Определение № 50555 от 03.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2270/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Тера Инвест 2008“ ЕООД против решение №260652 от 13.05.2021 г. по в.гр.д. №2347/2020г. на Окръжен съд- Пловдив, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение № 1269/ 13.04.2020 г. по гр.д. № 5039/19 на РС-Пловдив в осъдителната част, въззивният съд е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от „Тера инвест 2008“ ЕООД- Пловдив ,ЕИК-[ЕИК] иск с правно основание чл.403,ал.1 от ГПК във вр.с чл.51,ал.1 от ЗЗД срещу ответника „Електролукс Табаков и синове“ ООД-Пловдив, ЕИК-115812097 за сумата от 23 565,37лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на законната лихва за периода от 06.02.2015г. до 23.11.2018г. върху сумата от 61 133.99 лева и е потвърдил същото решение в частта му, с която е отхвърлена претенцията на „Тера инвест 2008“ ЕООД за присъждане на законна лихва върху главницата от 23 565,37 лева от 01.04.19 г.до окончателното изплащане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за: нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като изпълнени селективните критерии за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК и чл. 280 ал.2 ГПК. Ответната страна в писмен отговор изразява становище за неоснователност на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е в размер над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение, съдебният състав на въззивния съд, се е позовал на следното: Приел е за установено по делото, че с решение № 398/07.08.14г., постановено по т.д.№ 787/12г., ОС-Пловдив е отхвърлил предявените от „Електролукс Табаков и синове“ООД против „Тера инвест 2008“ ЕООД искове,като решението е обжалвано пред АС-Пловдив. С решение № 839/23.12.14г., последният е отменил първоинстанционното решение и е уважил исковете, като е осъдил ответното дружество „Тера инвест 2008“ ЕООД да заплати на ищцовото посочените в диспозитива на това решение суми. След постановяване на решението ищцовото дружество „Електролукс Табаков и синове“ООД се е снабдило с изпълнителен лист и е образувало изп.д.№ 304/15г.по описа на ЧСИ К.П.,рег.№ 824 на КЧСИ. „Тера инвест 2008“ ЕООД е подало касационна жалба против решението на АС, заедно с молба за спиране на изпълнението по изп.дело. ВКС е спрял изпълнението на решение № 839/14г., след като на 06.02.15г. молителят е внесъл по сметка на ВКС надлежно обезпечение по реда на чл.282,ал.2,т.1 от ГПК-гаранция в размер на присъдената с въззивното решение сума в общ размер на 61 133,99 лева. При касационното обжалване ВКС с решение № 68/11.07.16г.по т.д.№ 1170/15г.е отменил решение № 839/23.12.14г.и е върнал делото за ново разглеждане от АС-Пловдив. При повторното разглеждане на спора същият с решение № 203/06.07.17г. е потвърдил първоинстанционното решение на ОС-Пловдив № 398/07.08.14г. и същото е влязло в законна сила на 04.07.18г., след като ВКС не го е допуснал до касационно обжалване.След окончателното отхвърляне на исковете на „Електролукс Табаков и синове“ООД, ответникът по тях „Тера инвест 2008“ ЕООД е подал молба за освобождаване и връщане на паричната гаранция в размер на 61 133,99 лева,внесена по сметка на ВКС. Освободената гаранция е постъпила по банкова сметка на „Тера инвест 2008“ ЕООД на 23.11.18 г. Ищецът по настоящия иск, основава същият на това, че внесеното от него по сметка на ВКС обезпечение по реда на чл.282,ал.2,т.1 от ГПК се регулира от правилата за обезпеченията по Глава 35 ГПК и следователно за него се прилага разпоредбата на чл.403,ал.1 от ГПК. Позовава се на това, че в пряка причинна връзка и като пряка последица от действията на „Електролукс Табаков и синове“ООД по откриването и воденето на изп.производство въз основа на впоследствие отмененото въззивно решение на АС-Пловдив, ищецът е претърпял имуществена вреда в размера на пропускане на начисляване на законната лихва/исковата сума/ върху предоставеното надлежно обезпечение по реда на чл.282,ал.2,т.1 от ГПК в размер на 61 133,99 лева, като имуществената вреда в размер на 23 567,07 лева представлява компенсаторни лихви за периода на забавата от 06.02.15г.до 23.11.18 г.в размер на законната лихва върху сумата внесена като гаранция. Претендирана е и законната лихва по чл.86 върху сумата от 23 567,07 лев от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане. Съдът е изложил съображения,че в настоящия случай се касае за обезпечение по чл.282,ал.2 от ГПК, което по своята правна същност представлява залог на парична сума,учреден съгл.чл.181,ал.1 от ЗЗД. Позовал се е на ТР № 6/15г.,т.1 по т.д.№ 6/14г.на ВКС .Целта на това обезпечение, според въззивния съд, е да се избегне принудителното изпълнение на невлязло в сила осъдително въззивно решение,докато делото е висящо за разглеждане пред ВКС. Предвидената от закона гаранция по чл.282,ал.2,т.1 от ГПК има функцията на обезпечение-да покрие евентуални преки и непосредствени вреди от неоснователно наложени обезпечителни мерки,които насрещната страна би претърпяла. За съда, предмет на иска по чл.403,ал.1 от ГПК е вземането на ответника по обезпечителното производство за обезщетяване на вреди,причинени от допуснатото обезпечение,което представлява особена форма на гражданска отговорност. Същността на отговорността по чл.403,ал.1 от ГПК е в поетия от молителя риск да бъдат допуснати по негово искане обезпечителни мерки,което ще ограничи правата и интересите на ответника по обезпечението,вкл.възможността да му причини вреди. От изложеното е направен извод, че обезщетение за вреди от допуснато обезпечение може да се търси само от страната,срещу която е допуснато обезпечението,но не и от страната, по чието искане е наложено-т.е. в хипотезата на чл.282 ал.2 ГПК. Според съда, не може молителят в производството по чл.282,ал.2 от ГПК да претендира обезщетение за имуществени вреди на осн.чл.403,ал.1 от ГПК, доколкото с искането си за спиране на изпълнението на въззивното решение той е поел риска на ответника по КЖ да претърпи, при евентуалното му потвърждаване от ВКС, вреди от спирането на изпълнението.Ето защо,според съда, при допуснато обезпечение по чл.282,ал.2 от ГПК,(каквото представлява спирането на изпълнението на невлязлото в сила въззивно решение), дори и искът да е бил отхвърлен и да са настъпили вреди от спирането,те не са претърпени от ответника по обезпечението, който единствен има правото да ги претендира.Ето защо претенцията на ищеца основана на чл.403 ГПК е неоснователна и следва да се отхвърли. За неоснователни са счетени поддържаните от въззиваемото дружество в отговора му на въззивната жалба съображения за това,че при неприложимостта на чл.403 от ГПК по отношение на вредите, настъпили в настоящата хипотеза, искът следва да се квалифицира като такъв по чл.45 във вр.с чл.51,ал.1 от ЗЗД, тъй като това не изключвало отговорността на деликвента съгласно цитираната разпоредба.Позовал се е на изложените в исковата молба обстоятелства, в които се сочи,че се претендират вреди,за които ищецът по отхвърления иск отговаря в размер на законната лихва върху предоставеното от ответника по отхвърления иск надлежно обезпечение-гаранцията по чл.282,ал.2 от ГПК. Според съда, именно твърденията в исковата молба обуславят и правната квалификация на предявения за разрешаване спор,и последните сочат на иск с правно основание чл.403,ал.1,пр.1 от ГПК. С оглед неоснователността на иска по чл.403,ал.2 от ГПК, то не се дължи и законна лихва върху претендираната сума. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая, в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се формулират следните въпроси: 1. За предпоставките да се ангажира отговорност за обезщетение за вреди в хипотезата на чл.403 ал.1,предл.1 от ГПК и по- точно,съставлява ли внесената гаранция по чл.282 ал.2 ГПК обезпечение по чл.403 ал.1,предл.1 ГПК и може ли молителят по чл.282 ал.2, т.1 ГПК да претендира обезщетение за вреди в хипотезата на чл.403 ал.1 предл. 1 ГПК; 2. Какви са правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация, а не посочената от ищеца в ИМ или приетата от първоинстанционния съд. По първия въпрос се твърди, че са налице основанията по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, евентуално-по чл.280 ал.1,т.3 ГПК. По отношение на този въпрос не са налице допълнителните предпоставки за допускане до касационен контрол по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се установява твърдяното противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, нито касаторът обоснова значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК две тълкувателни решения на ВКС: ТР 2/2012 и ТР № 6 /2014 на ОСГТК по никакъв начин не дават отговор на така формулирания въпрос, доколкото касаят единствено и само обезпечителната функция на обезпечението по чл.282 ал.2 ГПК и правната му природа на залог на парична сума, учреден по реда на чл.181 ал.1 ЗЗД. По отношение на цитираната в изложението практика по чл.290 ГПК - решение на ВКС, Второ т.о. по т.д.№449/2017 г., то последното също не дава отговор на поставения въпрос, тъй като се отнася до съвсем различна хипотеза-за дължимостта на пропуснати ползи от законната лихва върху парична сума послужила за залог и внесена по реда на чл.398 ал.2 ГПК-при замяна на предходно допуснато обезпечение-т.е. изцяло в приложението на процедурите по Глава 35 ГПК, а не по чл.282 ал.2 ГПК. В съдебната практика е прието, че отговорността по чл.403, ал.1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. Точно поради деликтния характер на отговорността трябва да е налице като задължителен елемент от ФС и причинно-следствена връзка между поведението на делинквента и претърпените вреди на увредения. Без да се навлиза по съществото на настоящия спор, следва само да се отбележи, че е твърде спорно наличието на такава връзка в хипотезата на чл.282 ал.2 ГПК, когато молителят – касатор по своя собствена преценка предприема внасянето на парична гаранция по чл.282 ал.2,т.2 ГПК като законова предпоставка за това да се защитава срещу предприетото от другата страна изпълнение на постановеното срещу него осъдително решение чрез осъществяване на правата си по чл.282 ал.2 ГПК и отправяне на искане до ВКС за спиране на изпълнението му. В заключение: не се установява въззивният съд да е постановил решението си в несъответствие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС или със съдебна практика на ВКС формирана по реда на чл.290 ГПК, поради което не е налице основание за допускане на въззивното решене до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът не излага аргументи за приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като следва да се има предвид, че съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай правните норми са ясни, като липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не обосновава тезата си, че поставеният въпрос е значим за точното приложение на закона и за развитието на правото, а излага оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Вторият въпрос е свързан с оплакването на касатора, за това, че въззивният съд е преквалифицирал иска приемайки, че правилната правна квалификация на иска е по чл.403, ал.1 ГПК, но не е взел в предвид дадената от ищеца в ИМ квалификация на иска по чл.45 ЗЗД във връзка с чл.51, ал.1 ЗЗД. Преди всичко следва да се отчете, че съобразно процесуалния закон съдът е този който дава правната квалификация на иска-чл.146 ал.1 ГПК, а не ищецът в ИМ- аргум. от чл.127 ал.1 относно задължителните реквизити на ИМ, сред които не е посочване на правната квалификация. Освен това, въпросът се предпоставя от твърдян процесуален пропуск на съда, какъвто не е налице- въззивният състав е отчел доводите и оплакванията на касатора-въззивник в производството пред ПОС относно правната квалификация на иска и е изложил мотиви, че с оглед наведените в исковата молба факти и търсената защита искът следва да се квалифицира като такъв по чл.403 ал.1 ГПК. Следва да се отчете също така, че тази правна квалификация е посочена от самия ищец в самата ИМ и е определена от първоинстанционния съд по реда на чл.146 ал.1 ГПК. Ето защо отговорът на този въпрос не би се отразил на крайния изход по спора и в този смисъл не е обуславящ изхода му. Касаторът се основава и на очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.2,предл. трето от ГПК. Оплакванията в тази насока са за очевидна необоснованост и незаконосъобразност и се свеждат до неправилното приложение на чл.403 ал.1 ГПК относно конкретните за спора и установени по делото факти, които обаче не биха могли да се съотнесат към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС като очевидна неправилност. По тези критерии, за да се квалифицира съдебният акт като очевидно неправилен по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. За да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания за необоснованост на изводите на съда и неправилното приложение на чл.403 ал.1 ГПК относно конкретните за спора и установени по делото факти, ВКС следва да разгледа спора по същество и да преценява конкретните факти и тълкува конкретните приложими законови разпоредби, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по реда на чл.281 т.3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК. По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. На основание изложеното, ВКС,ТК, състав на Първо т.о.счита, че не следва да се допуска касационно обжалване.