Определение № 2701 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5256/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 469/17.08.2023 г. по гр.д. № 190/2023 г. в частта, с която Софийския окръжен съд отменя решение № 260000/09.01.2023 г. по гр.д. № 646/2020 г. на Районен съд – Своге и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД прогласява за нищожен договора по н.а. № 10/16.09.2019 г., с който И. Д. Б. продава на Т. И. Д. на цена 7 100.00 лв. югоизточната част от масивна едноетажна върху сутерен жилищна сграда, ведно с 130/292 кв.м. ид. части от общите части на сградата и толкова ид.части от правото на собственост върху имота, върху която е построена. Решението се обжалва от Т. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправни въпроси, свързани с критериите, при които съдът по иск за прогласяване нищожност на двустранен договор поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) установява дали насрещните престации са еквивалентни. Касаторът счита, че въпросите са включени в предмета на обжалване - общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г., IV-то ГО на ВКС и с решение № 1291/03.02.2009 г. по гр.д. № 5477/2007 г. V-то ГО на ВКС – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обосновава с доводи, че уважаването на иска от въззивния съд противоречи на събраните доказателства. Така например в решението се приема, че цената от 7 100 лв. е два пъти под данъчната оценка, а според удостовереното в нотариалния акт тя е 7 081.30 лв. В решението се приема, че пазарната цена на продадения с договора имот към момента на сключения договора е 55 997.92 лв., но изводът е базиран на заключение на съдебно-техническа експертиза, което не отразява, че продавачът/ищецът си е запазил пожизненото право на ползване, а вещото лице е остойностило имота към заключението при това, без да съобрази събрани по делото гласни доказателства за извършени от купувача подобрения. Въззивният съд не е кредитирал приетото по делото заключение на комплексна съдебно-психиатрична и психологическа експертиза, от което се установява, че към момента на сключения договор продавачът/ищецът е имал начален психоорганичен синдром, но не деменция. Мотивирал се е с това, че заключението противоречи на приета по делото медицинска документация, но е игнорирал медицинското направление изх. № 1538/16.09.2019 г., издадено от д-р П. Л., издадено в свидетелство на това, че ищецът е могъл да разбира и да ръководи постъпките си. По същество касаторът се оплаква, че решението е неправилно като постановено в противоречие със събраните доказателства, необосновано е и поради това, противоречи на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Претендира разноски. Ответникът по касация И. Б. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице и решението е правилно. Претендира разноски. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, заявено с главния иск, е най-тежък порок на сделката. Приел е, че добрите нрави като понятие не са легално дефинирани в закона, те са морални норми и по начало нямат правно действие. Основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД им придава правно значение, като накърняването им законът приравнява на договор, сключен в противоречие на закона (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Приел е, че при възмездния двустранен договор, какъвто е сключеният между страните, накърняването на добрите нрави се преценява не само чрез сравняване на насрещните престации, т.е. според формалното му съдържание (арг. от чл. 9 ЗЗД), а съдът е длъжен да обсъди и да прецени останалите обстоятелства, съпътстващи сключването му. При тази изходна позиция въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, за да заключи, че по цел, външно установени мотиви и начин на сключване договорът за покупко-продажба по н.а. № 10/16.09.2019 г. е нищожен на заявеното с иска основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Обосновал се е с това, че цената за сумата 7 100 лв. е почти осем пъти по-ниска от пазарната стойност на подобни имоти към момента на сключването на договора - така заключението на съдебнотехническата експертиза, и два пъти по-ниска от данъчната оценка – така нотариалния акт. С това, че към ищецът/продавачът е на 84-години, с влошено здравословно състояние – дни преди сключения договор е бил на болнично лечение след мозъчен инфаркт, с артериална хипертония – II степен и множество придружаващи заболявания, което в съществена степен е възпрепятствало адекватната му преценка за сключването и последиците от сключения договор. Изводът е обоснован с епикризи от 30.08.2019 г. и от 04.09.2019 г., с неадекватните отговори на въпроси към освидетелстването на ищеца от вещите лица, поради които въззивният съд е отказал да кредитира заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологическа експертиза за това, че към релевантния момент - 16.09.2019 г., ищецът/продавачът е имал е имал начален психоорганичен синдром, но не деменция. Също така от показания на разпитаните по делото свидетели се установява, че в период непосредствено преди и след сключения договор ищецът/продавачът е в лабилно състояние, оплаквал се е, че купувачът/ответникът го е душил и го е завел при нотариуса с принуда. Въззивният съд е добавил, че намира показанията за достоверни както поради единството и непротиворечието помежду им, но и поради житейската недостоверност ищецът/продавачът да пожелал да сключи договор при цена осем пъти по-ниска в сравнение с пазарната на имота и към момент, в който е с влошено здравословно състояние, има нужда от парични средства и грижи и е нямал близки или задължени по закон лица, които да са го подкрепяли с издръжка или грижи. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите материалноправни въпроси обуславят решението, но начинът, по който въззивният съд им е отговорил, не противоречи, а съответства на трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В нея се приема, че договорът е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД, когато противоречи с основните морални принципи и ценности, върху които се консолидира обществото и които са в основата на обществения ред; противоречието трябва да е в степен договорът да ги отрича. Така законът придава значение на неписаните, но общозначими морални правила, и свързва порока по чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД с най-тежката гражданско-правна санкция – договор, който ги накърнява, е нищожен (не поражда действие). От друга страна, предвид разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, моралните неписани правила, наред с повелителните норми на закона, съставляват ограничител на свободата на договаряне. Поради това и при установяване на основанието по чл. 26 ал. 1 пр.3 ЗЗД съдът не изследва само формалното съдържание на договора, а е длъжен да прецени всички негови характеристики и когато те създават съмнение, че е нищожен на това основание, да ги обсъди комплексно със съпътстващите сключването му обстоятелства – така решение № 156/10.02.2021 г. по гр.д. № 2451/2019 г. III ГО, решение № 222/18.12.2023 г. по гр.д. № 589/2023 г. на III-то ГО и много други. Двете решения, на които касаторът се позовава, не противоречат на тази практика. Следователно по повдигнатите въпроси макар да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, е изключена допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В своята практика Върховният касационен съд трайно приема, че з а да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправил н о е въззивният съдебен акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона. Очевидно неправилен е и въззивният съдеб е н акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др. подобни, н е обоснов ава очевидна неправилност, а предпостав я необходимост от формулирането на правен въпрос по чл. 280 ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280 ал. 1 т. 1-3 ГПК. В случая, касаторът обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с доводи, които попадат в хипотезите по чл. 281, ал. 3, пр. 2 и 3 ГПК, а Върховният касационен съд няма правомощието да разглежда касационните основания в настоящия етап, който е по селектиране на касационната жалба. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника следва да се поставят направените от ответника по касация/от ищеца разноски пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът