с което частично се отменя решение № 7169/16.11.2018 г. по гр.д. № 12155/2017 г. на Софийски градски съд и се отхвърля предявения иск на С. П. С. против Прокуратурата на Република България на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за разликата над 2000 лева до присъдените 20 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от повдигането на обвинение за престъпление от общ характер, по което съдът е постановил оправдателна присъда. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по материалноправния въпрос „за определяне на размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди, който следва да се реши от съда след задължителната преценка на всички обективно съществуващи конкретни факти определящи точното прилагане на принципа за справедливост съобразно изискванията на чл.52 от ЗЗД“. Според касатора този правен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и други решения на ВКС, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че по пр.пр. № 6649/2008 г. на СГП, ищецът е привлечен като обвиняем за извършени от него 24 престъпни деяния като длъжностно лице – председател на СД на „С.“ ЕАД /продължавано престъпление на основание чл.219, ал.4, вр. ал.3 вр. ал.2 и чл.26 НК/, във връзка с което е била определена мярка за неотклонение „подписка”. Образуваното в съда НОХД № 3414/2010 г. е било прекратено и върнато поради допуснати процесуални нарушения, но наказателното производство е приключило в СГС с оправдателна присъда, влязла в сила от 21.12.2016 г. С оглед на конкретните обстоятелства по делото за продължилото в разумни срокове наказателно преследване, постановената мярка за неотклонение и разгласяването на случая в медиите, въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Повдигането на незаконно обвинение, според мотивите на решението, се е отразило неблагоприятно на ищеца, който ограничил професионалните и социални контакти, вследствие на разгласяване на случая и общественото му злепоставяне, което естествено е довело до състояние на угриженост и психологически дискомфорт, но при липсата на болки и страдания над обичайните, в причинно-следствена връзка с повдигането на конкретното незаконно обвинение /по отношение на ищеца е имало образувани 10 наказателни производства/, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение е в размер на 2000 лева. При проверката на основанията за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставеният въпрос обуславя изхода на делото, но не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства и въз основа на тях е формирал извод за наличие на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконното обвинение и настъпилите неимуществени вреди, в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд е обсъдил подробно всички доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е възприел частично изводите на първоинстанционния съд за степента на въздействие на наказателното преследване върху живота на ищеца, в личен и професионален план, вида и характера на деянията, за които му е повдигнато обвинение. Въз основа на така установените факти е направен извод, че субективните изживявания от повдигането на незаконно обвинение не се отличават с по-голям интензитет от обичайния за подобни случаи, както приема първоинстанционният съд. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, а съображенията за противоречие със съдебната практика на ВКС не могат да бъдат споделени. С дадените разяснения в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.11 се посочва, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В обжалваното решение е констатирано, че независимо от липсата на доказано престъпно деяние, причинените неимуществените вреди лицето, заемащо отговорна управленска длъжност, са в резултат единствено от накърняване на неговата чест и достойнство от поддържаното обвинение, а не от влошено здравословно състояние. Тези изводи също са в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата, т.е. правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установените обстоятелства и преценка за степента на накърняване на неимуществената сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконно обвинение. Предвид изложените съображения, поставените въпроси са разрешени в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение