Определение № 854 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 916/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Е. П., гражданка на У., чрез адвокат Д. В. срещу въззивното решение на Апелативен съд – Бургас № 170/21.08.2024г. по в.гр.д.№217/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Насрещната страна А. В. Р. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Б. Г., оспорва жалбата. Излага довод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като част от поставените въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, а останалите са разрешени в съответствие с практиката на ВКС. Твърди още, че не е налице и очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът Р. Л. и другар на касатора Е. П., е депозирал писмен отговор чрез определения му особен представител адвокат В. Д.. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Бургас, с което е уважен предявеният от А. В. Р. срещу Е. П. иск за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижим имот сключен на 15.03.2019г. с нотариален акт №..., т. ..., рег. №..., нот. дело №139/2019г. поради неизпълнение на задължението за заплащане на продажната цена, на основание чл.87, ал.3 от ЗЗД. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: С нотариален акт за покупко-продажба № ....г. на нотариус М. Б., рег. № ... на НК, А. В. Р., чрез пълномощника си Р. Л., продал на Е. Д. апартамент №.., представляващ самостоятелен обект с идентификатор ... по КККР на [населено място], находящ се в сграда № ..., [населено място], „...“, секция .., вх. ..., ет..., с площ от 150,15 кв.м., от които 66,50 кв.м. застроена площ и 72,28 кв.м. тераса, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж в поземления имот, за сумата от 135 000 лв., за която било отразено, че е изплатена напълно от купувача на продавача извън територията на Република България, преди подписването на нотариалния акт. Установил, че с приложеното копие на пълномощно, сверено от съда в проведеното на 27.09.2022г. съдебно заседание с представения от ищеца оригинал, А. Р. упълномощил Р. Л., както следва: да продаде процесния имот, при цена и условия изцяло по негова преценка, включително с правата да договаря сам със себе си по смисъла на чл.38 ЗЗД; да го представлява пред съответния нотариус и купувачи, като го подписва, където е необходимо; да го представлява пред Агенцията по кадастъра и [община] и други лица, органи и организации във връзка с необходимите скици, данъчни оценки и всички въпроси, касаещи продажбата на имота; да получи продажната цена по посочена от него банкова сметка или в брой. В оригинала, на гърба на пълномощното, съдът установил извършени нотариални заверки, удостоверяващи подписите и съдържанието на документа под рег. № ... и № ... от 11.03.2019г. на нотариус М. Б., рег. № ... на НК. Въззивният съд констатирал, че с разписка от 13.03.2019г. (л.250) А. Р. декларирал, че получил от Р. Л. сумата от 80 000 евро, равняваща се по фиксинга на деня на 156 466,40 лв., представляваща цялата продажна цена за процесния апартамент. Разписката била с нотариално заверени подписи (на Р. и преводача) под рег. № ... от 13.03.2019г. на нотариус М. Б.. Съдът посочил, че с последваща декларация (л.252), заверена от същия нотариус на 04.04.2019г. под № ..., ищецът А. Р. направил изявление за анулиране на горепосочената разписка, тъй като бил заблуден от купувача Е. Д., че сумата по нея ще му бъде платена по банков път по негова сметка в [населено място], преди сключване на нотариалната сделка за процесния имот. Направил изявление, че разписката трябвало да послужи като гаранция за лицето, което ще плати продажната цена. След плащането, Р. следвало да предаде на съответното лице оригинала на разписката и пълномощното за упълномощаване на посочения от Д. пълномощник Р. Л.. Въззивният съд посочил, че по делото били представени и оспорени относно тяхната автентичност две разписки, както следва: 1/ от 12.11.2018г., съгласно която в [населено място] Р. от Р., [населено място] получил от Е. Д. от У., [населено място], сумата от 220 000 евро, равняващи се на 660 0000 гривни, за стойността на процесния недвижим имот и 2/ разписка-договор от 15.03.2019г., подписана от ищеца и ответника, в която Р. Л. от [населено място], У. заявил, че предал получените средства в размер на 80 000 евро от Е. Д. на А. Р., за стойността на процесния недвижим имот и уведомявал Р., съгласно предварителен договор от 10.03.2019г., [населено място], че документите за апартамента и прехвърлянето на собствеността – на името на Е. Д. (според превода на л.344). Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата във връзка с оспорването съдебно-почеркова комплексна (технико-криминалистическа и диагностична) експертиза и обясненията на вещото лице Н. Р., дадени в проведеното на 16.05.2023г. открито съдебното заседание. От същите приел за установено, че буквеният ръкописен текст „Р. А. В.“ и подписът под него в разписката от 12.11.2018г. били положени преди отпечатването на основния текст на документа, от което обстоятелство направил извод за извършена интелектуална подправка (кражба) на имената и подписа на лицето А. Р., които били положени преди същото да е било запознато с изписания по-късно текст на документа. В тази връзка кредитирал обосновката на вещото лице относно топографските признаци – месторазположението на даден текст спрямо друг текст или спрямо рамката на листа; степента на разтегленост на имената на ответницата, в които имало сбиване при изписването им в края а текста, за да не се застъпи с изписаното по-рано име на ищеца. Съдът съобразил и посоченото от вещото лице нелогично разположение на принтерния текст спрямо имената и подписите, при наличие на по-голямо разстояние от нормалното между последния ред от основния текст и текста, обозначаващ, че следват подписите на страните; съответно необосновано по-малкото разстояние между подписите на страните и ръкописните текстове под тях. Посочил, че тази необоснованост произтича от факта, че при предварителна яснота и необходимост от поставяне на подписи, съответно изписване на имената, логично било да се остави по-голямо разстояние за спокойното им полагане, което не било налице в конкретния документ, при наличие на възможност за това. Съдът приел, че от заключението на вещото лице се установява аналогична интелектуална подправка (кражба) на имената и подписа на ищеца Р. и във втората представена по делото и оспорена „разписка-договор“ от 15.03.2019г. Посочил, че в нея ръкописният текст, имената и подписът от името на Р. Л. вероятно били изписани по едно и също време, но не едновременно с имената на Р. и подписът под тях. Посочил, че според експерта били налице данни, че имената и подписът на ищеца били изпълнени преди останалия текст в разписката-договор, обусловени от извършеното изследване на различните химикалните пасти; различното абсорбиране на светлината, както и на топографския признак за необосновано разстояние между текста на документа и подписите. Съдът отбелязал още, че вещото лице не изключило възможността документът да е бил подписан по едно и също време от двете лица – съставители, ако са подписвали с различни химикали, но кредитирал извода му, че подписите и имената на ищеца върху двете разписки (от 12.11.2018г. и от 15.03.2019г.) и предварителния договор от 10.03.2019г. вероятно били изписани по едно и също време. Съдът посочил още, че според експерта, при изследваните две разписки се установявало, че подписите на Р. имали едно и също разположение – в най-долната дясна част на листа, докато при договорът, подписът бил поставен на типичното за това място. Въззивният съд кредитирал и допуснатите основно и допълнително заключение по съдебно-техническата експертиза за сваляне на хартиен носител на кореспонденцията и хронологията на водените разговори по мобилното устройство между А. Р. и Е. Д./П., и неидентифичирано лице В.. Посочил, че част от изследваните чатове, с дати 19.03.2019г., 20.03.2019г. и 28.03.2019г., били представени по делото в превод на български език. От същите съдът приел за установено следното: на 19.03.2019г. ответницата Д./П. информирала ищеца Р. за готовността на лице, с име В., да се срещне с него в петък, при условие, че в сряда документите бъдат предадени от лице на име К.; на 20.03.2019г. ответницата се свързала с К., който заминал да предаде документите и уверила ищеца, че всичко ще бъде наред; на 28.03.2019г. ищецът изразил своето лошо предчувствие, че няма да получи пари, попитал дали ответницата се е разбрала с В., всичко наред ли е и дали на следващия ден ще получи парите, на което получил отговор, че тя не знае нищо; писала на човека и заявила, че ако научи нещо, ще се обади. По-късно посочила, че човекът заявил, че ще се срещне с Р. на следващия ден в 16 часа в банката, която ищецът му посочил. Въззивният съд кредитирал показанията на свидетеля К. Р., който познавал Р. от 2014г. – 2015г. като добър съсед, тъй като и двамата имали апартаменти в П.. Посочил, че според свидетеля, в началото на 2019г. ищецът му се обадил с молба да му намери адвокат, защото по спешност се налагало да продаде апартамента си в Р.. Р. отишъл при адвокат в [населено място] и по молба на Р. платил на адвоката за изготвяне на данъчна оценка и скица за продажбата. Посочил още, че три-четири дни, след като ищецът Р. пристигнал в България, двамата се видели пред кантората на адвоката, където свидетелят се запознал с Е., представена му от Р. като негов много добър приятел от 30 години. Разбрал, че същата намерила купувач и щяла да съдейства за продажбата на апартамента, за което следвало да й бъде изготвено пълномощно. Свидетелят узнал от ищеца за наличие на проблеми с разплащането по банков път между Р. и У.; че имал купувач на имота от У., [населено място] и планирал пътуване до [населено място], за да вземе парите за продажбата в брой, предвид пречките за безкасово плащане в България и в Р.. Свидетелят посочил още, че около месец след посочената среща, получил обаждане от Р., който му заявил, че бил измамен и не получил парите по продажбата. Заявил, че е помагал на ищеца Р. и при продажбата на притежавания от него имот в П., като му намерил адвокат в [населено място]. Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че по делото е установено неизпълнение на поетите с договора задължения от страна на ответницата Е. Д./П. за заплащане на продажната цена по сделката в размер на 135 500 лв. в полза на продавача А. Р.. При обосноваване на този извод съдът съобразил обстоятелството, че в съставеният за продажбата нотариален акт било направено отбелязване за пълно плащане на продажната цена от купувача на продавача извън територията на Република България, преди подписване на договора. Приел, че в тази част нотариалният акт няма характер на официален свидетелстващ документ, тъй като не материализира удостоверителни изявления на нотариуса. Посочил, че доколкото същият обективира изявления на страните по сделката, има характер на частен свидетелстващ документ за извънсъдебно признание на факта, че цената е получена от продавача, но не и за обстоятелството, че плащането действително е извършено. Посочил още, че тежестта за доказване факта на плащането е за купувача и същото може да бъде извършено с всички допустими доказателства. Направил извод, че авторството в двата представени по делото документа (разписка от 12.11.2018г. и „разписка-договор“ от 15.03.2019г.) е опровергано, поради извършената им „интелектуална подправка“, при която подписите били положени преди изписване на текста в случай, че се наложат корекции на подписания на 10.03.2019г. предварителен договор. Съобразил и нелогичното съдържание на текста на „разписката-договор“ за заявеното предаване на сумата от 80 000 евро от Р. Л., а не изявление на продавача Р. за получаването й. Приел, че изразът „А. В. Р. няма претенции, като декларира и потвърждава със своя подпис“ също не е изявление изхождащо от продавача, а представлява изявление на пълномощника Л.. Направил извод за неправдоподобност и на изявлението за предаване на сумата в деня на изповядване на нотариалната сделка от купувача на пълномощника, предвид обективираното в същата изявление на Д./П. и Л., потвърдено от ответницата, за предварително плащане на цената извън България от купувача на продавача. Развил съображения, че в противоречие с „разписката-договор“ е и представената разписка от 12.11.2018г. за получаване от Р. на сумата от 220 0000 евро в [населено място] от Д./П., тъй като посочената в нея сума не можело да бъде отнесена към оспорената покупко-продажба. Съдът направил извод за неотносимост към процесната сделка и на разписката от 13.03.2019г., доколкото ответницата не се е позовала на нея за установяване факта на плащане на продажната цена. Приел още, че с оглед обстоятелството, че оригиналът на тази разписка бил в държане а ищеца, същата не представлява доказателство за плащането по смисъла на чл.109 от ЗЗД. Заключил, че въведените от ответницата твърдения за плащане на цената по процесния договор били противоречиви, нелогични, каквито били и представените доказателства, с опровергана доказателствена сила и истинност. Изложеното обосновало крайния извод на съда за установено пълно неизпълнение на поетите с договора задължения за заплащане на продажната цена и основателност на предявения иск за разваляне на процесния договор за покупко-продажба. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както следва: По правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №403/10.01.2012г. по гр.д. №1543/2010г. на ІІІ г.о.; решение № 402/17.01.2012г. по гр.д. №449/2011г. на ІІІ г.о.; решение № 359/19.11.2012г. по гр.д. №159/2012г. на ВКС: 1/ Следва ли съдът да съобрази като удостоверителното изявление на своя издател за даден факт – плащането на цената, направено от пълномощник на страна по договор за покупко-продажба признание за платена продажна цена по договора, и в този смисъл каква е обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт и характера на съдържащите се в него изявления относно плащането на цената; 2/ Ако в нотариалния акт е обективирано изявление на продавача, чрез пълномощник, за изплатена напълно продажна цена, то допустимо ли е съдържанието на същия в тази му част да се опровергава със свидетелски показания. Тези въпроси са некоректно зададени, а вторият е и неотносим към произнасянето на въззивния съд, и формираните мотиви за липса на изпълнение на поетото от купувача задължение за заплащане на продажната цена по процесния договор за покупко-продажба. При постановяване на обжалваното решение съдът е приел, че нотариалният акт в частта относно изявленията на страните има характер на частен свидетелстващ документ съдържащ извънсъдебно признание на факта, че цената е получена от продавача, но същият не представлява доказателство, че плащането било действително извършено. Въззивният съд не е формирал извод, че съдържанието на документа е опровергано от показанията на разпитания по делото свидетел. Решаващите си изводи, че ответницата не е установила факта на плащане на цената по сделката, съобразно посоченото в договора – преди нейното изповядване извън територията на страната, съдът извел след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства (представените по делото разписки, заключенията по допуснатите експертизи и кореспонденцията между страните по делото), които отнесъл към въведените в производството доводи за начина на изпълнение на поетото с договора задължение. Въззивното решение не е постановено в нарушение на правилата на процесуалния закон за разпределение на доказателствената тежест (чл.154 от ГПК), според които всяка страна следва да докаже фактите, от които черпи благоприятни правни последици, както и за установеното разбиране, че частният свидетелстващ документ има доказателствена сила, когато удостоверява неизгодни за издателя му факти, тъй като има сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Ето защо, по поставените въпроси не са налице както общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК, така и допълнителната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението е поставен и въпросът: Ако в нотариалният акт е обективирано изявление на продавача, чрез пълномощник, за изплатена напълно продажна цена, то допустимо ли е съдържанието на същия в тази му част да се опровергава със свидетелски показания. Този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд и решаващите мотиви обосновали крайния му извод за основателност на предявения иск. Както беше посочено, съдът не е приел, че съдържанието на договора за покупко-продажба е опровергано от свидетелски показания събрани за установяване на факти, които законът не допуска да бъдат установени със същите. Същият е направил извода си въз основа на анализ на събраните по делото доказателства и след извършеното разпределение на доказателствената тежест между страните по делото, поради което по този въпрос не е налице общото основание за допускане на обжалването. Касаторът е поставил и следните въпроси: 1/ Ако в нотариалният акт е направено изявление на пълномощника на продавача за платена продажна цена от купувача, допустимо ли е да се разваля нотариалния акт за продажба, поради това, че пълномощникът не е предал същата на упълномощителя – собственик и това да е самостоятелно основание да се развали договора за продажба; 2/ Релевантно ли е предаването, респ. получаването на продажната цена от пълномощника на продавача, когато пълномощникът е имал право да получава продажната цена, за правото по чл.87, ал.3 от ЗЗД и касае ли действителността на сделката обстоятелството дали пълномощникът е предал сумата на продавача. Тези въпроси също са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд обусловили крайния резултат по спора. При постановяване на въззивното решение съдът не е приел, че е налице предаване на продажната цена от купувача на пълномощника на продавача, респ. неизпълнение на отчетната сделка на упълномощеното лице към пълномощника/продавач по договора за продажба. Разгледал е въведените от касатора/ответник твърдения за плащане на цената по договора, а именно за предаването й на ръка, извън територията на страната, за което били съставени разписки. Съдът обсъдил представените като доказателство за плащане две разписки, заедно с останалите доказателства (заключенията по допуснатите експертизи и разменената между страните по сделката кореспонденция). Въз основа на анализа на същите направил извод за неистинност на тяхното съдържание, при съобразяване топографските елементи на документите, времето на полагане на подписа на продавача и останалия текст, начина на изписване имената и подписа на купувача, която неистинност, заедно с извода за неотносимост към спора на разписката от 13.03.2019г., обосновали заключението му за недоказаност на факта на плащане на продажната цена. Ето защо, по тези въпроси също не е налице общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението е формулиран и следният въпрос: Ако кредитор-продавач държи оригинал от издаден от него частен документ – разписка за получена от него продажна цена, а длъжникът държи оригинал на нотариално заверен препис от същата разписка, то прилага ли се по аналогия презумпцията по чл.109 от ЗЗД, че задължението се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, в обратния смисъл – че задължението не е изпълнено за кредитора, ако у длъжника не се намира оригинал, а нотариален препис от разписката. Този въпрос е относим към произнасянето на въззивния съд, но с оглед въведените от страната доводи и касационни оплаквания, съставът на съда намира, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като същото няма да доведе до промяна в правния резултат по спора. Основният мотив на съда обосновал извода му за липса на надлежно установяване факта на плащане на цената по сделката е, че ответникът/купувач не се е позовал на разписката от 13.03.2019г. Срещу този извод на въззивния съд не са наведени оплаквания, а касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи. Ето защо, какъвто и да е изводът по отношение на допълнителния мотив на съда за липса на основание за приложение на презумпцията на чл.109 от ЗЗД в конкретния случай, същият не може да доведе до промяна в крайния резултат по спора, поради което и по този въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването. Следващият поставен от страната въпрос е: При нарочно съставен друг отделен документ – нотариално заверена разписка, съдържаща изявление на автора си – продавач, че той е получил продажната цена за имот от посоченото в разписката лице, кой от двата документа – нотариалния акт или нотариално заверената разписка ще има значението на доказателство за получена сума. Съответно в този случай приложима ли е презумпцията на чл.109 от ЗЗД, когато в нотариалния акт е материализирано удостоверително изявление за получена напълно продажна цена. Така формулиран въпросът е неотносим към мотивите на въззивния съд, тъй като същият не се е произнасял кой от двата документа (нотариалния акт за сключване на атакуваната сделка или нотариално заверената декларация) е годен да установи факта на плащане на цената по договора за покупко-продажба. Съдът е приел, че изявлението в нотариалния акт за плащане на продажната цена преди сключване на договора (което по естеството си представлява изгоден за ответника факт) не е доказателство за реалното извършване на плащането, а сочената във въпроса разписка е приета за неотносима. Въпросът е обоснован с несъгласието на с правните изводи на съда, а както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Ето защо, по поставените въпроси не е налице соченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Следващите формулирани в изложението на основанията за допускане на обжалването въпроси са: 1/ „Чия е доказателствената тежест относно установяване на факта за извършено плащане на продажната цена, обективираното като изявление на продавача в нотариалния акт, в случай на съставен и друг, отделен документ (нотариално заверена разписка за получена продажна цена); 2/ Как се разпределя доказателствената тежест в спор по чл.87, ал.3 от ГПК при направено отрицателно фактическо твърдение от ищец-продавач, за липса на плащане по сделка с недвижим имот, обективирано иначе като положително твърдение за получена продажна цена в нотариален акт. Въпросите отново са некоректно зададени и са обусловени от несъгласието на страната с правните изводи на съда. В обжалваното решение съдът е приел, че доказването на факта на плащане на цената е в тежест на ответника/купувач, като страна, която черпи изгодни от този факт правни последици, като не се е произнасял за тежестта на доказване на отрицателното твърдение за липса на плащане по сделката. По тези въпроси също не е налице общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ За приложението на чл.179 от ГПК относно обвързващата формална и материална доказателствена сила на нотариалния акт като официален свидетелстващ документ и характера на съдържащите се в него изявления на страните, че сумата по продажната цена е получена изцяло от продавача и дали същият е получил продажната цена по описания в договора начин и свързаното с това разпределение на доказателствената тежест. По отношение на същия е наведен довод за разрешаването му в противоречие с ТР №5/2014г. на ОСГТК на ВКС. и 2/ Следва ли съдът при спор за неплатена цена по договор и изявления на пълномощника за получена такава, да извърши тълкуване и да съобрази съдържанието на пълномощното дадено от продавача на пълномощника, по силата на което пълномощникът е упълномощен от ищеца-упълномощител да го подписва пред нотариус, като продаде собствения му недвижим имот. Противоречие с практиката на ВКС в решение № 57/29.04.2013г. по гр.д. №354/2012г. на ІV г.о.; решение №748/17.02.2011г. по гр.д. №801/2009г. на ІV г.о.; решение № 506/08.09.2010г. по гр.д. №705/2009г. на ІV г.о. Тези въпроси също са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд и правните изводи обусловили крайния резултат по спора. Както беше посочено по-горе съдът не е приел, че в частта за изявленията на страните по сделката нотариалният акт има обвързваща материална доказателствена сила, а е посочил е, че в тази част документът има характер на частен свидетелстващ такъв и не установява факта на плащането, който следва да бъде доказан от страната, която носи доказателствената тежест за установяването му. Неотносим е и въпросът за необходимостта от тълкуване волята на страните в пълномощното, доколкото тълкуване на волята на страните по една сделка е необходимо, когато същата е неясна, каквато неяснота не е налице в процесния случай. Спорът по делото е сведен до един единствен въпрос – налице ли е изпълнение на поетото с договора за покупко-продажба задължение на купувача/ответник за плащане на продажната цена. За установяване на този факт страните са навели твърдения за начина, по който е било извършено плащането, за които съдът е приел че не са установени, поради което по тези въпроси също не е налице основание за допускане на обжалването. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по тези въпроси не е налице и соченото основание – противоречие с практиката на ВКС, тъй като решенията, на които се е позовал касатора са постановени по спорове и въпроси различни от разгледаните в настоящото производство: в решението по гр.д. №354/2012г. на ВКС, ІV г.о. е бил разгледан въпросът съставлява ли доказателство за плащане разписка, издадена от управителя на заемополучателя, договарял със себе си в качеството на физическо лице и имат ли доказателствена сила за отразените в тях факти счетоводните записвания по търговските книги; в решението по гр.д. №801/2009г. на ВКС, ІV г.о. е бил разглеждан въпросът за доказателствената сила на свидетелските показания на авторите на частния свидетелстващ документ, а в решението по гр.д. №705/2009г. на ВКС, ІV г.о. съдът приел, че когато документът е частен свидетелстващ, той няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него, няма да е нужно откриване на производство по чл. 154 ГПК/отм./. Приел е още, че когато документът е официален удостоверителен, той се ползва с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила, като тежестта на доказване неистинността му (неавтентичност и неверност) е за оспорващата страна. Касатрът е направил искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по поставените въпроси липсва произнасяне на ВКС и не е формирана съдебна практика. Навел е довод, че същите са от значение за точното прилагане на закона, като съставляват материално правни въпроси от значение за изхода на делото. За да бъде допуснато обжалването на това основание е необходимо поставените въпроси да са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, като същите да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Необходимо е по тези въпроси да е налице нужда от тълкуване на неясна, противоречива или липсваща правна норма, поради липса на практика на ВКС или при установена такава, която следва да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществените отношения. Точното приложение на закона и развитието на правото е основание за допускане на касационно обжалване, когато тълкуването има за цел да осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Доколкото поставените в изложението въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение или същите не могат да доведат до промяна в крайния резултат по спора, то не са налице основанията за допускане на обжалването и в тази хипотеза. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на въззивното решение по реда на на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Предвид липсата на доказателства за извършени разноски от ответника А. В. Р., такива не следва да бъдат присъждани в настоящото производство. На адвокат В. Д., особен представител на Р. Л., следва да бъде определен окончателен размер на следващото му се адвокатско възнаграждение, на основание чл.81 от ГПК. В конкретния случай, съдът съобразява защитимия материален интерес, предмет на касационното производство (135 000лв.), фактическата и правна сложност на спора, правната сложност на производството пред касационната инстанция приключило в закритата му фаза по реда на чл.288 от ГПК; действително извършената работа от адвоката (депозиран писмен отговор). Въз основа на изложените обстоятелства, съдът определя следващото се на адвокат В. Д. възнаграждение осъществено процесуално представителство в касационното производство, в размер на 1 500 лв., което се дължи от касатора и е платимо от предварително платената по сметка на ВКС сума. Същото, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ, възлиза в размер на 766, 94 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,